Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (71)

70

Джаклин Елизабет Симпсън беше погребана в Северна Вирджиния. На траурната церемония присъстваха сломените й родители, близки на семейството, политически личности, представители на Сикрет Сървис и кръстникът й Картър Грей.

Оливър Стоун също беше там, но остана встрани, скрит зад близките дървета. Беше облечен в нов черен костюм, купен от приятелите му. Мъдрите и утешителни слова на свещеника не достигаха до ушите му, а погледът му беше закован в ковчега, в който лежеше дъщеря му Бет.

Церемонията свърши и присъстващите бавно се разпръснаха. Стоун напусна укритието си и помоли гробарите да почакат малко.

— Вие член на семейството ли сте? — попита го единият от тях.

— Да — кимна Стоун.

Отпусна се на колене пред ковчега и дълго не помръдна, опрял длан в гладката полирана повърхност.

Най-накрая се изправи с треперещи крака, наведе се да целуне капака и остави върху него една самотна маргаритка.

— Сбогом, Бет, обичам те — тихо прошепна той.

 

 

На другия ден членовете на клуба „Кемъл“, Алекс и Кейт се събраха в къщичката на Стоун. Докторите бяха обработили раните на Рубън, възползвайки се от шанса да отстранят и два доста големи камъка от бъбреците, които отдавна го мъчеха. Честити се беше възстановила напълно, без абсолютно никакъв спомен за кошмара, който беше преживяла.

Алекс разгърна вестниците, поместили на челно място репортажи за погребението на Джаки Симпсън.

— Загина като герой, но ще я запомнят като жертва на пътно произшествие — горчиво поклати глава той.

— Грешиш — твърдо рече Стоун, седнал зад малкото си писалище. — Ще бъде запомнена с много други неща.

— И още нещо не мога да преглътна — смени темата Алекс. — Мръсникът Картър Грей се опита да убие президента, а днес го честват като национален герой. Би трябвало да направим нещо.

— Ако предлагаш да направим публични изявления, всичко ще излезе на бял свят — обади се Рубън. — А аз не съм сигурен, че страната може да го понесе.

— Картър Грей ще си получи заслуженото — тихо каза Стоун. — Аз лично ще се погрижа.

Всички се обърнаха да го погледнат, но от изражението му разбраха, че не е склонен да им дава обяснения.

— Е, в такъв случай да започваме — изправи се Рубън, прочисти гърлото си и обяви: — Откривам специалното заседание на клуба „Кемъл“ с дневен ред приемане на нови членове. Предлагам кандидатурите на агент Алекс Форд и Кейт Адамс заради изключителната помощ, която оказаха на клуба, и за безупречната им служба на правителството на Съединените щати. Има ли възражения?

— Няма — отговориха едновременно Милтън и Кейлъб.

— Всички, които са „за“, да вдигнат ръка.

Присъстващите охотно се подчиниха.

— Благодаря — обади се Алекс. — Но имам един въпрос: защо този клуб се нарича „Кемъл“?

— Защото камилите са сред най-издръжливите животни на земята и никога не се предават — отвърна Стоун.

— Не го слушайте — възрази с лека усмивка Рубън. — Истинската причина е друга: през двайсетте години на миналия век е съществувал един по-различен клуб „Кемъл“. Вдигнали чаши в ръка, неговите членове са се клели да се борят срещу Сухия режим до последната капка уиски! Ей това е клубът, за който гласувам с две ръце!

След края на заседанието Алекс изостана от другите гости, за да размени няколко думи с домакина.

— Значи Оливър Стоун всъщност е Джон Кар — подхвърли той.

— Беше Джон Кар — отвърна Стоун. — Но той е мъртъв.

— Спомена пред Грей, че родината е отнела семейството ти — настоя Алекс. — Какво имаше предвид?

Стоун се върна на мястото си зад бюрото и несъзнателно размести хартиите върху него.

— Ще ти отговоря така: въобразявах си, че съм изпълнил „дълга“ си към родината, но тя очевидно беше на мнение, че човек като мен не може да напусне току-така. — Замълча за момент, после глухо добави: — най-много съжалявам, че заради моята работа пострада семейството ми.

— Дъщеря ти се е казвала Бет, нали? — внимателно подхвърли Алекс. — Родена в Атланта?

— Откъде знаеш? — втренчено го погледна Стоун.

Алекс си спомни за дребния инцидент в залата с базата данни на НРЦ. Симпсън бе казала на Хемингуей, че в личното й досие са сбъркали рожденото й място. Но нямаше грешка — тя бе родена в Атланта, а не в Бърмингам, откъдето беше семейството й. После си представи високите руси Симпсънови, които сравни с дребничката им тъмнокоса дъщеря. Вече имаше представа как е изглеждала съпругата на Стоун и това го убеди, че Джаки Симпсън и Бет Кар са едно и също лице.

— Пишеше го в досието й — смутено промърмори той.

Стоун разсеяно кимна.

— Мъчно ми е за теб, Оливър — прошепна Алекс и сложи ръка на рамото му.

— Не ме съжалявай, Алекс. В живота си съм вършил много неща, за които се мразя. Бих могъл да се оправдая, че съм ги вършил в името на родината, но не е кой знае какво оправдание, нали?

 

 

Приключил поредното съвещание с президента, Картър Грей крачеше по моравата пред Белия дом към чакащия го хеликоптер. Разговорът премина добре въпреки любопитните — и по негово мнение обезпокоителни — забележки на Бренан за промяна на политиката спрямо Близкия изток. Но тези мисли напуснаха главата му в момента, в който зърна човека, който се беше изправил от другата страна на оградата. Оливър Стоун махна с ръка към Рубън, който беше яхнал древния си мотоциклет на няколко крачки от него, после посочи на запад. Грей проследи движенията му и кимна.

Няколко минути по-късно лимузината му бавно се плъзна след мотоциклета. Както очакваше Грей, той се насочи към военното гробище „Арлингтън“. След броени минути двамата със Стоун се изправиха до надгробната плоча на Джон Кар, а охраната остана на почетно разстояние.

— Мога да ти отделя най-много десет минути, Джон — каза Грей.

— Името ми е Оливър Стоун.

— Все едно — нетърпеливо отвърна Грей.

— Пет минути ще бъдат предостатъчни.

— В такъв случай започвай.

— Как стана така, че дъщеря ми е била осиновена от Симпсън?

Грей беше леко изненадан от този въпрос.

— Както знаеш, Роджър Симпсън беше мой колега в ЦРУ — започна той. — Бяхме много добри приятели. Решението изглеждаше добро, тъй като те не можеха да имат деца. Съпругата ти нямаше никакви роднини, а аз не можех да зарежа детето на произвола на съдбата, въпреки че някои хора в управлението настояваха то също да бъде разстреляно. Нямах представа, че си жив, Джон.

— Не вярвам да си направил задълбочена проверка.

— Нямах нищо общо с това, което ти се случи. Не съм давал заповед за него, нито пък съм го оправдал. Просто спасих дъщеря ти от смърт.

— Но не направи нищо, за да предотвратиш нападението срещу мен и семейството ми, нали?

— А ти наистина ли си вярвал, че просто можеш да обърнеш гръб на всичко?

— Никога не бих предал родината си.

— Въпросът не е там.

— Напротив!

— Стига, Джон! — вдигна ръка Грей. — Това е стара история, минало.

— Част от твоето минало лежи там, където е погребана жена ти — отвърна Стоун и посочи вляво от себе си. — Нима си го забравил?

— Не смей да споменаваш името й! — рязко отвърна Грей. — Има ли нещо друго?

— Да, има. Искам да си подадеш оставката.

— Какво?! — смаяно примигна Грей.

— Веднага ще си подадеш оставката като директор на Националния разузнавателен център. Вече не си подходящ за този пост.

— Мъчно ми е за теб — поклати глава Грей. — Наистина ми е мъчно. Служил си вярно на родината и ако мога да помогна с нещо за по-добрите ти старини, със сигурност ще го направя.

— Ще проговоря, Грей. Ще разкажа на медиите всичко, което зная.

— Като какъв, ако смея да попитам? — погледна го със съжаление Грей. — Кой ще повярва на човек, който изобщо не съществува? Същото важи и за приятеля ти Рубън, който ми се струва по-непоправим дори от теб. Хубавичко си помисли, ако разчиташ на Алекс Форд да си отвори устата. Той едва ли ще съсипе кариерата си с обвинения срещу мен, а и е достатъчно умен, за да види последствията за страната от подобни разкрития. Затова се върни в малката си дупка, Джон. Пропълзи вътре и си остани там завинаги.

— Искам само оставката ти, нищо повече.

Грей поклати глава и понечи да си тръгне.

— Може би ще искаш да чуеш нещо, преди да си отидеш — подхвърли след него Стоун.

Директорът на НРЦ се обърна. В ръката на Стоун имаше малък касетофон.

Миг по-късно от него се разнесе собствения му глас, който кротко обясняваше защо президентът трябва да бъде ликвидиран в Планината на смъртта.

Стоун натисна стоп бутона в момента, в който Грей изкрещя:

— Как, по дяволите… — Видя клетъчния телефон, който Стоун вдигна насреща му, и озадачено млъкна.

— Един приятел ми го даде — спокойно поясни Стоун. — Снабден е със записващо устройство и аз, като добър шпионин, се възползвах от него. — Подаде му касетката и добави: — Ще бъда много доволен, ако утре сутринта си подадеш оставката.

Обърна се и започна да се отдалечава, после спря и подхвърли:

— И двамата служихме добре на родината, Картър. Но начинът, по който го правехме, вече е неприложим. И слава богу.

— Аз не съм фанатик, да те вземат мътните! — изкрещя с почервеняло лице Грей. — Аз съм патриот!

— Не си нито едното, нито другото, Картър.

— Какъв съм тогава? — извика извън себе си директорът на НРЦ. — Кажи какъв, по дяволите!

— Просто човек, който греши.

 

 

На другия ден Алекс и Кейт се срещнаха за обяд. Цял Вашингтон говореше за изненадващата оставка на Картър Грей.

— Оливър не би могъл да има нещо общо с нея, нали? — попита Кейт.

— Аз мисля, че Оливър Стоун е способен на далеч повече неща, отколкото ние с теб допускаме — тихо отвърна Алекс.

След обяда двамата тръгнаха да се поразходят.

— Това място май никога няма да излезе от главата ми — промърмори Алекс, поглеждайки към Белия дом.

— Което означава, че ще трябва доста да се потрудя, за да вкарам там разни други неща — усмихна се Кейт. — Не забравяй, че след няколко години ти ще бъдеш свободен мъж, агент Форд!

Той спря да я погледне, отвърна на усмивката й и поклати глава.

— От известно време насам изобщо не се чувствам свободен мъж.

— Като комплимент ли да го приема?

Той се наведе и я целуна.

— А това отговаря ли на въпроса ти?

Обърнаха се и проследиха с очи хеликоптера, който се вдигна от площадката на Белия дом. На опашката му ясно личеше логото на НРЦ.

— Това май беше последният полет на Картър Грей до Белия дом — промърмори Алекс.

— И слава богу!

— Заместникът му сигурно ще бъде безскрупулен като него…

— Това вече е лоша новина.

— Няма страшно, докато той е тук — каза Алекс и махна към парка „Лафайет“.

Стоун и Аделфия пиеха кафе на една пейка.

Аделфия оживено бъбреше, но вниманието на Стоун беше насочено към голямата бяла сграда отвъд улицата.

Алекс и Кейт продължиха надолу, оставяйки бъдещето на страната в опитните ръце на гражданина Оливър Стоун и клуба „Кемъл“.