Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (61)

60

Веднага след смайващите искания на похитителите Картър Грей направи промени в приоритетите си. В архивите на НРЦ нямаше информация за Фарид Шах и той се запита къде другаде да я търси. ФБР разполагаше със своя система за идентификация на пръстови отпечатъци, но Грей беше почти сигурен, че там не фигурират отпечатъците на Шах. Защото едва ли някой би взел името на човек с криминално досие. Въпреки всичко направи справка и предположението му се оказа вярно — в системата нямаше нищо, свързано с това име.

След като получи резултатите, Грей скочи в хеликоптера и пое към Бренан, щата Пенсилвания. Загиналите при атентата бяха в тамошната морга и той искаше да разгледа труповете. Резултатът беше повече от скромен — стори му се, че в лекаря от Мърси Хоспитал различава нещо познато, но това беше всичко. След моргата Грей обиколи площада, автосервиза, болницата и жилищната сграда, от която бяха стреляли снайперистите. Не откри нищо, но през цялото време се удивляваше от начина, по който терористите бяха планирали своята операция. Кой би могъл да организира такова нещо? Кой?

По време на обратния полет извади снимките, които бяха иззети от апартамента на Шах. Разглежда ги известно време, после внезапно нареди на пилота да кара към Лангли.

Веднага след пристигането си връчи снимките на директора на ЦРУ, като към тях прибави и една на самия Фарид Шах, направена с телеобектив. Молбата му беше да се търси идентификация на хората, запечатани върху тях.

От Лангли го потърсиха още същата вечер.

Един от арабските им информатори беше разпознал лицето на младото момиче. Според него била дъщеря на човек, с когото заедно се сражавали в Ирак — отначало като членове на нелегална организация, бореща се срещу режима на Саддам Хюсеин, а след това и срещу американците. Информаторът веднага идентифицирал и снимката на самия Шах въпреки значителните промени във външния му вид. Той бил бащата на момичето.

— А как е името му? — нетърпеливо попита Грей.

— Аднан ал-Рими — отвърна директорът на ЦРУ. — Но вероятно има грешка, защото този човек е мъртъв.

Грей благодари и затвори, след което се извърна към компютъра и изтегли досието на Ал-Рими. Сравни снимката в него с тази на човека, който се представяше за Фарид Шах. Заключението му беше, че става въпрос за различни хора въпреки някои прилики в двете фотографии, които обработи с компютърна анимация, премахваща брадата, косата и мустаците.

Седна зад бюрото и хвърли снимката на масата. Нещата ставаха сериозни. Някой беше проникнал в базата данни на НРЦ, за да промени снимките и отпечатъците на определени хора. По всяка вероятност това бе Патрик Джонсън, на когото бяха платили за работата, а после го бяха ликвидирали. Нещата се изясняваха, но това изобщо не помагаше на Картър Грей. Оказа се, че е водил цялата проклета война с фалшифицирани разузнавателни данни. Което беше нещо повече от катастрофа, защото се явяваше най-големият провал в кариерата му.

Излезе навън и седна на пейката пред фонтана. Постоя известно време, вслушвайки се в успокоителното бълбукане, после вдигна очи към внушителната сграда на НРЦ — най-голямата разузнавателна централа в света, която в този момент му беше абсолютно безполезна, защото ставаше въпрос за работа на вътрешен човек. Потвърдиха се подозренията му относно процеса, при който „терористи се избиват помежду си“, а след това изведнъж възкръсват. Но кой беше предателят? Въпреки огромната си власт Картър Грей изведнъж изпита чувството, че е останал съвсем сам.

 

 

Том Хемингуей седеше на бетонния под с подвити крака. Очите му бяха затворени, а пулсът и дишането му бяха толкова бавни, че всеки страничен наблюдател би го взел за мъртвец. В един момент се изправи и с бърза крачка се насочи към стаята в дъното на коридора. Отключи тежката врата, заключи я след себе си, а после повтори процедурата с още една, този път блиндирана врата.

В малкото помещение имаше тясно легло, върху което лежеше Честити Хейс с белезници. Равното й дишане показваше, че спи дълбоко. Хемингуей я погледа известно време, после влезе в съседната стая, където спеше другият, далеч по-важен пленник. Застанал на прага, той гледаше отпуснатото тяло на президента Бренан и мислеше за това, което се беше случило през последните няколко дни.

Беше направил неочакван ход, който разтърси света, изтръпнал в очакване на нова вълна от насилие. Беше предложил историческа алтернатива на обичайния мюсюлмански фанатизъм, но това също имаше своите прецеденти. Ганди бе успял да промени цял един континент, провеждайки политика на ненасилие, а бруталните привърженици на сегрегацията в американския Юг в крайна сметка бяха принудени да отстъпят пред вълната от мирни протести и манифестации, заляла цялата страна. На практика новото в алтернативата на Хемингуей не беше нищо друго освен библейският постулат за подлагане и на другата буза. Все още нямаше представа дали ще излезе нещо, но си струваше да опита. В противен случай неизбежно щеше да се стигне до взаимното унищожение на двата свята, които му бяха еднакво скъпи.

Дълго време се беше колебал каква част от плана да разкрие на арабите. Дали щяха да изпълнят задачите си, ако знаеха, че никой от враговете им няма да загине? В крайна сметка реши, че след като иска от тях да отдадат живота си за изпълнението на задачата, те трябва да знаят истината. И това беше правилното решение. Всички мъже, които загинаха в Бренан, бяха посрещнали смъртта с мисълта, че враговете им ще останат живи. Това беше най-безпрецедентната проява на доблест, която бе виждал в живота си.

Въздъхна и погледна часовника си. Наближаваше време за новото послание до света — онова, което щеше да посочи къде да открият президента. И което щеше да бъде не по-малко смайващо от предишното.

 

 

Кейт влезе в къщичката на Оливър Стоун и разказа на членовете на клуба „Кемъл“ за своята неуспешна мисия в дома на Алекс Форд.

— Той обвинява себе си за отвличането на президента — каза в заключение тя.

— Не съм изненадан — кимна Стоун. — Познавам го от много години. Той е горд човек, който има изключително сериозно отношение към работата си.

— Понякога прекомерната гордост пречи — въздъхна Кейт.

— Нямаме време — обади се Милтън и посочи екрана на лаптопа си. — Стават ужасни неща…

Всички се струпаха около него, втренчили очи в новинарските заглавия, течащи на екрана.

— Насилието излиза от контрол въпреки обещанието Бренан да бъде освободен — подхвърли Милтън. — Тълпи от разгневени хора по света преследват и избиват невинни мюсюлмани. И с това предизвикват същия отговор. Петима американци в Кувейт са били отвлечени и обезглавени, а хаосът в Ирак е неконтролируем.

— В резултат дори умерените ислямски кръгове призовават похитителите да поискат по-висока цена за освобождаването на Бренан — добави Стоун.

— Една групировка ги призовава да поискат ядрени оръжия срещу освобождаването му — обади се Кейлъб. — Боже господи, светът се разпада пред очите ни! Защо хората не се обърнат към книгите, които ще ги научат да бъдат добри в отношенията помежду си?

Чул това наивно възклицание, Рубън подигравателно вдигна вежди.

— Американските въоръжени сили са в пълна бойна готовност и чакат заповед — избоботи той.

— Което би означавало тотална война с ислямския свят — добави Кейлъб.

— Може би някои хора искат точно това — промърмори Стоун. Особено Картър Грей, добави мислено той.

— Но ако наистина освободят президента… — започна Кейт.

— Това вече ще бъде без значение — прекъсна я Стоун. — Светът е толкова разделен, че една искра ще бъде достатъчна, за да възпламени войната.

— Ами ако открием кой е организирал отвличането? — настоя младата жена.

— Ние ли? — погледна я с недоверие Рубън. — Нямаме никакъв шанс!

— Грешиш, Рубън — заяви Стоун решително и всички се обърнаха да го погледнат. — Преди време имах честта Алекс Форд да ми гостува в този скромен дом. Май е дошло време да му върнем визитата.

 

 

Картър Грей прекоси дългия коридор и се спря пред вратата на ареста, разположен в една от най-отдалечените сгради на комплекса.

Кимна на надзирателите, които безмълвно го поведоха към една от килиите и отключиха тежката врата.

— Аднан ал-Рими — обяви с тържествуващ глас директорът на НРЦ, застанал на прага. — Искате ли да си поговорим?

Едрият затворник лежеше на нара, покрит през глава. Грей направи знак на надзирателите.

Двамата сграбчиха Ал-Рими за раменете и се опитаха да го изправят.

— О, боже! — възкликна миг по-късно единият от тях.

Пуснаха Ал-Рими едновременно и тялото му тежко рухна на циментовия под.

Грей се втурна в килията и се наведе над него. От устата на затворника стърчаха краищата на разпокъсания лейкопласт. Беше успял да го отлепи от ранената си ръка и да го погълне на голяма топка под одеялото. Тялото му вече беше изстинало.

— Идиоти! — ревна Грей и хвърли поглед към видеокамерата в горния край на помещението. — Един затворник се задушава с топка лейкопласт, а вие не сте забелязали нищо!

Захвърли досието на Аднан ал-Рими на пода на килията. Снимките се разпиляха върху трупа.

Обърна се и се втурна навън. Арабинът сякаш следеше крачките на царя на разузнаването с изскочилите от отбитите си очи. Ако мъртвите можеха да се усмихват, Аднан ал-Рими със сигурност щеше да го направи.

 

 

Половин час по-късно хеликоптерът на Грей се приземи в Белия дом. Предстоеше му среща с изпълняващия длъжността президент Хамилтън, която едва ли щеше да е от най-приятните. Двамата не бяха в близки отношения. Стар политически съратник на Бренан, Хамилтън не гледаше с добро око на близките му отношения с шефа на разузнаването. А и все още му тежеше обидата от факта, че Бренан покани на тържеството в родния си град не него, а Картър Грей. Грей не хранеше илюзии по отношение на новия си шеф. Беше наясно, че той ще го уволни при първа възможност, но в качеството си на директор на НРЦ щеше да вземе всички мерки това да не се случи.

Разказа на Хамилтън за самоубийството на пленения терорист, но без да го информира, че е разкрил самоличността му. Тази тайна възнамеряваше да отнесе в гроба си.

— Въпреки всичко имаме напредък, сър — заключи той.

— За какъв напредък говориш, Грей? — сопна се Хамилтън и вдигна някакъв вестник от писалището си. — Четеш арабски, нали?

— „Най-после ще си платят за всички грехове“ — преведе заглавието на първа страница Грей.

— А в този пише, че „Ислямът може би ще подложи и другата си буза“ — вдигна следващия вестник Хамилтън. — Пише го в един от големите италиански ежедневници. Президентът се намира бог знае къде, а световният печат вече започва да внушава, че грешката е била наша. През последните двайсет минути получих информация, че в Ню Йорк посред бял ден е бил пребит до смърт един мюсюлманин, шофьор на такси. И знаеш ли какво се оказа? Че цели шест години е служил в армията. В нашата армия! В същото време в Риад са били отвлечени двама висши служители на „Халибъртън“ и обезобразените им трупове са били открити заедно с надписи „Смърт на Америка!“. И това са само последните два инцидента, които научавам за тази сутрин. Пентагонът е готов да удари всяка цел, която му посочим, а моят разузнавателен апарат не проявява и капчица интелигентност! Все още нямаме никаква представа къде може да се намира Джеймс Бренан!

Втренчил се в лицето на Грей, Хамилтън очевидно чакаше някакво възражение, за да го сравни със земята.

— Рано или късно ще ги пипнем, независимо от това, което стана, независимо от писанията на световните медии — каза само шефът на НРЦ.

— Искам Джеймс Бренан да се върне жив и здрав! — извика Хамилтън и стовари юмрук върху бюрото. — Не ме интересува какви са заслугите ти за тази страна! Ще те държа отговорен за всичко, което се случи! Съединените американски щати бяха унизени от банда смрадливи араби! Ако не върнеш президента, без да е паднал и косъм от главата му, забрави за поста си! Ясен ли съм?

— Абсолютно — спокойно отвърна Грей, давайки си сметка, че това са празни приказки. Никой не можеше да го уволни в разгара на подобна криза. — Но нека ви напомня, че при сегашната ни външна политика не можем да изпълним нито едно от исканията на похитителите. Същевременно не можем да чакаме цяла седмица, за да освободят президента — нещо, в което аз изобщо не вярвам. Американската общественост няма да го позволи, а насилието ще продължава.

Влетя началничката на кабинета, следвана от агент на Сикрет Сървис.

— Сър, „Ал Джазира“ току-що излъчи новината, че похитителите са посочили мястото, на което ще бъде освободен президентът! — възбудено извика тя.

— Къде? — остро попита Грей.

— В Медина.

— Медина ли? — възкликна Хамилтън. — Как, по дяволите, са успели да го отмъкнат чак в Саудитска Арабия?!

— С частен самолет от частно летище — отговори Грей. — Не е толкова трудно.

Лицето на Хамилтън се наля с кръв.

— Какво?! — кресна той. — Харчим милиарди за охраната на летищата и границите, а тези типове най-спокойно си превозват президента на САЩ до Близкия изток! — Погледът му се закова в лицето на Грей с такава омраза, сякаш се готвеше да го уволни начаса.

— Логично е — побърза да реагира шефът на разузнаването. — Медина е вторият свещен град за мюсюлманите след Мека.

Хамилтън се обърна към началничката на кабинета си и през зъби нареди:

— Свържете се с правителството на Саудитска Арабия и им кажете, че докато не си върнем Бренан, Медина ще бъде анексирана от САЩ! — Очите му отново се извъртяха към Грей. — Искам всички сили на разузнаването и армията в региона да бъдат насочени към Медина!

— Слушам, сър — отвърна Грей и стана от стола. И без това искаше час по-скоро да се махне оттук.