Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (59)

58

Изтекоха двайсет и четири часа. Изпаднала в паника, Америка продължаваше да чака новини за отвлечения си президент. Успяха да издирят адреса на гвардееца, но жилището беше празно. Постъпилите в болница петима души се оказаха под въздействието на силен синтетичен халюциноген, просмукал се през кожата им. Химикалът предизвикваше симптоми, подобни на тези при инфаркт, както и частична парализа и усещане за предстояща беда. Болницата бе принудена да се обърне към учените и лаборантите на ЦРУ, за да идентифицират веществото. След което ЦРУ побърза да увери обществеността, че те никога не са използвали подобни химикали за разлика от враговете на Америка. Добрата новина беше, че този халюциноген не е смъртоносен и действието му може да се блокира с обикновени лекарства. По всичко личеше, че президентът е получил една солидна доза от него и е заразил петимата, с които се беше ръкувал.

Още един труп беше открит в някакъв гараж в центъра на Бренан. Алекс разпозна водача на линейката, отвлякла президента от болницата. Гаражът се оказа собственост на американски бизнесмен, от когото нямаше и следа. Балистичната експертиза установи, че човекът в гаража е бил застрелян със същото оръжие, с което беше ранен Алекс. Куршумът, одраскал ръката на агента, се беше забил в дървения парапет. Тези разкрития и близостта на гаража до болницата потвърдиха подозренията, че прехвърлянето на президента в микробуса на Джамила Салем е станало именно там. Бе последвало още едно прехвърляне в друго превозно средство, най-вероятно автомобил, който бе успял да напусне района.

Изпълняващият длъжността президент Хамилтън направи няколко изявления, в които увери американския народ, че страната е стабилна, а извършителите на ужасното престъпление ще бъдат открити и наказани. Той призова терористите незабавно да освободят Джеймс Бренан, заплашвайки, че в противен случай ще бъдат безмилостно унищожени, както и всяка страна, която би им помогнала.

Но Съединените щати явно бяха стреснати от похищението. Финансовите пазари се сринаха, хората се страхуваха да напускат домовете си, страната сякаш се парализира. Нещата се влошиха след изявленията на няколко мюсюлмански екстремисти, които призоваха похитителите да убият президента и да покажат трупа му на света.

Въоръжените сили на страната и Стратегическото военновъздушно командване бяха приведени в състояние на тревога втора степен — за втори път в историята след кубинската ракетна криза през 1962 г. Дори след атаките на 11 септември бе обявена тревога трета степен. Военните експерти предупредиха, че в зависимост от развоя на събитията може да се стигне и до най-високата първа степен. Което означаваше, че положението ще стане необратимо.

Разузнавателните служби правеха всичко възможно да идентифицират похитителите. А Пентагонът с нетърпение очакваше мишена, към която да насочи своите високотехнологични оръжия.

Отношенията между Америка и ислямския свят се обтегнаха още повече. Всички убити терористи в Бренан бяха араби, въпреки че никоя терористична организация не пое отговорността за атентата. Колкото и да бе чудно, техните отпечатъци и други данни не фигурираха никъде в огромната информационна система на НРЦ. Беше невероятно, че американското разузнаване не разполагаше с нито един байт информация за когото и да било от атентаторите.

В момента обаче повечето граждани на Америка не се интересуваха от тази аномалия. Те си искаха обратно своя президент. А също и отговори на въпроса как изобщо е могло да се случи това.

 

 

На втория ден след атентата Кейт Адамс напразно се опитваше да се свърже по телефона с Алекс Форд. Реши да го потърси в дома му и късно вечерта почука на вратата му в Манасас.

Отвътре се чуваха приглушените звуци на китара, които замлъкнаха, последвани от приближаващи стъпки.

— Кой е?

— Алекс, аз съм, Кейт.

Вратата се отвори и той се появи на прага небръснат и с разрошена коса. Беше бос и носеше скъсани джинси и мръсна тениска. Очите му бяха кръвясали и лъхаше на алкохол. В дясната му ръка се поклащаше черна акустична китара.

— Не вдигаш телефона и се разтревожих — каза Кейт.

— Съжалявам, но бях зает — сухо отвърна той.

Тя спря поглед върху инструмента в ръката му.

— Как можеш да свириш на китара с ранена ръка?

— Болките ми се притъпяват от „Джак Даниълс“.

— Може ли да вляза?

Той сви рамене, направи й път и затвори вратата.

— Учудена съм, че къщата ти не е обградена от телевизионни коли — подхвърли Кейт.

— Не са разгласили името ми. Останах си незнайният агент на Сикрет Сървис, който е прецакал работата и е позволил да отвлекат президента.

Влязоха в малкия хол и седнаха. Обзавеждането беше оскъдно. Прилича на къща, в която човек току-що се нанася или пък я напуска, помисли си Кейт. Единственото необичайно нещо бяха стотиците сувенирни чашки, наредени на един рафт.

— Събирал съм ги от всяко място, на което съм бил като охрана — проследи погледа й Алекс, после се обърна и добави: — Не е кой знае какво след толкова години служба, нали?

Настъпи неловко мълчание.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита най-сетне той.

— Само ако не е толкова силно като твоето.

Той стана и след минута й донесе чаша кока-кола с няколко бучки лед.

— Вътре няма уиски, нали? — погледна го изпитателно Кейт.

— Няма. Всъщност то свърши. Което е доста странно предвид факта, че вчера имах цяла бутилка.

— Значи това е планът, а? Да седиш тук и да се напиваш жестоко, свирейки баладите на Джони Кеш…

— Все е нещо — умърлушено отвърна той.

— Доста скапано!

— Да имаш други идеи?

— Обеща да се срещнеш с Оливър и приятелите му.

— О, да! Клубът „Камера“…

— „Кемъл“ — поправи го тя.

— Все тая — промърмори той и започна да дрънка на китарата.

Кейт се озърна и очите й се спряха на някаква снимка. Отиде да я разгледа. На нея беше висок и строен мъж с обветрено лице и буен перчем, сресан на една страна.

— Баща ти? — извърна се към Алекс тя.

— Единственият и неповторим Фреди Форд, Горещата струна — кимна той.

— Не прилича на Джони Кеш.

— Така е. По-скоро на Ханк Уилямс-старши.

Тя остави снимката и се огледа.

— Службата в Сикрет Сървис май не дава възможност за голям комфорт — промърмори той.

— Не се безпокой, не те преследвам заради парите — усмихна се Кейт.

— Слава богу.

Тя се върна на мястото си, отпи глътка кола и каза:

— Трябва да се срещнеш с Оливър, Алекс. Не забравяй, че беше отвлечена и една жена.

— В такъв случай се обърнете към ФБР, макар че в момента им е напечено заради друго отвличане.

— Искат теб.

— Я ме погледни, Кейт — заби пръст в гърдите си той. — Би ли желала аз да поема случая, ако са отвлекли сестра ти?

— Да.

— Глупости!

— Моля те, Алекс, срещни се с тях!

— Изключено!

— Защо?

— Не дължа обяснения на никого! Нито на теб, нито на когото и да било!

Тя остави чашата и стана.

— Съжалявам, че мислиш така.

Обърна се към вратата, но Алекс я хвана за рамото и я извъртя към себе си.

— Прецаках нещата, Кейт — отчаяно прошепна той. — Не си свърших работата.

— Вината не е твоя. Забравяш ли, че замалко не те убиха?

— Нищо подобно. Изпързаляха ме като някакъв шибан новобранец. Как стана така, че от входа на болницата случайно се появи охранител с близкоизточно потекло? Който предложи да рискува живота си, за да ми помогне, а аз, като последен глупак, го оставих да се измъкне с президента на Съединените щати?!

— Не си го оставил, напротив, разкрил си какво се крои.

— Да, но с шейсетина секунди закъснение. Нещо, което е недопустимо в моята работа. — Алекс въздъхна и се облегна на стената. — Помниш ли какво ми бе казал навремето Клинт Хил, агентът от личната охрана на Кенеди?

— Че не бива да бъдеш като него, защото той е изгубил своя президент.

— Точно така — кимна Алекс. — Сега разбирам напълно какво е искал да ми каже.