Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (50)

49

Оливър Стоун стоеше пред високата жилищна сграда и наблюдаваше потока добре облечени хора, които излизаха от нея. Съдейки по куфарчетата в ръцете на повечето от тях, очевидно отиваха на работа. И скоро я видя. Преметнала през рамо само дамска чантичка, Джаки Симпсън мина покрай него, без да го погледне. Той изчака известно време и тръгна след нея. Крачките му бяха далеч по-големи от нейните и това наложи да забави темпото. Един-два пъти понечи да я спре, но не го направи поради странната нерешителност, която го обземаше — нещо необичайно за него. Тя спря да си купи вестник и разпиля няколко монети по тротоара. Той се втурна да й помогне, събра монетите и ги пусна в протегнатата й длан. Дишането му се ускори, когато видя белега на нея, но все пак успя да се усмихне на благодарностите й.

Пред сградата на ВОБ Стоун забави крачка и проследи с поглед фигурката, насочила се към централния вход.

Дребна, но стройна и стегната, с приятно мургава кожа и стремителна походка. Преди години беше познавал една жена, която поразително приличаше на нея.

После се обърна и тръгна към станцията на метрото. Предстоеше му важна среща. Скоро слезе от влака и се насочи към останалите членове на клуба, които вече го чакаха.

Бяха стигнали до решението, че най-безопасният начин за прибирането на записите от дома на Милтън беше той да се появи там в компанията на хората от охранителната фирма, която бе реагирала на беззвучната аларма. Организираха нещата и последваха приятеля си в старото малибу на Кейлъб. Той размени няколко думи с двамата охранители, които го чакаха пред къщата, после малката група изчезна във входа.

Трийсетина минути по-късно Милтън излезе и забърза към колата на приятелите си.

— Взе ли ги? — попита Стоун.

Младият мъж кимна и измъкна един DVD диск от раницата си.

— Алармата беше активирана, което означава, че разполагаме със запис — поясни той, след което пъхна диска в лаптопа. Минута по-късно пред очите им се появи част от интериора на дома.

— Ето! — промърмори Стоун и посочи някаква мъжка фигура в ъгъла.

— Това е Райнке! — възкликна Кейлъб.

— А след него идва и приятелчето му — промърмори Рубън. — Онзи, когото Оливър халоса с каската.

Заковали очи в екрана, четиримата наблюдаваха методичните действия на двойката.

— Какво беше това, което извадиха от кошчето? — попита с напрегнат глас Кейлъб.

Милтън върна кадъра.

— Прилича ми на кутията с фактурите — промърмори той.

— Ето го и охранителя — обади се Стоун.

Всички се втренчиха във фигурата на високия мъж, която предпазливо напредваше по посока на камерата. После нещо се стрелна отстрани, удари го в главата и мъжът се свлече на пода.

— Какво беше това, по дяволите? — извика Рубън.

— Човек с маска — поясни Стоун. — Поне единият от тях е проявил достатъчно съобразителност, за да скрие лицето си.

— Но не беше Райнке, нито пък партньорът му — отбеляза Милтън.

— Което означава, че там е имало и трети човек — добави Стоун. — А този запис ни дава нужните… — Замълча, тъй като мобилният телефон на Милтън зажужа.

— Ало? — натисна копчето той. — О, Честити, здравей! — Изражението му се промени бързо. — Какво?!

Стоун грабна апарата от ръката му.

— Честити?

Но отсреща му отговори мъжки глас, който спокойно обяви:

— Мисля, че засега сме квит. Ако вие седите мирно и кротко, ние също няма да предприемаме нищо.

Телефонът онемя.

Стоун хвърли поглед към приятеля си и забеляза, че очите му овлажняват.

— Съжалявам, Милтън — промърмори той.

 

 

Следващата сутрин и по-голямата част от следобеда Кейт използва за проучване на Милтън Фарб, Рубън Роудс и Кейлъб Шоу. В „Гугъл“ откри известни сведения за Милтън Фарб и участието му в предаването „Риск“, но Оливър Стоун си оставаше пълна загадка. Вече беше убедена, че тази компания е била свидетел на убийството на Патрик Джонсън, а кръвта и дупката от куршум в лодката подсказваха, че те самите са били на път да загинат.

Въоръжена с тази нова информация, тя отново се насочи към гробището „Маунт Цион“. Изправи се на портала и със задоволство установи, че Стоун е там и работи нещо между алеите.

— Здравейте, Оливър. Аз съм Кейт Адамс. Онази вечер се видяхме за кратко.

— Спомням си — отвърна пестеливо Стоун.

— Добре ли сте? Изглеждате разтревожен.

— Нищо особено.

— Както знаете, Алекс е извън града, а аз дойдох да ви поканя на вечеря, ако не ви се вижда прекалено нахално.

— Вечеря ли? — промърмори Стоун и я погледна така, сякаш беше казала нещо на непознат език.

— У дома. Всъщност не е точно дом, защото живея в стара конюшня. Тя е част от имението на Лусил Уитни-Хаусман в Джорджтаун. Познавате ли я?

— Боя се, че нямам тази чест.

— Искам да поканя Аделфия и останалите ви приятели — добави Кейт.

Стоун мушна няколко клечки в торбата за смет.

— Много мило от ваша страна, но… — Изведнъж замълча и се втренчи в нея. — Какви приятели?

— Вашите, разбира се. Имам предвид Рубън Роудс, Кейлъб Шоу и Милтън Фарб. Наскоро започнах да си правя колекция от редки книги и мисля, че Кейлъб ще бъде доволен да си поговорим за нея. Освен това съм запален фен на „Риск“, въпреки че не съм гледала участието на Милтън. С Рубън също ще бъде интересно, след като толкова години е работил в Агенцията за военно разузнаване. Да не говорим за вас! — Тя замълча за момент, после добави: — Сигурна съм, че ще си прекараме много забавно.

Коленичил на земята, Стоун преценяваше думите й.

— Отдавна съм разбрал, че когато някой отделя толкова време за проучване на друг човек, има определен интерес, който невинаги е ясен за околните.

— Не бих отрекла — кимна Кейт.

— За съжаление времето за вечерята, която предлагате, не е особено подходящо. Защото получихме лоши новини.

— Съжалявам да го чуя. На нас с Алекс също ни се случиха неприятни неща. Опитаха се да ни убият. Интересното е, че стана веднага след като намерихме стара лодка, скрита в един от отводнителните канали на Джорджтаун. Лодка с дупка от куршум и следи от кръв.

— Ясно — кимна Стоун. Сдържаният му отговор на смайващата новина засили уважението й към този човек. Любопитството й също нарасна. — В такъв случай мисля, че трябва да приемем поканата ви за вечеря. Ще се свържа с приятелите си.

— Около седем би било добре — бързо вметна Кейт. — Да ви дам ли адреса? — Продиктува му го и добави: — Искам да поканя и Аделфия, която, надявам се, бихте могли да докарате с вас.

— Идеята не е добра, Кейт — поклати глава Стоун.

— Напротив, отлична е — решително отвърна тя.

— Защо, ако мога да попитам?

— Защото имам чувството, че в момента ви трябва подкрепата на всички приятели, Оливър.

 

 

Кейлъб, Милтън и Аделфия пристигнаха в имението на Лъки със старото малибу, което жално проскърцваше на пружините си, изтощено от инцидента пред къщата на Райнке. От прогнилия му ауспух се точеше синкава струйка дим. Рубън и Стоун спряха мотора зад него.

Кейт ги очакваше и побърза да отвори портата от ковано желязо.

— Хубав мотор — подхвърли тя на Рубън, облечен в старото си кожено яке, панталони в защитен цвят, шарена риза и вечните мокасини. Специално за вечерята си беше вързал на врата синьо шалче.

Той огледа с възхищение стройната фигура на Кейт. Тя беше с черен панталон, бяла блуза и елегантни обувки на висок ток. Дългата й руса коса беше събрана на кок, а на шията й висеше семпла, но очевидно скъпа перлена огърлица.

— Някой ден ще ви повозя — промърмори той. — Кошът е страхотен.

Аделфия сковано кимна и побърза да влезе, следвана от Милтън. Той се беше издокарал с безупречно ушит зелен блейзър и вратовръзка на райета. Държеше малък букет.

— Вие сте Милтън, нали? — пое цветята Кейт. — Прекрасни са.

След него пристъпваше Кейлъб, който в крайна сметка се вслуша в съвета на Стоун и се отказа от любимите си одежди в стил Ейбрахам Линкълн, но не се раздели с огромния си джобен часовник, чиято верижка висеше отвън.

— Радвам се да ви видя, Кейлъб — усмихна му се Кейт. — Моля, заповядайте.

Оливър Стоун влезе последен. Беше с новите си дрехи, а в ръката му се поклащаше каската.

— Ще ме запознаете ли с дневния ред? — подхвърли той.

— О, това би развалило удоволствието на всички — дяволито се усмихна Кейт.

— Не мисля, че сме се събрали заради удоволствието — намръщено отвърна Стоун.

— Вярно, но съм сигурна, че вечерта ще бъде полезна и за вас.

Лъки им поднесе леко червено вино за аперитив. От начина, по който настани гостите и им напълни чашите, веднага си пролича, че е в стихията си. Така изтече близо час, след което бе сервирана вечерята.

Рубън и Кейлъб демонстрираха отличен апетит, докато Стоун, Милтън и Аделфия почти не се докоснаха до храната. Кафето беше поднесено в библиотеката. Лъки предложи пури, но единствено Рубън се възползва.

— Обичам да гледам мъж с пура в уста — седна до него старата дама и приятелски го потупа по рамото.

Рубън си сипа втора чаша кафе, което подсили с някаква течност от плоското шишенце, дискретно измъкнато от вътрешния джоб.

Кейт изчака още известно време, после стана.

— Лъки, ние ще се прехвърлим в конюшнята — обяви тя. — Трябва да обсъдя нещо с моите приятели.

— Добре, скъпа — отвърна старицата. — Но не и преди да ми обещаят, че ще дойдат пак.

— Дори цял отряд от Специалните части не може да ме спре, Лъки! — изрева Рубън и тържествено вдигна чашата си.

Кейт ги преведе през градината и ги покани в просторната си дневна. Настаниха се на канапето и двата фотьойла около ниската масичка, след което Кейт делово се обърна към Стоун:

— Вероятно вече сте им казали, че открихме лодката.

— Да — кимна Стоун и хвърли кос поглед към Аделфия. — А вие по неизвестни причини сте решили, че точно ние сме били в нея.

— Знаем го със сигурност. Въпросът е какво точно сте видели.

— Няма доказателства, че изобщо сме видели нещо — спокойно отвърна той. — Дори Аделфия да ви е казала, че ни е проследила до реката, не означава, че сме станали свидетели на смъртта на онзи човек.

— Аз мисля, че сте видели всичко — тръсна глава Кейт. — А убийците на Патрик Джонсън са ви усетили и вие сте били принудени да бягате. Това обяснява кръвта и дупката от куршум в борда. Само едно не мога да разбера — защо просто не сте отишли в полицията?

— Лесно е да се каже — намеси се Рубън. — На вас сигурно щяха да повярват. Но я ни вижте на какво приличаме. Банда дрипльовци с доста съмнителен вид.

— Значи признавате, че сте били свидетели на убийството?

Кейлъб понечи да каже нещо, но Стоун го изпревари.

— Нищо не признаваме — твърдо отсече той.

— Оливър, аз просто се мъча да ви помогна — въздъхна Кейт. — Не забравяйте, че някой се опита да убие мен и Алекс веднага след като открихме лодката.

— Това не ни го каза! — изненадано вдигна глава Рубън.

— Ами Честити? — проплака Милтън. — Те отвлякоха Честити!

— При отвличане първата ви работа е да уведомите полицията!

— Не е толкова просто — промърмори Кейлъб и погледна към Стоун, който бе забил очи в пода. — Не можем да се обърнем към полицията.

Кейт помълча малко, после погледна към Стоун.

— Оливър, ако изобщо сме в състояние да направим нещо, трябва да го направим заедно.

— Наистина е време да работим заедно! — обади се Кейлъб.

Стоун продължаваше да мълчи.

Рубън изчака още няколко секунди, после извади пурата от устата си и обяви:

— След като нашият скъп лидер е необичайно мълчалив, аз поемам неговите функции и свиквам извънредно заседание на клуба „Кемъл“! Като първа точка от дневния ред предлагам да разкажем всичко на Кейт. Получавам ли одобрението ви?

— Да — побърза да отговори Кейлъб.

Останалите закимаха.

— Всички са „за“ — обяви Рубън, без да сваля очи от Стоун. — Клубът „Кемъл“ взе решение.

— Но за какъв клуб говорите? — озадачено попита Кейт.

— Нека аз направя официалното представяне — обади се най-сетне Стоун.