Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (47)

46

Реакцията спрямо инцидента с Алекс Форд и Кейт Адамс не беше особено окуражаваща. Според полицията спирачният маркуч се бе скъсал от само себе си — нещо обичайно за толкова стар автомобил. А около жилището на Кейт не бяха открити никакви следи и това направи обясненията на агент Форд доста несъстоятелни. В дъсчената ограда бяха открити два от куршумите, които той беше изстрелял, а други нямаше.

На следващата сутрин Алекс седеше в кабинета на Джери Сайкс и слушаше официалната версия на разигралите се събития.

Сайкс прекрати нервната си разходка и закова поглед в него.

— Хората, които са ти се притекли на помощ след „катастрофата“, са заявили, че миг преди да хукнеш да бягаш, поведението ти е било доста странно — каза той. — А аз бих добавил, че тези изпълнения не ти подхождат, Алекс. Ще те попитам направо. Какво става с теб?

— Абсолютно нищо, с изключение на факта, че някой иска да ме види мъртъв — отвърна с каменно лице Алекс.

Сайкс се тръшна на стола и посегна към чашата с кафе.

— Но защо, по дяволите?

— Един тип ми опря пистолет в главата, Джери. Нямах време да го питам защо.

— Но никой освен теб не го е видял — поклати глава началникът му. — Затова отново те питам: какво се случи между вчера и днес, за да поискат главата ти?

Алекс се поколеба. Щеше му се да сподели със Сайкс за скритата в крайбрежните храсти лодка, но си даваше сметка, че това ще означава неизпълнение на заповед и край на кариерата му.

— Зад гърба си имам години безупречна служба — въздъхна той. — Защо изведнъж да си измислям разни неща?

— Защото си го търсиш, отдавна си го търсиш. Вчера директорът ти даде отсрочка. Спокойно можеше да те изпържи начаса. Ако аз бях на негово място, вероятно щях да го направя. Затова не изпускай шанса си, Алекс. Втора прошка няма да има.

— Ясно. Но не можеш ли поне да поставиш охрана около къщата на Кейт Адамс? Този дулен пламък не е плод на въображението ми.

— Ще се обадя на полицията и ще помоля да я включат в обиколките на някоя от патрулните им коли — облегна се на стола си Сайкс. — Но нищо повече. Смятай го за личен подарък от мен. — Погледна часовника си и добави: — Имам една среща, а и ти трябва да застъпваш на пост.

— Вярно, в Белия дом — кимна Алекс.

— Всъщност пред Белия дом — поправи го Сайкс. — Ще трябва доста да почакаш, докато те допуснат вътре.

 

 

Същата сутрин клубът „Кемъл“ проведе спешно заседание в апартамента на Кейлъб. Похвалата за храбростта на уважавания библиотекар и автомобилен състезател беше включена като първа точка в дневния ред, но тя трябваше да почака, защото Кейлъб се беше затворил в тоалетната и прочистваше стомаха си от последните остатъци храна, едва сега осъзнал, че е бил на косъм от смъртта.

Стоун търпеливо го изчака да заеме мястото си и тържествено обяви:

— Моля в протокола да бъдат включени специалните благодарности на клуба „Кемъл“ към Кейлъб Шоу за проявената смелост и изключителна находчивост.

Блед, но усмихнат, Кейлъб стисна ръцете на приятелите си.

— Не разбрах какво ми стана — въздъхна той. — Просто знаех, че трябва да направя нещо. Такъв страх съм изпитвал само веднъж в живота си, когато ми повериха оригиналния ръкопис на „Демокрацията в Америка“ от Токвил.

— Да отговаряш за Токвил! — възкликна с престорен ужас Рубън. — Само като си го помисля, и… ми се допикава!

— Да не забравяме, че в крайна сметка Райнке и партньорът му все пак ни разкриха — предупредително се обади Стоун.

— Не съм много сигурен, защото свалих номерата на колата си, докато чакахме на пътя — обади се Кейлъб и останалите го погледнаха изненадано. — Просто се сетих колко лесно ги разкри Милтън по номерата на тяхната кола — поясни той. — И изтръпнах от ужас, като си представих, че същото може да се случи и с мен.

Телефонът на Милтън иззвъня, преди някой да успее да реагира на репликата му.

— Ало? — натисна копчето той, изслуша краткото съобщение и затвори. — Някой е проникнал в дома ми и е халосал охранителя, който се е отзовал на сигнала на беззвучната аларма — съобщи на приятелите си той.

— Взели ли са нещо? — попита Стоун.

— На пръв поглед не. Но охранителната фирма не знае, че в жилището ми има и камери, скрити в осветителните тела.

— Любопитен съм да видя кой ти е бил на гости — промърмори Стоун.

— За целта трябва да отскоча до дома. DVD рекордерът е скрит зад хладилника.

— Май ще се наложи да рискуваме — въздъхна Стоун. — Защото, ако това са били Райнке и колегата му, нещата малко или повече се изясняват.

— А ако двамата отново се появят, просто ще отпаднат от списъка — изръмжа Рубън и положи тежката си лапа върху рамото на Кейлъб. — Нали така, Кейлъб?

 

 

Първият работен ден на Алекс Форд като член на президентската охрана беше малко особен. Изглежда, всички бяха наясно, че връщането на агента ветеран се дължи на някакво наказание. Но отношението им беше изключително дружелюбно, а външната охрана си имаше и едно голямо предимство, защото включваше задължителна обиколка на парка „Лафайет“.

Стоун го нямаше там, но Аделфия си беше на мястото — стърчеше насред малката поляна и не изпускаше от очи палатката на Стоун.

— Здравей, Аделфия — любезно я поздрави Форд. — Няма ли го Оливър?

За негова изненада жената се разрида. Никога не я беше виждал да плаче.

— Какво има, Аделфия?

Тя не му отговори, а само покри лицето си с длани.

— Хей, какво има? — пристъпи по-близо той. — Нарани ли те някой? Да не си болна?

Аделфия поклати глава, въздъхна и свали ръцете си.

— Добре съм.

Алекс я хвана за лакътя и внимателно я поведе към близката пейка.

— Очевидно не си добре. Седни и ми кажи какво има. Току виж, мога да ти помогна.

Аделфия въздъхна дълбоко и отново погледна към палатката на Стоун.

— Не лъжа теб, агент Форт. Аз наистина добре съм.

— Наричай ме Алекс — промърмори той, после проследи погледа й и бързо попита: — Да не се е случило нещо с Оливър?

— Не зная.

— Защо плачеш тогава?

Вместо обичайното намусено и недоверчиво изражение върху лицето й се изписа отчаяние.

— Той вярва на теб. Веднъж ми каза: агент Форт е добър човек.

— Аз също го харесвам и уважавам — кимна Алекс, помълча малко и добави: — При последната ни среща забелязах някакви охлузвания по лицето му. Това има ли нещо общо с притесненията ти?

Аделфия кимна и му разказа за инцидента в парка.

— Ей с този пръст — посочи средния си пръст тя — ръгна онзи човек в ребрата. А той, голям едър човек, падна на земята като бебе… — Пак въздъхна тежко. — А после Оливър… взе ножа и хвана го така, сякаш… — Раменете й потръпнаха. — Сякаш цял живот стискал е нож. Помислих да не пореже гърлото на човека, ей така… — Тя направи рязко посичащо движение, после млъкна. На лицето й се изписа облекчение. — Но не. Не поряза го. Отиде си, преди полицията да дойде. Оливър не обича полицията.

— И оттогава не си го виждала, така ли?

Тя поклати глава, а той се помъчи да осмисли чутото.

— Хей, Алекс! — прозвуча зад гърба му гласът на шефа на екипа. — Ще дойдеш ли да се включиш в купона, ако това не те затруднява?

Форд стана, обърна се към Аделфия и забързано подхвърли:

— Ако видиш Оливър, кажи му, че искам да говоря с него.

Жената не прояви особен ентусиазъм.

— Няма да му кажа, че си ми споменала за онази случка, обещавам. Просто искам го видя.

Тя най-сетне кимна, а той хукна към портала на Белия дом.

 

 

Подготовката за президентското посещение в Бренан беше в разгара си и капитан Джак имаше да върши много неща. Работата на монтьорите в гаража вървеше по план, а екипът на шофьорите беше на линия. Той се отказа от второ посещение в апартамента на снайперистите, защото се страхуваше да не привлече вниманието. Проведе само една продължителна среща в болницата с Ал-Рими и колегата му, изчаквайки ги да се освободят от дежурство. Остана доволен от нея, защото се увери, че там проблеми няма да има.

Късно снощи се срещна с Джамила след редовната й обиколка на града. Изпитваше известно безпокойство от емоционалното й състояние, но вече беше късно да мисли за смяна. Докато разговаряха, той отново подчерта изключителната й роля за успеха на операцията, напомняйки й колко много хора ще загинат напразно, ако тя се провали.

Беше планирал още две срещи до началото на операцията. Първата от тях щеше да се състои още тази вечер, непосредствено преди появата на авангардната група на Сикрет Сървис. А след втората и последна среща с целия екип възнамеряваше да поговори насаме с партньора си от Северна Корея.

Същевременно Картър Грей бе започнал да души наоколо. Капитан Джак беше леко учуден, че подозренията на стареца се събудиха толкова късно. Главно защото за организацията на предстоящата операция бяха използвали всичките си връзки в мюсюлманския свят. Беше твърдо убеден, че плановете на Том Хемингуей са безплодни, въпреки че той упорито отказваше да го осъзнае. Според него проблемът на Том беше, че продължава да вярва в доброто, заложено в душата на всеки човек. Следваше една абсолютно погрешна логика, най-вече по отношение на хората, ангажирани в предстоящата операция. У тях добро просто не съществуваше. При всяка от своите предишни мисии капитан Джак беше калкулирал известен процент непредвидени случайности, а сегашната не правеше изключение. Но възнамеряваше да се придържа към доброто старо правило, което в крайна сметка бе осигурявало успеха на всичките му начинания: парите са всичко. Кратко и ясно.

 

 

Тренировките в наетата крайградска къща продължаваха с пълна сила. Инженерът и химикът неуморно се трудеха върху протезата на бившия гвардеец.

Напредъкът беше голям и човекът боравеше с устройството почти безпогрешно. Изправени от двете му страни, двамата специалисти внимателно следяха серията от захвати на изкуствената ръка, ръкомаханията и останалите движения. Освободиха го едва след като се увериха, че борави безпогрешно с напълнената с вода торбичка.

Преди да си тръгне, гвардеецът им благодари.

Малко след като го изпратиха, двамата тръгнаха към центъра на града, където посетиха няколко магазина. Във всеки от тях оставиха подаръци, които със сигурност щяха да осигурят подобаващо място в историята на градчето Бренан, щата Пенсилвания. Подаръци, които местните жители едва ли щяха да харесат.