Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (42)

41

Стоун и Рубън се върнаха на Юниън Стейшън и откриха приятелите си в книжарница „Долтън“. Кейлъб беше потънал в един от шедьоврите на Дикенс, докато Милтън се мотаеше в сектора с компютърните списания.

Оформили четворката, те се качиха на метрото. Слязоха на Смитсониън Стейшън и взеха ескалаторите за Музейния комплекс.

— Дръжте си очите и ушите отворени! — предупреди Стоун.

Членовете на клуб „Кемъл“ тръгнаха покрай паметниците, пред които щракаха светкавиците и жужаха видеокамерите на тълпи туристи. После бавно се насочиха натам, където неотдавна бе открит мемориалът на Ф. Д. Рузвелт. Той се състоеше от няколко скулптурни групи, отразяващи по-важните моменти от живота на единствения американски президент с четири мандата в Белия дом.

Останаха там само няколко минути. Стоун огледа обстановката, поклати глава и ги поведе обратно към метрото. Пропътуваха няколко спирки и слязоха на „Фоги Ботъм“. Оттам тръгнаха пеш. Стоун спря едва когато стигнаха до кръстовището на Двайсет и седма улица и Кю Стрийт. Оттам започваше „Маунт Цион“.

— О, не, Оливър! — простена Рубън. — Стига с тия проклети гробища!

— Мъртвите не подслушват — отвърна Стоун, отвори портата и ги поведе към къщичката си.

— Повод за днешното съвещание на клуба „Кемъл“ са известни мои проучвания, които имат пряка връзка със смъртта на Патрик Джонсън — започна той, след като всички се настаниха. — Предлагам да обсъдим и разчистването на сметки между различните терористични групировки, което се наблюдава напоследък. Приемате ли този дневен ред?

— Аз, да — обяви механично Кейлъб, но очите му с интерес обходиха лицата на останалите.

— Всички, които са „за“, да го потвърдят гласно.

Стоун изчака възгласите да утихнат, след което отвори големия дневник, който беше взел от хранилището си в книжарницата за редки издания.

— Пред последните осемнайсет месеца се наблюдава поредица от схватки между терористи, които вероятно се избиват помежду си. Направих си труда да проследя това любопитно явление, събирайки всички материали в печата, които имат отношение към него. Последният подобен инцидент е свързан с човек на име Аднан ал-Рими.

— Четох за него — обади се Милтън. — Но защо каза, че вероятно се избиват?

— При всички случаи лицето на жертвата е частично или напълно обезобразено от огнестрелни рани или експлозиви. Това е налагало идентификация чрез пръстови отпечатъци, ДНК анализи и други средства.

— Нормални процедури, Оливър — подхвърли Рубън. — И аз съм прибягвал до тях, когато бях във военното разузнаване. Само че тогава още не разполагахме с ДНК тестове.

— От Рубън знаем, че в момента НРЦ държи цялата информация, отнасяща се до тероризма — добави с равен глас Стоун. — А базата данни, за която е отговарял Патрик Джонсън, е била използвана за идентифициране на убитите терористи. — Той замълча за момент, после попита: — Възможно ли е Джонсън да е обработвал по някакъв начин въпросните данни?

Настъпи продължително мълчание, преди Милтън да попита:

— Искаш да кажеш, че ги е манипулирал!

— Нека си задам въпроса направо — въздъхна Стоун. — Възможно ли е да се подменят пръстовите отпечатъци на терористите, които властите приемат за убити, с тези на откритите мъртъвци?

Върху лицето на Кейлъб се изписа ужас.

— Нима допускаш, че някой като Аднан ал-Рими си е жив и здрав, докато американското разузнаване го смята…

— За мъртъв — довърши вместо него Стоун. — С нова, напълно изчистена биография той може да пътува където си пожелае и да върши каквото си ще.

— Чакай, Оливър — каза Рубън. — Но съществуват доста предпазни механизми, нали? Спомням си, че в АВР се допускаше промяна в досиетата само със специално разрешение.

— Такава е и процедурата в Отдела за редки издания към Библиотеката на Конгреса — кимна Стоун, поглеждайки към Кейлъб. — По очевидни причини купувачът на дадена книга не може да я вкара в базата данни и обратно. Всъщност именно този факт ме наведе на мисълта за това, което споделих с вас. Какво би станало, ако държите и двете страни в джоба си? Тоест събирачът на информация и длъжностното лице, което отговаря за включването й в системата? Или пък единият от тях заема отговорен пост? Много отговорен пост?

— Допускаш, че Картър Грей е замесен? — най-после включи Рубън. — Не може да бъде! Този човек може да има всякакви грехове, но предаността му към родината не подлежи на съмнение!

— Не твърдя, че отговорът е лесен, Рубън — въздъхна Стоун. — Въпросната личност може да е друга, а не Картър Грей.

— Звучи по-правдоподобно — кимна Рубън.

— Но защо убиха Джонсън, ако приемем, че всичко това е вярно? — попита Милтън.

— Ако предположим, че двамата, които го убиха пред очите ни, са служители на НРЦ, и вземем предвид охолния живот, който не отговаря на доходите му, аз допускам, че са се случили две неща. Първо, онзи, който го е наел да подмени данните, се е опасявал, че внезапното му забогатяване ще предизвика разследване. В резултат Джонсън е премахнат, а в къщата му са подхвърлени наркотици. Или пък Джонсън просто е станал алчен и е поискал още пари, което е довело до същия резултат.

— И какво ще правим сега? — попита Милтън.

— Мисля, че първата ни задача е да останем живи — отвърна Рубън. — Защото, ако Оливър е прав, много влиятелни хора ще пожелаят смъртта ни.

— Самоличността и домът на Милтън явно вече са им известни — добави Стоун. — А що се отнася до хората, които ни преследват, предлагам да си разменим ролите с тях.

— Как? — изгледа го продължително Кейлъб.

Стоун затвори дневника.

— Разполагаме с домашния адрес на Тайлър Райнке — рече той. — Нека да тръгнем по тази следа.

— Предлагаш да му отидем на гости? — възкликна Рубън.

— Не. Но нищо не ни пречи да го поканим него на гости.

* * *

Със сладоледи в ръце Алекс и Кейт крачеха по крайбрежния булевард на Джорджтаун, насочвайки се към мястото, на което преди сто години бе пускал котва фериботът на Джордж Мейсън. Кейт посочи трите скали, които едва се подаваха над водата в средата на реката, северно от Кий Бридж и точно срещу университета „Джорджтаун“.

— Остров Три сестри. Според легендата на това място се удавили три монахини, чиято лодка се преобърнала, а скалите се показали на повърхността, за да предупреждават живите.

— Течението на Потомак е много коварно — кимна Алекс.

— При строителството на магистрала шейсет и шест на това място е бил предвиден мост, който щял да носи името „Три сестри“. Но след поредица от странни инциденти и нещастни случаи са се отказали от идеята. Много хора са убедени, че причината са духовете на монахините.

— Вярваш ли в подобни неща? — изгледа я Алекс.

— Случвали са се и по-странни работи. Да вземем за пример някои от теоретиците на конспирацията, с които е пълен този град. Голяма част от тях несъмнено са луди, но твърденията на други се оказват поразително точни.

— Познавам един такъв човек — кимна Алекс. — Казва се Оливър Стоун. Изключително умен, дори гениален, независимо от факта, че води доста странен живот.

— Оливър Стоун ли? — вдигна вежди Кейт. — Сигурно се шегуваш!

— Това не е истинското му име, разбира се. Според мен то е просто закачка с хората, които го мислят за смахнат. Интересното в случая е, че той няма минало. Поне аз не успях да открия нищо за него. — Усмихна се и поклати глава. — Може да се окаже, че през всичките тези години е бил просто един беглец.

— Лъки би дала мило и драго да се запознае с него.

— Тя наистина ли продължава да замеря опасните мъже с бельото си?

— Какво? — изненадано го погледна Кейт.

— Нищо, нищо — помаха Алекс и се взря в остров Рузвелт.

— Хайде, изплюй камъчето — каза след известно време Кейт, проследила погледа му. — Барманите са най-добрите слушатели…

Алекс й направи знак да седнат на близката пейка.

— Ще ти кажа какво ме тревожи — рече с въздишка той. — Онзи тип, който е преплувал реката, за да си пръсне черепа на малкия остров. Как ти звучи?

— Нали точно там е била първата среща с годеницата му?

— Вярно. Но защо е решил да плува дотам? Защо не е отишъл с колата си или просто пеша? Има мост, по който се стига до паркинга на острова. Далеч по-логично е да минеш по него, да се напиеш до безсъзнание и да се гръмнеш, вместо да плуваш дотам. При това с дрехи и обувки и найлонова торбичка за оръжието.

— Но върху пистолета са открити неговите отпечатъци, нали?

— Да накараш някого да стисне спусъка не е нито толкова лесно, нито пък особено умно — призна Алекс. — Пък и малцина биха рискували да пъхнат оръжие в ръката на човек, когото искат да убият. Съвсем друга работа е обаче, ако първо го напият до несвяст. — Ръката му посочи надолу. — Смущават ме и подметките му.

— Защо?

— По тях имаше кал, сякаш е бродил из храсталаците. Но никакви следи от настилката около паметника. Калта е от глинеста почва и по нея със сигурност би трябвало да полепнат песъчинки от паважа на площадката. А и дрехите му бяха подозрителни чисти. Ако човек ходи из шубраците, по дрехите му несъмнено ще се закачат клечици и сламки. Но по костюма на Джонсън нямаше нищо. А ако наистина се е добрал до острова с плуване, той задължително е минал през шубраците, за да стигне до алеята.

— Да, странно — съгласи се Кейт.

— Ами писмото, което са открили? Изобщо не беше влажно, нито зацапано.

— Може би го е сложил в торбичката с оръжието.

— В такъв случай защо не го е оставил вътре? Защо е трябвало да го вади? Ако действително е преплувал реката, той би трябвало да е доста по-мокър и окалян, отколкото го намерихме.

— Но все пак беше мокър, нали?

— Вярно. Но ако ти искаш някой да изглежда така, сякаш е преплувал едно доста голямо разстояние, какво щеше да направиш?

— Щях да го потопя във водата — отвърна след кратко обмисляне Кейт.

— Точно така, ще го потопиш. Стои и въпросът с мотивите. Никой от хората, с които разговарях, не подозираше, че Джонсън търгува с наркотици. А годеницата му така побесня, че ме заплаши със съд!

— Винаги съм твърдяла, че Сикрет Сървис не пропуска детайлите — кимна Кейт.

— Което изобщо не означава, че в това отношение сме по-добри от ФБР. Те също би трябвало да са обърнали внимание на това, което ти казах. Според мен става въпрос за значителен натиск отгоре за бързо приключване на разследването.

— Но ако хората, които са го докарали на острова, не са искали да използват кола, страхувайки се от проследяване? Как биха постъпили в такъв случай?

Очите им механично проследиха полицейския катер, който бавно се плъзгаше по течението, после едновременно се облещиха.

— Лодка!

Алекс помълча, после поклати глава.

— Не е лесно да скриеш такова нещо.

Очите на Кейт пробягаха по брега.

— Аз съм готова, ако и ти си готов — промърмори тя.

Хвърлиха кофичките от сладоледа в близкото кошче и се спуснаха към водата.

Претърсването им отне цял час, но в крайна сметка се увенча с успех. Кейт беше тази, която забеляза носа на някаква лодка, стърчащ от близкия отводнителен канал.

— Отлично зрение — похвали я Алекс.

Тя събу сандалите си, а Алекс стори същото с чорапите и обувките си. Нави крачолите на панталоните си и нагази във водата, без да обръща внимание на двойката, която любопитно ги наблюдаваше от близката алея. Очите му пробягаха по старата гребна лодка. Наведе се и почти опря нос в борда.

— Прилича ми на дупка от куршум — промърмори той.

— А това най-вероятно е кръв — добави Кейт, надвесена над някакво тъмно петно.

— Не виждам логиката — поклати глава Алекс. — Освен ако не са убили Джонсън в лодката и не са го пренесли до паметника. През онази нощ имаше доста гъста мъгла и това не би представлявало кой знае какъв проблем.

— Какви са заключенията ти? — погледна го с интерес Кейт.

— Първо бих искал да разбера дали тази кръв е на Патрик Джонсън или на някой друг — отвърна Алекс, докато се изправяше. — Но ако директорът научи, че отново си пъхам носа в разследването, със сигурност ще завърша кариерата си в някой сибирски наблюдателен пост. Разбира се, ако не ме удуши със собствените си ръце.

— Аз бих могла да свърша това-онова — предложи Кейт.

— В никакъв случай! През главата ми минават такива мисли, че направо ми настръхва косата. Засега няма да предприемаме нищо.