Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (29)

28

— Мислех, че случаят е приключен — рече Джаки Симпсън, докато потегляха с колата на Форд от централата на ВОБ.

— Не съм споменавал такова нещо.

— Бюрото намери наркотиците, а ти написа рапорта и каза, че се връщаш при фалшификаторите и висенето на пост. Помня го добре, защото след това ми даде няколко изключително полезни съвета за кариерата.

— Снощи ми се обади Ан Джефрис. Заяви, че версията с наркотиците е постановка, и ни заплаши със съд.

— Трябва да е превъртяла! Не може да ни съди, защото си вършим работата. Да не би да си мисли, че ние сме подхвърлили хероина в къщата на Джонсън?

— Ние не, но може би някой друг — обърна се да я погледне Алекс.

— Кой би направил подобно нещо? — скептично отвърна тя. — И защо?

— На нас се пада честта да намерим отговорите. Още от самото начало имам чувството, че нещо в този случай не е наред.

— Напротив, всичко е наред, ако отчетем факта, че Патрик Джонсън е натрупал пари от търговия с наркотици, но решава да се жени и не вижда начин да се измъкне.

— Но след като не вижда начин, защо изобщо е тръгнал да се жени?

— Може би защото малката Ани е страхотна в леглото въпреки невзрачната си външност. И в един момент решително е отказала да го прави без брачна халка. Нещастникът й предлага брак, след което го обземат угризенията. Чувства се в капан и стига до извода, че не му остава друго, освен да налапа дулото.

— Не говориш сериозно, нали?

— А ти май не си много наясно с женската психика.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Най-обикновеното нещо на света. На жената рано или късно й писва да бъде само резервоар за мъжката похотливост и започва да си мисли за постоянна връзка и диамантен пръстен. Докато мъжете търсят завоеванията.

— Благодаря за информацията. Успя да вкараш човешкия род в един наистина лаконичен стереотип.

— Добре де, ще ти предложа и друга теория. Джонсън търгува с наркотици и възприема брака като единствен начин да се откаже от бизнеса. Но това не е бизнес, на който можеш да пуснеш кепенците току-така. В резултат партньорите му поднасят за сватбен подарък не тостер, а куршум.

— На острова на първата му любовна среща? Откъде биха могли да научат този факт?

— Може би от Ан Джефрис, която протестира срещу предположението за участие на любимия й в търговията с наркотици.

— Искаш да кажеш, че ни е излъгала?

— Според мен или е абсолютна глупачка, или е знаела за дрогата.

— Но ако е знаела, защо му е било нужно да се самоубива?

— Може би защото е искал да се откаже от бизнеса, но тя е била против.

— И влиза в комбина с дилърите, които й предлагат да гръмнат годеника й? — Алекс я изгледа и поклати глава.

— Това е толкова вероятно, колкото и твоята теория — отсече Симпсън.

— Според мен Ан Джефрис не може да направи разлика между кило хероин и пакет захар, дори и да й ги набутат в гърлото — въздъхна Алекс.

— Добре де, както и да е — промърмори Симпсън и скръсти ръце на гърдите си. — Къде отиваме, Шерлок?

— Помниш ли онези двамата — Райнке и Питърс, с които се видяхме на остров Рузвелт? Обадих им се и разбрах, че са приключили с писмения анализ. Не е зле да видим резултатите им, да си приберем писмото и да се поогледаме.

— Да се поогледаме?! — възкликна тя. — Нима си забравил, че агентите на Сикрет Сървис нямат право дори да бъдат на един етаж с президента, ако той случайно се намира на посещение в НРЦ?

— Не съм забравил — въздъхна Алекс. — И това винаги ме е дразнило.

— В такъв случай какво очакваш да откриеш там?

— Трябва да знаем с какво точно се е занимавал Джонсън, това е част от разследването.

— А какво стана с кандидат-пенсионера, който не искаше да прецака последните си три години служба?

Алекс спря на червен светофар и се обърна да я погледне.

— Ако наистина мислех така, отдавна щях да съм върнал значката. Но понеже не искам да я върна…

— Сега ли те облада това прекрасно и високо патриотично просветление?

— Всъщност снощи под влиянието на един стар приятел.

Светна зелено и те продължиха. Той й хвърли още един механичен поглед и едва тогава го забеляза вероятно защото беше разкопчала якето си.

— Хей, това е ЗИГ, калибър 357.

— Другият ми пистолет беше доста тежък — отвърна Симпсън, без да откъсва очи от пътното платно.

Обичайната кърпичка в джобчето й също липсваше.

Партньорката му проговори едва когато шосе 7 ги отведе в покрайнините на окръг Феърфакс.

— Снощи вечерях с баща си.

— Как е добрият стар сенатор?

— Просветлен — мрачно отвърна тя.

Алекс благоразумно замълча.

* * *

Спряха пред портала на НРЦ и той почтително огледа огромния комплекс, чиито граници чезнеха в далечината.

— Какъв е бюджетът на тази институция, по дяволите?

— Не се обявява, както и нашият — кратко отвърна Симпсън.

Процедурата за получаване на достъп отне близо час, след което, въпреки протестите им, бяха принудени да оставят оръжието си на съхранение. По коридорите ги ескортираха двама въоръжени мъже и един доберман, който подозрително душеше крачолите на Алекс.

— Нека не забравяме, че играем в един отбор, приятелче — с престорена закачливост му подхвърли той.

Лицата на гардовете останаха каменни.

Най-накрая ги вкараха в тясна стаичка и им заповядаха да чакат. И те зачакаха. Чакаха дълго.

— Да не би да сме минали границата на неприятелска държава? — промърмори Алекс, след като пропусна да вкара поредната хартиена топка в кошчето за боклук.

— Ти беше този, който настоя да дойдем! — сопнато отвърна партньорката му. В този момент вратата се отвори и в стаичката влезе Тайлър Райнке, следван от Уорън Питърс.

— Отдавна не сме се виждали! — изръмжа Алекс и демонстративно погледна часовника си. — Радвам се, че най-накрая се появихте.

— Извинявайте — небрежно отвърна Райнке, измъкна от джоба си лист хартия и им направи знак да седнат около закованата към пода маса.

— Почеркът на писмото категорично съвпада с почерка на Джонсън — започна той и плъзна към тях официалното заключение на графолозите.

— Това не е изненада — кимна Алекс. — А къде е самото писмо?

— В лабораторията.

— Ясно. — Агентите насреща му не казаха нищо повече и той се принуди да добави: — Искам си го обратно.

— Да, добре — кимна Питърс.

— Ще ни трябва малко време — добави Райнке.

— Няма проблем. И без това искахме да хвърлим едно око на кабинета на Джонсън и да поговорим с колегите му. Просто за да усетим обстановката.

— Боя се, че е невъзможно — каза Питърс.

— Разследваме убийство, момчета. Имаме нужда от малко помощ.

— И я получихте с графологичния анализ. А и по всичко личи, че човекът се е самоубил. Такова е заключението на Бюрото.

— Едва ли личи по всичко! — повиши тон Алекс. — При такова разследване е в реда на нещата да се обискира и работното място на жертвата.

— Работното място на Патрик Джонсън може да бъде обискирано единствено от хора с висок достъп до секретна информация — отсече Райнке. — А вие не разполагате с такива правомощия.

Алекс се наведе над масата и заби поглед в лицето му.

— Пет години съм охранявал президента на Съединените щати — изръмжа той. — Бил съм в Отряда за борба с тероризма, когато ти още си се чукал с мажоретки. Присъствал съм на заседания на началник-щабовете при планирането на операции, от които, ако можехте да ги чуете, и двамата щяхте да напълните гащите си, купени от „Брукс Бръдърс“.

— Нямате достатъчно правомощия, край! — отсече Райнке.

— В такъв случай имаме сериозен проблем, защото това разследване е възложено на мен — въздъхна Алекс. — Трябва да решим по кой начин да го направим — по лесния, или по трудния…

— В смисъл? — сбърчи вежди Питърс.

— В смисъл, че ще поискам заповед за обиск, ако вие доброволно не ми дадете тази възможност. Независимо от недостатъчните ми правомощия.

Райнке се усмихна презрително.

— В Америка няма съд, който ще издаде заповед за обиск на помещение в тази сграда — заяви той.

— Вадиш ко̀за национална сигурност, така ли? — мрачно го изгледа Алекс.

— Сикрет Сървис постоянно го прави — обади се Питърс.

— Но никога за такива неща. Нека ви напомня, че вече не сме на подчинение на Министерството на финансите, а на Министерството на вътрешната сигурност!

— А неговият шеф рапортува на Картър Грей!

— Глупости!

— Няма ли най-сетне да престанете да си ги мерите? — обади се Симпсън. — Започва да става тъпо!

Вратата се отвори и на прага се появи самият Картър Грей. Агентите скочиха на крака и застанаха мирно, а Алекс с изумление видя как шефът на разузнаването пристъпи към Симпсън, прегърна я и я целуна по бузата.

— Както винаги изглеждаш чудесно, Джаки. Как вървят нещата?

— Имала съм и по-добри дни — отвърна тя, стрелна с поглед Алекс и го представи: — Това е партньорът ми агент Форд.

— Приятно ми е, Форд — кимна Грей.

— На мен също, сър.

— Снощи вечерях с татко — добави Симпсън.

— Как е сенаторът? Трябва пак да го поканя на лов. При последното ни излизане повалих един елен с разкошни рога, но оттогава насам нямам грам късмет.

— Ще му кажа.

— Какво можем да направим за теб?

Без да се колебае нито миг, Симпсън му предаде желанието им да огледат кабинета на Патрик Джонсън.

— Казах им, че нямат нужните правомощия, сър — побърза да се намеси Райнке.

— Убеден съм, че си го направил — кимна Грей и отново се извърна към Симпсън. — Ела, Джаки, лично ще те заведа там. — Очите му хладно обходиха лицата на Райнке и Питърс. — Благодаря, свободни сте.

Агентите побързаха да излязат.

Тръгнаха по коридора на крачка зад Грей. Алекс издебна подходящия момент, за да прошепне в ухото на Симпсън:

— За бога, Джаки, защо не си ми казала, че познаваш и Картър Грей!?

— Не си ме питал.

— А откъде го познаваш?

— Той ми е кръстник.