Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (8)

7

Нощната разходка неусетно отведе Алекс Форд до позната територия — номер 1600 на Пенсилвания Авеню. Сред брястовете между Белия дом и парка „Лафайет“ стърчаха солидни подвижни заграждения, които в случай на нужда можеха да бъдат демонтирани. Будките на охраната бяха малко зад тях, сполучливо замаскирани, за да не бият на очи като затворнически охранителни кули. Тук ключовата дума беше само една — сигурност. И щеше да присъства винаги, независимо от броя на засадените дръвчета и красивите цветни лехи.

— Здрасти, Алекс — поздрави го мъж в официален костюм, който се появи пред портала.

— Свърши ли ти дежурството, Боби?

— Да не би жичката на слушалката още да стърчи от задника ми? — усмихна се Боби. — Отивам си у дома, при жената и децата. Дано не са се изнесли, защото отдавна не съм ги виждал. Какво те води насам?

— Нали знаеш? Бил ли си веднъж лична охрана, отърване няма.

— Прав си. Вече започвам да броя дните до времето, когато ще виждам семейството си повече от веднъж годишно.

— Пак ли си в пътуващия екип?

— Аха — кимна Боби. — Вдругиден тръгваме. Ще стискаме ръце и ще произнасяме предизборни речи в Айова и Мисисипи, а после ще отскочим до Ню Йорк за церемонията по случай единайсти септември. Заради кампанията не ни достигат хора и сме принудени да искаме подкрепа от ВОБ. Те ще се въртят на триседмични смени, за да осигуряват ВИП охраната.

— Знам. Бюрото се опразни.

— Тая вечер Бренан пак спретна едно парти за набиране на средства. Поредното цункане срещу някой и друг долар. Аз обаче извадих късмет и си останах тук.

— Блазе ти.

— Не знам дали си чул, но родното градче на нашия човек си е сменило името — ухили се Боби. — Вече се казва Бренан, представяш ли си? Това наложи промяна в маршрута, защото няма как да не присъстваме на официалната церемония, нали? — Пристъпи по-близо и поверително сниши глас: — Той не е лош човек. Гласувах за него. Но е ловък играч, да знаеш. Имам предвид някои странични работи, дето ги върши…

— Не е първият — сви рамене Форд.

— Представяш ли си как ще реагира уважаемата общественост, ако научи какво правим понякога?

— Няма как да научи.

Форд се сбогува с колегата си и продължи нататък. Очите му механично обходиха онази част от парка „Лафайет“, която беше заделена за „протестиращите пред Белия дом“ — според любезната терминология на агентите от охраната. Самият той винаги беше изпитвал любопитство към странните хора, които стояха около плакатите и палатките си. Навремето бяха доста повече, но още преди 11 септември администрацията предприе един хитроумен ход да ги разкара — обяви обща реконструкция на площите около Белия дом, която, разбира се, наложи преместването на лагера. Но в Америка и лишените от власт имаха права. Мобилизирани от Американския съюз за защита на гражданските права, част от протестиращите подадоха жалба във Върховния съд, който постанови възстановяване на лагера. Оказа се обаче, че там се завърнаха само двама от тях.

По време на службата си в Белия дом Алекс опозна неколцина от тези странни хора. Повечето от тях бяха с документирани психически разстройства, което беше основната причина за неотклонното им наблюдение от страна на Сикрет Сървис. Още помнеше един от тях, който се обличаше само с вратовръзки, разполагайки ги по стратегическите части от тялото си. Все пак не всички протестиращи бяха клиенти на психиатрията. Най-малко човекът, когото възнамеряваше да посети.

Спря пред една ниска палатка и подвикна:

— Оливър, тук ли си? Аз съм Алекс Форд.

— Няма го — обади се враждебен женски глас.

Алекс извърна очи към жената, която се приближаваше с картонена чаша кафе в ръка.

— Как е работата, Аделфия?

— Както винаги. Продължават докторите в тази страна с незаконното изтребване на бебета.

Ама и тая си я бива, помисли си Алекс. Със сигурност беше малко изперкала, но той я уважаваше заради страстта, с която защитаваше каузата си. И защото имаше кауза.

— И аз така чувам — рече той, направи кратка пауза и попита: — Къде е Оливър?

— Вече ти казах, че го няма. Трябваше да ходи някъде.

— Къде?

Отлично знаеше къде живеят Стоун и Аделфия, но предпочиташе да запази тази информация за себе си. И без нея жената срещу него беше достатъчно параноична.

— Да не съм му пазачка! — сопна се Аделфия и му обърна гръб.

Алекс се усмихна. Още като част от охраната на Белия дом подозираше, че тази жена си пада по мистър Стоун. Повечето от колегите му отдавна го бяха окачествили като смахнат, но безопасен тип, приел името на прочутия кинорежисьор. Но Форд си направи труда да го опознае и с изненада откри, че е разсъдлив и ерудиран човек, който познава политическите и икономическите проблеми на света по-добре от повечето нафукани типове, които бяха на заплата в отсрещната сграда. Освен това беше страхотен шахматист.

Но основната му слабост бяха големите заговори, за които знаеше всички подробности. По тази причина колегите на Форд го кръстиха „Царят на конспирациите“.

— Ако видиш Оливър, предай му, че го е търсил агент Форд — подвикна след Аделфия той. — Нали не си ме забравила?

Жената не реагира, но той си каза, че това все пак е Аделфия.

Обърна се и тръгна към мястото, където беше оставил колата си. По пътя забеляза нещо, което го накара да забави крачка и да спре. Пред банкомата между двете сгради в далечния край на улицата стояха двама мъже — бял и чернокож. Бяха облечени в работни комбинезони с надпис „Сервизна поддръжка“ на гърба. До тротоара зад тях беше спрял микробус с логото и телефонния номер на фирмата.

Алекс се шмугна в сянката на близкия вход, извади мобилния си телефон и набра номера, изписан на страничната врата. Включи се запис, който изреди дейността, работното време и още куп информация. Направил кратък оглед на автомобила, той извади служебната си значка и се насочи към двамата.

— Здравейте, момчета. Сервизно обслужване ли правите?

— Аха — кимна по-ниският. — Такъв ни бил късметът.

Опитните очи на Алекс се плъзнаха по банкомата и бързо откриха каквото търсеха.

— Надявам се, че членувате в профсъюза.

— Горди членове на местния клон 453 — изсмя се същият тип. — Което означава, че поне ще получим двойна надница за тая гадост.

Все същото, въздъхна Форд, после извади пистолета си и го насочи към тях.

— Отворете го!

— Стига бе! — ядосано се обади чернокожият. — Откога Сикрет Сървис се интересува от банкомати?

— Не съм длъжен да ти отговарям, но все пак ще те осветля, че основната причина за създаването на Сикрет Сървис е защитата на официалната парична единица на САЩ. — Дулото на пистолета се насочи към главата на чернокожия. — Хайде, отваряй!

Вътрешността на машината се оказа задръстена от кредитни карти, най-малко сто на брой.

Докато щракаше пластмасовите белезници около китките на двойката, Алекс прилежно им прочете правата. По едно време чернокожият се обърна и каза:

— Правим го от сума време без никакви проблеми. Как се сети, по дяволите?

— Над процепа за картите има електронен четец, с чиято помощ копирате ПИН кода на картите. А и банките са прекалено стиснати, за да плащат двойна надница на членове на профсъюза за среднощно обслужване на банкоматите.

Алекс изчака патрулката, която прибра нарушителите, прекоси улицата и се качи в колата си. Дори след този неочакван, но успешен удар той не можеше да мисли за нищо друго, освен за Кейт Адамс, която денем служеше на правосъдието, а вечер бъркаше коктейли. И като капак на всичко изглеждаше страшно близка с якия Том Хемингуей от неназованата суперсекретна служба.

Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че утрешният ден ще му донесе повече късмет. Но се съмняваше, че подобно нещо може да се случи.