Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (70)

69

Заобиколен от най-близките си сътрудници, изпълняващият длъжността президент Бен Хамилтън беше заковал поглед в телевизионния екран. Материалът, който течеше по него, беше аматьорски — изпълнен с подскачане и рязка смяна на кадрите, но това беше напълно естествено, тъй като професионалните телевизионни екипи отдавна бяха напуснали Сирия. Все пак ясно личеше, че в Дамаск цари пълен хаос. Изходните артерии бяха претъпкани от коли, а по улиците се блъскаха обзети от ужас граждани. Според някои съобщения летището било задръстено от хора, които отчаяно се опитвали да намерят място в последните самолети, напускащи сирийската столица.

Хамилтън и приближените му мълчаливо гледаха паническото бягство на мъже и жени, понесли на ръце малки деца; войниците с рупори призоваваха към по-бърза евакуация. Няколко неясни кадъра показваха как тълпата пребива до смърт неизбежните мародери, появили се по улиците на града. Хамилтън издържа до момента, в който на екрана си появиха няколко невръстни изгубени дечица, които бяха стъпкани от побеснялата тълпа.

— Изключете проклетия телевизор! — заповяда той и екранът угасна.

Писалището му беше затрупано с официални послания от всички краища на света, които настояваха за отмяна на ядрения удар. Милиони американци заливаха улиците и площадите на страната, а телефонната централа на Белия дом прегряваше от протестни обаждания.

Министърът на отбраната се отпусна на съседното кресло и Хамилтън му отправи един изпълнен с отчаяние поглед.

— Знам на какво огромно напрежение сте подложен, сър — каза Декър, усетил колебанието на върховния главнокомандващ. — Знам за какво настоява светът. Но ако сега отстъпим, ще изгубим безвъзвратно доверието на хората, което означава, че губим всичко.

— Разбирам, Джо — бавно отвърна Хамилтън.

— Междувременно се случиха нови неща, сър.

— Какви? — вдигна глава Хамилтън.

— Атмосферните условия над една определена част на Атлантическия океан са доста необичайни и специалистите предупреждават, че връзката с „Тенеси“ може да бъде изгубена всеки момент.

— В такъв случай трябва да отложим изстрелването.

— Атмосферните условия не могат да повлияят на изстрелването — поклати глава Декър. — Ракетата е оборудвана с инерционно насочване. Проблемът ни е по-скоро в комуникацията с подводницата.

— Какво искаш да ми кажеш, Джо? — мрачно попита Хамилтън.

— Предлагам да приключим с цялата операция, преди да сме изгубили връзка.

— Какво?! — подскочи Хамилтън и погледна часовника си. — Остават цели петдесет и две минути!

— Каква е разликата, господин президент? Ако бяха решили да освободят Бренан, досега да са го направили. На практика ние даваме на противника възможност да организира ответен удар. Ако не го направим веднага, има опасност да изгубим връзка с „Тенеси“.

— Не можем ли да използваме друга установка?

— Подводницата е на идеална позиция за нанасянето на удар срещу Дамаск, екипажът е готов. А дори да възложим удара на друга в района, пак ще имаме проблеми с комуникациите.

— В такъв случай кажете на „Тенеси“ да осъществи изстрелването в точно уречения час, ако загубим връзка.

— При употребата на ядрено оръжие това е невъзможно, сър. Ще изстрелят ракетата само след изричната ни заповед. Те не гледат часовници — по всяка вероятност ще успеем да организираме и нещо друго, но то при всички случаи ще бъде след изтичането на крайния срок. А това отново ще подкопае доверието към нас, сър.

— Значи нямаме избор, така ли? Ние ги удряме и чакаме да отвърнат. И докога? Докато всички отидем по дяволите?

Хамилтън видя, че очите на присъстващите са приковани в него. Господи, смили се над мен!

— Осъществете контакт със сирийците! — заповяда той. — Обяснете им, че имат последен шанс!

Погледите се отместиха от него и се забиха в пода, а той стисна главата си с ръце.

— Почакайте, моля ви! — скочи Андреа Мейс. — Сър, помислете малко! Защо да не ни върнат Бренан, ако действително го държат в свои ръце? Защо да обричат на смърт милиони хора?

— Защото са терористи! — рязко отвърна Декър. — Защото това е начинът им на мислене. Нямаме друг избор, освен да отвърнем на удара по най-решителен начин! Всичко останало би означавало, че насърчаваме агресията им срещу нас.

Хамилтън отмести поглед, а държавният секретар безсилно се отпусна на стола си.

Декър вдигна слушалката на специалния телефон и заповяда незабавно да предадат последното предупреждение на САЩ към Сирия и групировката „Шария“. Отговорът дойде няколко минути по-късно.

— Е? — вдигна глава Хамилтън.

— Ако прочистим посланието им от хули и сквернословия, то звучи приблизително така: „Бог ще ви накаже за злото, което се готвите да сторите“ — сухо отвърна Декър. — Разрешавате ли да вляза във връзка със Стратегическото командване, сър?

Колебанието на Хамилтън беше видимо и Мейс побърза да се възползва.

— Господин президент, най-настоятелно ви моля да помислите добре! — твърдо каза тя. — Ако унищожим Дамаск, на тази земя никога няма да има мир. Никога!

Декър застана между нея и президента.

— И в момента няма мир, господин президент! — извика той. — Но ако вие не изпълните заплахата, тази страна ще бъде лишена от цялата си мощ! Ще станем за смях на света! А аз добре зная, че вие не сте такъв лидер! — Замълча за миг, после натъртено добави: — Трябва да го направим, сър!

Хамилтън вдигна глава и кимна.

— Предай заповедта, Джо.

Декър се свърза с щаба на Стратегическото командване, откъдето незабавно осъществиха връзка с командира на „Тенеси“. След броени минути ракетата „Трайдънт“ щеше да изскочи от океанските дълбини. Огромната скорост при изстрелването щеше да я обвие в облак нажежена пара, който нямаше да позволи върху корпуса й да попадне дори капка вода. Трийсет минути по-късно, летейки с двайсет и две хиляди километра в час, тя щеше да се стовари върху Дамаск.

В първия момент никой не реагира на пронизителния телефонен звън. После Хамилтън бавно се обърна. Звънеше онзи телефон! Втурна се към писалището и рязко вдигна слушалката.

— Ало?

В следващия миг пребледня, ръката му притисна гърдите. Повечето от сътрудниците му бяха сигурни, че ще получи удар.

— Освободили са го! — неистово изкрещя той. — Освободили са Бренан!

Извъртя се към Декър и дрезгаво нареди:

— Отменям изстрелването! Бързо, обади се!

Декър грабна слушалката пред себе си и бързо предаде заповедта за отмяна на старта. После физиономията му рязко се промени.

— Какво?! Не може да бъде!

Всички се вторачиха в него.

— Бурята в Атлантическия океан е прекъснала сателитните комуникации! — съобщи с посивяло лице той. — „Тенеси“ е потвърдила заповедта за изстрелване, а в момента Стратегическото командване не може да се свърже с нея!

— Идиот! — ревна Хамилтън. — Знаех си, че трябва да изчакам до последната минута!

— О, господи! — простена Андреа Мейс.

Хамилтън издърпа слушалката от ръцете на Декър и грубо го блъсна встрани.

— Говори изпълняващият длъжността президент Хамилтън! Направете всичко възможно да се свържете с проклетата подводница и да отмените изстрелването! Не ме интересува как ще го направите, искам резултат!

По челото му изби пот, а коленете му трепереха толкова силно, че се принуди да ги опре в писалището.

Шокиран от грубостта му, Декър се облегна на стената и опипа удареното си рамо.

Хамилтън се съвзе и отново стисна слушалката.

— Ако се налага, взривете подводницата! — изрева той. — Искам да спрете изстрелването, и толкоз!

Секундите бавно се точеха. В Овалния кабинет се възцари мъртва тишина. Хамилтън най-после остави слушалката и бавно се свлече на колене. Имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне.

— Спряха… Спряха изстрелването… — прошепна на пресекулки той. — Една секунда преди старта…

Съобщението бе прието без овации. Подчинените му бяха твърде сковани от ужас, за да реагират.

Но положението под повърхността на Атлантическия океан вероятно беше друго. Там сто петдесет и пет матроси със сигурност изразяваха радостта си по друг начин.

 

 

Светът бе разтърсен от новината за успешното завръщане на президента Бренан от Медина, щата Охайо. От едноименния град в Саудитска Арабия започна незабавното изтегляне на повече от четиринайсет хиляди американски морски пехотинци и представители на специалните части, съсредоточени там. В джоба на президента беше намерена бележка, в която пишеше: „Голямата саможертва ражда голямата надежда.“ Тази сентенция беше излязла изпод перото на Франклин Хемингуей преди повече от трийсет години, а синът му беше стигнал до заключението, че именно тя е най-доброто послание, което трябва да съпътства освобождаването на лидера на свободния свят.

Картър Грей бе обявен за национален герой поради сензационното си прозрение относно мястото, от което бе освободен Бренан. Без да навлиза в детайли, той обясни, че всичко е било комбинация от упорит труд, надеждни източници на информация и огромна доза късмет. „Трябва да се отбележи, че похитителите удържаха на думата си — каза той. — Защото президентът действително се оказа в Медина, въпреки че тази Медина се намира на дванайсет хиляди километра от мястото, за което предполагахме ние.“

Вечерта Грей проведе една тъжна среща със сенатор Симпсън и съпругата му, споделяйки мъката им от загубата на единственото им дете. Но дори те не чуха нещо по различно от официалната версия за смъртта на агент Симпсън, според която късно през нощта тя бе станала жертва на бандити, опитали се да отнемат автомобила й на междущатска магистрала 81. Заподозрени нямаше, арести също не се предвиждаха. Остана проблемът с изчезването на трима агенти на НРЦ, но Грей бързо щеше да го разреши.

Добрата новина беше, че капитан Джак проговори. А след като започна, вече нищо не можеше да го спре. В резултат на самопризнанията му Картър Грей получи предостатъчно доказателства за намесата на Северна Корея във вътрешните работи на страната и възнамеряваше да се възползва от тях.

 

 

Завръщането на Джеймс Бренан в Белия дом се превърна в триумфално събитие, на което присъстваха стотици хиляди хора. В краткото си телевизионно обръщение той изрази дълбока признателност към Картър Грей за безупречната му работа. В заключение благодари и на своя вицепрезидент, заместил го успешно по време на кризата. Разбира се, благодарности бяха отправени и към американския народ за неговото достойно поведение.

Изправена до шефа си, началничката на кабинета буквално сияеше. Първите допитвания до общественото мнение след кризата сочеха безпрецедентно 86-процентно доверие към Бренан, което със сигурност означаваше спечелването на втори мандат на предстоящите президентски избори, разбира се, ако междувременно не се случеше нещо катастрофално.

Самият Бренан получи подробен доклад за развоя на събитията, но никой не беше в състояние да посочи поименно похитителите. Вече беше ясно, че Сирия и групировката „Шария“ нямат нищо общо с атентата, особено след безпристрастния анализ на тайните служби, който категорично отхвърляше възможността групировката да разполага с възможности за такава операция на територията на Съединените щати. Засега нямаше обяснение на факта, че толкова много опитни арабски терористи бяха успели да проникнат в страната въпреки изключителните мерки за сигурност по границите.

Сирия и останалите арабски страни все още бяха в шок, но след като се бяха изправили на ръба на пропастта, всички без изключение даваха знаци за едно по-пълноценно международно сътрудничество. Оставаше да се види дали тези настроения ще имат дълготраен характер.

Вицепрезидентът Хамилтън си взе няколко дни отпуск. Само секунда го беше разделила от отговорността да се превърне в първия държавен глава след Хари Труман, заповядал употребата на ядрено оръжие. Всички бяха убедени, че Хамилтън бързо ще се възстанови.

Бренан със смайване научи, че почти всички похитители са загинали, като са се погрижили да не пожертват никой от американците. Докато разсъждаваше по този въпрос, той гледаше запис на една от любимите си „кръгли маси“ на политическа тема, излъчена по време на отсъствието му. Четиримата участници в нея бяха категорични, че става въпрос за някакъв сложен трик.

„А какво ще стане, ако президентът действително бъде върнат?“ — попита един от по-умерените участници в предаването.

На което останалите единодушно отвърнаха, че това би било още един трик.

„С каква цел? — попита умереният. — Похитителите дадоха повече от двайсет жертви. Биха могли да убият президента по всяко време без никакви проблеми. Какво ще спечелят в случай, че го върнат жив и здрав?“

„Трябва да си даваме сметка, че тези хора не се спират пред нищо — отговори един от опонентите му. — След като не успяха да ни разбият с терористичните си актове, стана ясно, че ние не само отвръщаме на удара, но и сме на път да спечелим войната срещу тероризма. Затова сменят тактиката.“

„И решават да не ни избиват?“ — учудено попита умереният.

„Точно така“ — отвърна с лукава усмивка другият.

Бренан получи копие от исканията на похитителите и се затвори в кабинета си. Остана ужасен от факта, че САЩ са били на косъм от ядрена бомбардировка над една страна, която нямаше участие в приписваното й престъпление. Макар че публично похвали заместника си за проявената твърдост и кураж, той беше дълбоко смаян от лекотата, с която Хамилтън беше взел решението за употреба на ядрено оръжие. И това го накара сериозно да се замисли. Изглежда, беше по-добре да си потърси друг партньор за предстоящата предизборна надпревара.

След освобождаването на президента световните медии започнаха да говорят далеч по-открито за исканията на похитителите. В столиците на страните от Европа, Южна Америка и Азия обръщаха внимание най-вече на същността на тези искания, защото върху тях не падаше сянката на убити хора и жестоки разрушения.

В крайна сметка Бренан реши да свика Съвета за национална сигурност и постави на обсъждане исканията на похитителите.

— Това е абсурд, сър — изрази протеста си съветникът му по националната сигурност. — В никакъв случай не можем да се съобразяваме с подобни искания!

— Дори обсъждането им ще бъде признак за слабост от наша страна — подкрепи го министърът на отбраната Декър.

— Бяхме на секунди от убийството на шест милиона души заради неточна информация! — раздразнено отвърна президентът.

— Не ние започнахме това, сър — контрира Декър. — А при всички случаи съществува риск.

— Останахме единствената суперсила и разполагаме с ядрен арсенал, който може да унищожи света! — мрачно го изгледа Бренан. — Затова сме длъжни да се въздържаме дори когато другите не го правят!

От начина, по който го гледаше, беше ясно, че по време на втория му мандат ще има не само нов вицепрезидент, но и нов министър на отбраната.

Бренан извади от джоба си лист хартия. Това беше бележката, която откриха у него при освобождаването му. Голямата саможертва ражда голямата надежда. В историята имаше много примери, че в подобни времена се раждат и великите президенти.

Той обърна гръб Джо Декър и неговите сътрудници от Пентагона и спря поглед на държавния секретар Андреа Мейс.

— Мисля, че е време да се залавяме за работа.