Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (7)

6

Президентският кортеж се връщаше в Белия дом след поредния прием за набиране на средства. Профучаваше по пустите улици и блокираните кръстовища. Благодарение на прецизната работа на екипите на Сикрет Сървис американските президенти никога не попадаха в задръствания. На отиване Грей бе запознал шефа си с всички въпроси на разузнаването, които не търпяха отлагане. И сега, настанен удобно на задната седалка на „Звяра“, Бренан внимателно преглеждаше резултатите от последните проучвания на общественото мнение. Грей гледаше право напред, а в главата му се въртяха обичайните десетина спешни проблема, които трябваше да реши едновременно.

Така изтече известно време, след което той не издържа и каза:

— Моите уважения, сър, но колкото и да разглеждате тези анкети, резултатите от тях няма да се променят. Сенатор Дайсън е много по-назад от вас. Уверявам ви, че ще спечелите тези избори с огромно мнозинство. — Направи кратка дипломатична пауза, след което добави: — От всичко това следва, че можете да си позволите да обърнете внимание и на други неотложни въпроси.

Бренан се засмя и отмести книжата.

— Имаш глава на раменете си, Картър, но не си политик — въздъхна той. — Иначе щеше да знаеш, че изборите са спечелени само когато е преброена и последната бюлетина. Но трябва да призная, че временното предимство в надпреварата дължа отчасти и на теб.

— Високо ценя подкрепата, която ми оказахте на новия пост, особено в началото.

Всъщност и двамата знаеха, че Бренан на няколко пъти бе на крачка от решението да го отстрани, „особено в началото“. Грей не беше от хората, които целуват задници, но все пак нямаше нищо против, ако се наложи, да целуне задника на лидера на свободния свят.

— Да не би да си подгонил и други като Ал-Зауахири? — попита Бренан.

— Това е един много особен случай, господин президент — каза Грей, който все още не беше наясно относно мотивите на Ал-Зауахири. Като ръководител на НРЦ много му се искаше да вярва, че стратегията на инфилтриране в терористичните организации и настройването на членовете им един срещу друг започва да дава своите плодове. Но по природа беше крайно подозрителен и това не му позволяваше да изключва алтернативите.

— Може — кимна Бренан. — Но ни направи нелоша реклама.

Грей отново изпита желание да каже каквото мисли. Шпионин ветеран, той беше служил при няколко президенти — в същността си нелоши хора, които почти не се отличаваха от Бренан. Но анализирайки поведението им на най-високия пост в държавата, Грей беше стигнал до заключението, че са далеч по-склонни да допускат грешки от обикновените граждани. Според него те бяха възпитани като мнителни и егоистични индивиди — качества, които впоследствие се каляваха и утвърждаваха в жестоките политически битки. Всички гръмогласно тръбяха, че действията им са насочени към всеобщото благо, към реализация на благородните цели на своите партии, но опитът на Грей сочеше обратното. В крайна сметка нещата опираха до трона, до онова свято място, наречено Овален кабинет.

Все пак, ако тази вечер Бренан изведнъж се строполеше мъртъв, мястото му щеше да бъде заето от един напълно компетентен вицепрезидент и държавата щеше да продължи да функционира. Според Грей, ако Бренан случайно загубеше предстоящите избори, Америка едва ли щеше да усети сътресение от факта, че неговият опонент е заел мястото му в Белия дом. Шефът на НРЦ прекрасно знаеше, че президентите не са незаменими, макар че повечето от тях бяха убедени в обратното.

— Няма нищо тревожно, господин президент — успокои го той. — Ако се появи някой нов Ал-Зауахири, вие ще научите това едновременно с мен.

Но Бренан беше твърде опитен политик, за да приеме безрезервно подобно твърдение. По силата на стара вашингтонска традиция шефовете на разузнаването винаги имаха тайни от своите президенти. Ала той беше достатъчно далновиден, за да предостави на Грей — една много популярна личност на политическата сцена — пълна свобода при управлението на повереното му ведомство. Защото обираше лаврите, разбира се. Картър Грей бе шпионин, а шпионите винаги криеха информация.

— Иди да поспиш, Картър — рече президентът, след като слязоха от „Звяра“. — Ще се видим утре.

От останалите коли се изсипаха цял куп сътрудници и съветници с помръкнали лица, очевидно недоволни от факта, че и в двете посоки шефът им беше предпочел компанията на Грей. Инцидентът с убитите терористи без съмнение беше кокал, подхвърлен на директора на НРЦ, но беше донесъл полза и на самия президент. По време на приема Грей ловко подплаши дарителите с дебели портфейли, запознавайки ги с обезпокоителни подробности за терористичните заплахи. В резултат на това издокараните в смокинги гости без колебание дадоха един милион долара за предизборната кампания на Бренан. Една сума, която напълно оправдаваше привилегията Грей да пътува насаме със стопанина на „Звяра“.

Броени минути по-късно Грей напусна Белия дом. Въпреки съвета на президента той нямаше никакво намерение да си ляга.

Четирийсет и пет минути по-късно Картър Грей стъпи на територията на Националния разузнавателен център в окръг Лаудън, Вирджиния. Той се охраняваше точно толкова строго, колкото и Агенцията за национална сигурност в Мериланд. Външната охрана беше поверена на две армейски роти, наброяващи четиристотин бойци. Никой от тях нямаше право да влиза в центъра освен при извънредно положение или природно бедствие. Самата сграда представляваше стъклена кула с великолепна гледка към хълмовете на Вирджиния. В действителност обаче тя беше напълно лишена от прозорци. Зад стъклените пана имаше дебели като на бункер стени от стоманобетон, облицовани с медни панели, през които не можеше да проникне нито човешко, нито електронно око. Зад тях работеха над три хиляди мъже и жени, въоръжени с ултрамодерна апаратура, които се грижеха за сигурността на Америка двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. Другите разузнавателни агенции захранваха НРЦ с информация всяка секунда.

След фаталните пропуски на разузнавателните служби в навечерието на 11 септември и провала на кампанията на ЦРУ срещу оръжията за масово унищожение мнозина американски политици започнаха да се питат не е ли „американското разузнаване“ един оксиморон. Опитите им за реорганизацията му завършиха с неуспех, довеждайки на практика до още по-голямо объркване. Новосъздаденият Национален център за борба с тероризма на пряко подчинение на президента и новата разузнавателна дирекция към ФБР бяха включени в многобройните редици на съществуващите разузнавателни агенции, голяма част от които отказваха да обменят информация една с друга.

Все пак по мнението на Грей разумът надделя и това никому ненужно раздробяване беше ликвидирано, а на негово място се появи един-единствен директор на националното разузнаване със свой персонал, оперативен център и — най-важното — със свой бюджет и реални възможности за контрол над всички останали разузнавателни агенции. По този повод му идваше наум един стар шпионски лаф, който гласеше, че анализаторите могат да те облеят с гореща „политическа“ вода, но агентите под прикритие са в състояние да те вкарат директно в затвора. Затова Грей предпочиташе да носи лична отговорност, включително и за неща, които биха провалили кариерата му.

Влезе в централната сграда, изпълни процедурите по биометрична идентификация и влезе в бързия асансьор, който светкавично го качи на последния етаж.

В малката и добре осветена стая имаше четирима души. Грей седна и си сложи слушалките. Една от стените беше заета от огромен видеоекран, а на масата пред него имаше досие, чието съдържание знаеше наизуст. На корицата беше изписано името Салем ал-Омари.

— Да започваме, защото става късно — каза той.

Осветлението намаля, екранът трепна и оживя. На стол в средата на някакво помещение седеше мъж в синьо затворническо облекло, без белезници. Чертите му бяха ориенталски, а в очите му се четеше предпазливост, примесена с наглост. Прекалена наглост, рече си Грей. Когато се сблъскваше с типове като Ал-Омари, той неволно си спомняше за онзи герой на Достоевски без място в света, чужд на всички, озлобен и отчаян, правещ всичко възможно да даде воля на фанатизма си. Лицето срещу него беше лице на фанатик. На човек, обладан от злото. Такъв като него бе отнел живота на двете му най-близки същества.

Благодарение на сателитната връзка картината и звукът на екрана бяха кристално ясни, въпреки че Ал-Омари се намираше в тайна квартира на хиляди мили разстояние от Вирджиния.

— Господин Ал-Омари — започна на перфектен арабски Грей. — Аз чудесно владея арабски език и смея да твърдя, че го говоря по-добре от вас. В същото време ми е известно, че вие сте живели дълги години в Англия и говорите английски по-добре от арабски. По тази причина настоявам да използваме този език, за да отстраним опасността от неточни интерпретации.

Усмивката на Ал-Омари се стопи и той се изправи на стола си.

Грей му съобщи накратко предложението си. Ал-Омари трябваше да стане американски шпионин и да проникне в редовете на една от най-опасните терористични организации, действащи в района на Близкия изток. Предложение, което той категорично отхвърли. Грей настоя, но Ал-Омари остана непреклонен, подхвърляйки едно иронично „Нямам представа за какво говорите“.

— Според Държавния департамент на САЩ в момента по света действат деветдесет и три терористични организации, повечето от тях в Близкия изток — невъзмутимо поясни Грей. — Вие лично признахте за членството си в три от тях. В допълнение бяхте заловен с фалшиви паспорти, строителните планове на Удроу Уилсън Бридж и взривни материали за бомби. По тази причина или ще работите за нас, или ще имате сериозни неприятности.

Ал-Омари се усмихна и се наведе към камерата.

— Преди време в Йордания ме разпитваха ваши хора от ЦРУ, армията и ФБР, така наречените „тигри“. Вкарваха в килията ми жени по бельо, които ме мажеха с менструалната си кръв, или това, което наричаха „менструална кръв“. Правеха го, за да ме омърсят и да попречат на молитвите ми. Притискаха се в мен, предлагаха ми секс, за да проговоря. Отказах им, а после ме биха… — Облегна се назад и продължи: — Заплашваха ме с изнасилване, от което ще получа СПИН и ще умра. Не можете да ме стреснете. Истинските мюсюлмани не се страхуват от смъртта като вас, християните. Именно този страх е вашата голяма слабост и ще ви доведе до пълно унищожение. Ислямът ще възтържествува. Така пише в Корана. Ислямът ще управлява света.

— Не пише нищо подобно — възрази Грей. — Няма го в нито една от сто и четиринайсетте сури. В пророчествата на Мохамед не се споменава за световно господство.

— Чели сте Хадиса? — попита с недоверие Ал-Омари, имайки предвид житието на пророка Мохамед и първите халифи.

— Да — кимна Грей. — Освен това съм чел Корана на арабски. За съжаление западните учени така и не успяха да направят свестен превод. А вие, господин Ал-Омари, прекрасно знаете, че ислямът е една миролюбива и толерантна религия, въпреки че енергично защитава своите тези. Това е напълно разбираемо на фона на усилията на някои „цивилизовани“ култури, които още от времето на кръстоносните се опитват насила да привлекат мюсюлманите към своята вяра — отначало с меч, а по-късно и с оръдия. Но в свещения Хадис ясно е казано, че дори по време на джихад невинните жени и деца трябва да бъдат щадени.

— Между вас няма невинни — гневно отвърна Ал-Омари. — Ислямът трябва да се бори срещу всички, които го потискат!

— Една пета от населението на земята изповядва исляма. Но огромната част от вашите братя вярват в свободата на словото и печата, разчитат на равноправието пред закона. Над половината от мюсюлманите по света са управлявани от демократично избрани правителства. Аз знам, че вие сте получили образованието си в афганистанско медресе, където изучаването на Корана се ограничава до наизустяване на определени части от него. Затова ви прощавам невежеството по въпросите, които обсъждаме…

Грей пропусна да добави, че обучението на Ал-Омари в афганистанско медресе е включвало и боравенето с автоматично оръжие, и начините за водене на свещена война — факт, който превръщаше този тренировъчен център в нещо като „ислямски Уест Пойнт“.

— Вие мечтаете да се превърнете в шахид — продължи той. — Но не притежавате нито нервите, нито фанатизма на хората, които се самовзривяват. Същевременно нямате и възпитанието и инстинктите на хората, които стават муджахидини.

— Ще видите дали имам куража да умра за исляма!

— Смъртта ви не ми върши работа. Искам да работите за мен.

— Вървете по дяволите!

— Можем да го направим по два начина, лесен и труден — невъзмутимо продължи Грей и погледна часовника си. Беше на крак вече трийсет часа. — Много са пътищата към Джанина…

— Аз ще стигна небето по свой начин! — наведе се към камерата Ал-Омари.

— Но в Англия имате жена и деца — хладно подхвърли Грей.

Арабинът скръсти ръце на гърдите си и презрително отвърна:

— Мръсници като теб ще ни свършат добра работа в другия живот!

— Син и дъщеря — добави Грей, без да дава вид, че е чул забележката. — Ще приема, че съдбата на жените не ви интересува особено, но момчето…

— Синът ми с радост ще умре за…

— Аз нямам намерение да убивам сина ви! — твърдо го прекъсна Грей. — Имам други планове за него. Той наскоро навърши годинка и половина, нали?

По лицето на Ал-Омари пробяга сянка на безпокойство.

— Откъде знаете?

— Предполагам, че ще го възпитате в мюсюлманската вяра…

Ал-Омари не отговори, заковал очи в камерата.

— Ако не приемете да работите за нас, аз ще разделя детето от майка му и ще го дам за осиновяване — хладно добави Грей, помълча малко, след което продължи: — Синът ви ще расте в американско семейство, ще приеме християнската вяра, ще се моли на нашия бог Исус Христос. Дали това ще се случи, или не, зависи само от вас.

Ал-Омари беше толкова смаян, че се надигна от стола и тръгна към камерата. На екрана за миг се появиха две силни ръце, които го върнаха на мястото му.

От устата му излетя поток от несвързани арабски думи. Беше толкова бесен, че охраната се принуди да употреби сила, за да го укроти. В крайна сметка му запушиха устата с лепенка, за да спрат пороя от ругатни и проклятия.

Грей отмести досието му и с леден глас продължи:

— През последните няколко години от ръцете на такива като вас загинаха седем хиляди осемстотин и шестнайсет американски граждани — всички на територията на САЩ. Ако прибавим към тях и онези, които загинаха в чужбина, броят надхвърля десет хиляди. Част от тези жертви са деца, които бяха лишени от шанса да пораснат и да изповядват каквато и да било религия. Давам ви двайсет и четири часа да решите. Моля ви добре да си помислите. Ако работите за нас, семейството ви ще живее свободно и удобно. Но ако откажете… — Кимна на човека до себе си и картината на екрана изчезна.

Предстоеше му да произнесе подобна реч пред още няколко души, които трябваше да разпита тази нощ. Дори най-близките му сътрудници не бяха наясно дали вярва в това, което казва, но никой не смееше да го попита.

Погледът му се спря върху шестте папки, които чакаха на масата пред него. Четири от тях съдържаха сведения за хора от арабски произход като Ал-Омари, петата беше на един неонацист от Арканзас, а шестата съдържаше досието на Ким Фонг — член на група от Югоизточна Азия, която поддържаше връзки с известни терористични организации в Близкия изток. Според жаргона на тайните служби всички тези хора попадаха в категорията „затворници фантоми“. За тяхното задържане знаеха само Грей и неколцина от най-близките му сътрудници. Подобно на ЦРУ, Националният разузнавателен център разполагаше с тайни полувоенни формирования, пръснати по горещите точки на света. Една от задачите им беше да залавят и задържат под стража изявените врагове на Америка, без да им дават шансове за нормален съдебен процес.

Грей възнамеряваше да отправи предложението си към още няколко „затворници фантоми“, разбира се, като се опира на разузнавателните сведения за всеки един поотделно. Парите се оказаха решаващият аргумент за изненадващо голяма част от тях, вероятно защото богатите хора са далеч по-малко склонни да взривяват себе си и околните по религиозни или други причини. Но именно богатите манипулираха бедняците, тласкайки ги към подобни действия. Грей щеше да бъде доволен, ако дори половината от тези хора приемеха сделката, но се чувстваше длъжен да я предложи на всички.

Един час по-късно напусна сградата на НРЦ. Предложението му прие само онзи скинар в Арканзас, който взе на сериозно заплахата да бъде предаден на една известна антинацистка групировка, действаща в Южна Америка. И това се оказа единственият успех в тази дълга и трудна нощ.

Насилието ескалираше и от двете страни на барикадата. Колкото по-силно удряше едната, толкова по-жесток беше ответът на другата. Понякога му се струваше, че тази битка трябва да се води не от войници и шпиони, а от психолози и психиатри. Но лично той нямаше друг избор, освен да става всяка сутрин и да си върши работата.

Опря гръб на протърканата кожена седалка на джипа и затвори очи. За сигурността му се грижеше многобройната охрана, пътуваща в няколко други автомобила. Клепачите му се повдигнаха едва когато колата забави ход и под колелата й заскърцаха ситните камъчета на алеята пред скромния му дом.

Грей живееше сам, но не по свой избор. Влезе в къщата, отвори си една бира и се запъти към втория етаж, където възнамеряваше да поспи няколко часа. Но първо, както винаги преди да си легне, той взе двете рамкирани снимки, поставени над камината. Едната беше на Барбара — жената, с която беше прекарал по-голямата част от съзнателния си живот. Другата беше на единствената му дъщеря Маргарет, която всички наричаха Маги. Наричаха?! Така и не свикна да мисли за семейството си в минало време. Целуна снимките една по една, после внимателно ги върна на мястото им.

Легна и зачака. Този път ужасната тежест на депресията продължи по-малко от обикновено — едва трийсетина минути. Картър Грей потъна в дълбок сън. Пет часа по-късно отново щеше да е на крак, за да продължи единствената битка, която придаваше смисъл на живота му.