Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (68)

67

Стоун и Рубън слязоха на долния етаж почти едновременно с Алекс и Симпсън. Миг по-късно бяха заедно и обмениха информацията, с която разполагаха.

— Значи девет китайци са мъртви — обобщи Алекс.

— Севернокорейци — поправи го Стоун.

— Корейци ли?! — попита Симпсън. — Кой, по дяволите, ги е забъркал във всичко това?

— Нямам представа — отвърна Стоун, после махна с пистолета си към дъното на коридора. — Но едно знам — там са килиите, които по мое време използваха за разпит на „задържаните“. Мисля, че в една от тях ще открием президента.

Алекс погледна часовника си.

— Остават ни три часа — загрижено рече той. — За това време трябва да освободим президента и да излезем на открито, за да сме в обхват и да се обадим в Сикрет Сървис. Те ще се свържат с Белия дом да спрат изстрелването.

— Останали ли са живи корейци според теб? — попита Симпсън.

— Двама профучаха покрай мен, докато бях в онзи резервоар с лайната. Затова мисля, че… — В следващия миг изкрещя: — Граната! Пазете се!

Всички се пръснаха да търсят укритие, докато металната топка с формата на лимон подскачаше по железните стъпала. Не беше граната, а зашеметяващ заряд, който блокираше нервната система чрез високочестотен звук и ослепителна светлина. Екипите за освобождаване на заложници към ФБР се кълняха в неговата ефективност, която сега се доказа. В момента на възпламеняването му цялата група в коридора бе напълно парализирана.

Двама корейци се спуснаха тичешком по металните стъпала. Затъкнатите в ушите им специални тапи ги предпазваха от звуковата агресия. Оръжията им се насочиха към Алекс и безпомощната му компания. Стоун направи опит да се изправи, но беше напълно замаян. Вдигнала длани към ушите си, Симпсън сякаш всеки миг щеше да припадне. Притиснал раната си с ръце, Рубън се беше сгърчил до стената и едва-едва дишаше.

— Умрете! — изкрещя единият от корейците. Вероятно това беше единствената дума, която знаеше на английски. Той превключи оръжието си на автоматична стрелба и плъзна пръст към спусъка. Трийсетте патрона в пълнителя бяха готови да излетят за няколко секунди.

Това щеше да стане, ако кореецът с автомата беше жив. Но зад гърба му се стрелна крак в черен крачол и шийните му прешлени зловещо пропукаха. Тялото се свлече, но пръстът все пак успя да натисне спусъка. Няколко куршума попаднаха в бетонния под и рикошираха в него, ала той вече не усещаше каквото и да било.

Другият кореец направи опит да насочи оръжието си към Хемингуей, но той светкавично го изтръгна от ръцете му и стовари цевта върху главата му. Довърши го с мълниеносен удар в корема, който разкъса черния му дроб. Тялото му рухна на пода.

В следващия миг Хемингуей изчезна.

Зашеметяващият ефект постепенно отслабна. Алекс бавно се изправи и подаде ръка на Симпсън. А Стоун помогна на Рубън.

— Къде изчезна Хемингуей? — огледа се с недоумение Стоун.

— Там — отвърна Алекс и посочи вратата в дъното на коридора. — Видях го да минава през нея, но не знам как го направи. Вероятно още съм бил замаян…

Очите им неволно се насочиха към труповете.

— Тоя тип е изперкал главорез! — поклати глава Алекс.

— Току-що спаси живота ни — каза Симпсън.

— Сигурно защото иска лично да ни избие — отвърна той и тръсна глава. — Онова, което ти казах преди малко, остава в сила. Падне ли ти на мушката, стреляш!

— Нямаме никакво време — предупреди ги Стоун, като погледна часовника си.

 

 

Хемингуей стоеше в дъното на коридора с гръб към килиите, в които бяха затворени президентът и Честити. И двамата бяха упоени със силни приспивателни, които бе сложил във вечерята им. Смяташе, че не искат да имат спомени за това, което им се беше случило.

Вратата в противоположния край на коридора се отвори и той бързо отстъпи в сянката.

Пръв се появи Алекс, следван от останалите.

— Дойдохме за президента, Хемингуей — извика той.

Мълчание.

— Може би не знаеш какво се случи, Том — продължи Алекс. — Групировката „Шария“ пое отговорност за отвличането, а в този момент една американска ядрена ракета е насочена към Дамаск. Ако президентът не бъде върнат до три часа, тя ще бъде изстреляна. Това беше новината, която искаха да ти съобщят Райнке и Питърс.

Хемингуей си пое дълбоко въздух, но не отговори.

— Не те лъжа, Том! — извика Алекс. — Светът е на прага на ужасна катастрофа! Всевъзможни мюсюлмански фанатици и терористични организации се обединяват за атака срещу САЩ. Обявено е състояние на тревога първа степен, Том, първа степен. — Замълча за момент, после отчаяно изкрещя: — По дяволите, Том! Разполагаме с три часа, след които ще загинат шест милиона души!

Хемингуей най-сетне излезе на светло.

— Защо „Шария“ е поела отговорността? — мрачно попита той.

— Аз го направих от тяхно име — обади се капитан Джак, успял да се промъкне през отворената врата и да опре пистолет в слепоочието на Симпсън. Свободната му ръка измъкна пистолета от кобура й и го насочи към останалите от групата. — А сега хвърлете оръжията, иначе ще имате възможност да разгледате мозъка на тази дама!

След кратко колебание Алекс, Стоун и раненият Рубън пуснаха пистолетите си на пода.

— Мамка му! — прошепна Рубън. — Това е оня тип, когото чухме преди малко!

Но Стоун не му обърна внимание, заковал поглед в лицето на капитан Джак, който огледа пленниците и също се втренчи в Стоун, леко повдигайки вежди. Вниманието му беше привлечено от Хемингуей, който тихо подхвърли:

— Мисля, че имахме споразумение.

— Имахме, Том — любезно отговори капитан Джак. — Но момчетата от Северна Корея ми направиха по-добро предложение. Вече ти споменах, че участвам единствено заради парите. Това беше честно предупреждение, съжалявам, че не си му обърнал достатъчно внимание.

— Но защо? — вдигна глава Хемингуей. — Нима Северна Корея иска да разпали война между Америка и мюсюлманския свят?

— Не знам и не ме интересува. Те просто платиха цената, която им поисках.

— Готвим се да унищожим Дамаск — обади се Алекс.

— Работил съм със сирийците — пренебрежително го погледна капитан Джак. — Кръвожадни мръсници като всички останали. И затова мисля, че си го заслужават.

— Шест милиона души — каза Алекс. — Включително жени и деца.

— Ти май не разбираш какво ти казвам — поклати глава капитан Джак.

— Мъртвите корейци са навсякъде — обади се Хемингуей. — Нима наистина вярваш, че ще успееш да реализираш плана си?

— Ще имам достатъчно време да се справя с този проблем, Том. Недалеч оттук има една изоставена галерия, която е идеално място за ненужни трупове. Всички, с изключение на един, който мисля да покажа на света.

— Бренан?

— Трябва да си свърша работата.

— Означава ли това, че възнамеряваш да ни избиеш? — обади се Стоун.

— Ти ми изглеждаш познат — промърмори капитан Джак.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, мисля да ви избия — кимна онзи, погледна към Хемингуей и подхвърли: — Аз свърших това, което искаше от мен, Том. Видя какво стана в Бренан: една перфектна операция.

— Няма да е перфектна, ако и президентът загине — сухо отвърна Хемингуей. — Аз трябва да го върна жив и здрав, защото обещах.

— Ако става въпрос за пари, Щатите имат много повече от корейците — обади се Симпсън.

— Не съм чак толкова алчен — поклати глава капитан Джак. — А и сериозно се съмнявам, че ще ми платят. Та вашата страна е най-големият длъжник на света.

След тези думи се обърна и стреля в левия крак на Хемингуей. Лицето на Том се сгърчи и той бавно рухна на колене. Вторият куршум го улучи в дясната ръка.

— Стига, за бога! — изкрещя Симпсън.

— Съжалявам, че ти причинявам болка, Том — спокойно каза капитан Джак. — Но нямам никакво желание да приключа живота си със строшен врат.

— Надявам се, че все пак ще помислиш още веднъж — процеди през стиснати зъби Хемингуей.

— Защо трябва да го правя?

— Защото вратите на килиите са минирани.

— В такъв случай ще те помоля да дезактивираш бомбите и да отключиш вратите.

Хемингуей мълчаливо поклати глава.

— Ако не го направиш, ще започна да ги избивам един по един! — изръмжа капитан Джак и посочи с пистолета си към групичката.

— Нали и без това ще ги избиеш — равнодушно отвърна Хемингуей.

— Е, ще проверим докога ще издържиш. Ти си прекалено цивилизован, Том, и това май е единствената ти слабост.

Стоун успя да улови погледа на Хемингуей и му посочи нещо с леко повдигане на брадичката. Той отвърна с едва забележимо кимане.

Капитан Джак притисна дулото в слепоочието на Джаки и мрачно обяви:

— Сбогом, която и да си ти.

— Името ми е Джон Кар — внезапно се обади Стоун и направи крачка напред. — Прав си, че се познаваме.

Джак отмести пистолета си, огледа го от главата до петите и изненадано промърмори:

— Джон Кар, разбира се. Годините, изглежда, не са били много благосклонни към теб!

— Едно време беше гаден предател, сега пак си същият! — презрително процеди Стоун.

— За разлика от теб се придържах към собствени принципи — озъби се капитан Джак. Насочил вниманието си към Стоун, той не забеляза как Хемингуей бавно се приближава към стената.

Стоун направи още една крачка напред, блокирайки погледа му.

— Защо не убиеш мен! — хладно попита той. — Предполагам, че ще изпиташ удоволствие, тъй като цял живот си ми дишал праха.

— Все същият нафукан мръсник! — изръмжа капитан Джак.

— Но за разлика от теб аз съм си го заслужил. Какво беше последното ти прецакване? О, сещам се. Разчете погрешно барометричните показания и пропусна целта. Година по-късно ме изпратиха да поправя грешката ти. Открай време си некадърен.

Капитан Джак насочи пистолета си в главата му.

— Този път не е нужно да мисля за атмосферното налягане! — изсъска той.

В същия миг Хемингуей скочи и натисна електрическия ключ. Потънаха в мрак. Капитан Джак натисна спусъка. Настъпи невъобразима суматоха. Разнесоха се викове и стенания. После екна пронизителен писък, последван от падането на тяло.

Лампите светнаха. Капитан Джак лежеше на пода, а оръжието му го нямаше. Стоун се беше надвесил над него с нож в ръка, който за всеки случай беше взел от Стаята на истината. Острието беше изцапано с кръв, кожа и власинки плат.

— Мръсно копеле! — изстена капитан Джак, притиснал с ръце прасците си, срязани така, че да го обездвижат напълно. — Защо не ме уби?

— Защото не се налагаше — спокойно отговори Стоун.

— Слушай ме внимателно, негоднико! — задъхано извика капитан Джак. — Предлагам по десет милиона за всеки от вас, ако убиете Бренан! — Видя презрението в очите им и отчаяно добави: — Един човек, какво толкова!

— Ако не млъкнеш, теб ще убия! — изръмжа Алекс.

Хемингуей успя да се задържи на крака, облегна се на стената и изпъшка:

— За да сложим край на тази история, трябва да отведете президента на сигурно място!

Алекс го погледна с недоверие.

— Не знам какви са били налудничавите ти намерения, а и не ме интересува! Но резултатът е, че изправи света на ръба на войната! Затова единственото нещо, което смятам да направя, е да върна президента там, където му е мястото. Пътьом ще се обадим по телефона, за да спрем унищожението на шест милиона души изцяло по твоя вина! — Насочи пистолета си в гърдите на Хемингуей и изръмжа: — А сега или отваряш проклетата врата, или отиваш по дяволите!

Хемингуей се олюля, но успя да се задържи на крака.

— Аз не съм предател, независимо какво си мислите! Направих го за родината, за целия свят!

— Отваряй вратата! — изрева извън себе си Алекс. — Веднага!

Хемингуей извади връзка ключове и пъхна един от тях в ключалката.

— Нали беше минирана? — дрезгаво се обади капитан Джак.

— Излъгах те — отвърна Хемингуей и дръпна вратата.

Стоун и Алекс изнесоха отпуснатото тяло на президента и го подпряха на стената. После отидоха да освободят и Честити, която настаниха до него.

Алекс измъкна мобилния си телефон, после гневно тръсна глава.

— По дяволите! Забравих, че тук няма сигнал! Трябва час по-скоро да излезем навън и да се свържем с Вашингтон!

— Мисля, че не е необходимо — обади се един глас зад гърба му.

Всички се обърнаха. В дъното на коридора стоеше Картър Грей с автомат в ръце, а зад гърба му се виждаха още шестима въоръжени мъже.