Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (65)

64

Качиха се в служебната кола на Алекс и потеглиха на югоизток, към шосе 29. Отпред бяха Алекс и Стоун, а Рубън и Симпсън се настаниха на задната седалка.

Трийсет и пет минути след като напуснаха шосе 29 и поеха по магистрала 211, колата навлезе в градчето Уошингтън, щата Вирджиния. Оттам, следвайки сложните указания на Стоун, те започнаха да изкачват близката планина. Не след дълго всички следи от цивилизацията останаха зад гърба им. Асфалтираният път отстъпи място на чакъл, а след това и на влажна пръст. Трудно им беше да повярват, че се намират на два часа път от столицата.

— Какво представлява тази Планина на смъртта? — обади се от задната седалка Симпсън.

Стоун й хвърли развеселен поглед, но не отговори.

— След онзи завой вдясно отбий от пътя и спри, Алекс — разпореди се той.

— Какъв път, бе? — раздразнено изръмжа Алекс. — Пътят свърши преди повече от трийсет километра! Отидоха ми амортисьорите!

Намираха се дълбоко в планината, заобиколени от гъста и тъмна гора.

Стоун се обърна към Симпсън и отговори на въпроса й.

— Планината на смъртта се използваше като тренировъчен лагер за специални агенти на ЦРУ.

— Добре, но защо я наричате така?

— Ако трябва да бъда кратък, ще кажа, че там се обучаваха хора с не особено добро отношение към себеподобните си.

— Нима твърдите, че правителството на САЩ е подготвяло убийци? — презрително го изгледа Симпсън.

— Спри ей там, Алекс — посочи пред себе си Стоун. — Нататък ще вървим пеша.

Алекс се подчини, отлепи магнитното фенерче от страничната врата на колата и отиде да отвори багажника. Раздаде на участниците в операцията пистолети и очила за нощно виждане.

Рубън и Стоун поеха оръжията и ловко ги провериха.

— Три последователни мисии във Виетнам, а след това АВР — поясни Рубън, усетил любопитния поглед на агент Форд. — Имам достатъчно опит в стрелбата.

— Много добре — кимна Алекс и погледна към Стоун. — Можеш ли да се справиш с този пистолет, Оливър?

— Да — отвърна кратко Стоун, но докосването до оръжие след толкова години го накара да изпита истински ужас.

— Всички ли имате мобилни телефони? — огледа ги Алекс. — Може би ще се наложи да се разделим.

— Тук едва ли има добър сигнал — поклати глава Рубън.

— А влезем ли в сградата, забравяме за всякакви обаждания — добави Стоун. — Има специална оловно-медна обшивка, която не пропуска никакви електронни сигнали.

— Прекрасно — въздъхна Алекс. — Хайде, Оливър, върви отпред да показваш пътя.

Обърнаха се и потънаха в гората.

— Някой да има проблеми с пещерите? — попита Стоун, спрял пред тъмна дупка в планинския склон.

— Аз имам един-_единствен_ проблем — промърмори Алекс. — Никак не ми се ще да пропадна в някоя гадна дупка и да изгния там!

— Няма да ти се случи такова нещо, но на места е доста тесничко.

— Колко тесничко? — неспокойно попита Рубън. — Аз не съм от най-дребните, знаеш.

— Ще минеш — увери го приятелят му.

Алекс надникна неспокойно в черната дупка.

— Това ли е входът на обекта?

— Не е парадният, но пък едва ли го наблюдават — отвърна Стоун, включи фенерчето си и направи първата крачка. — А сега ще ви помоля да вървите плътно зад мен.

Симпсън влезе последна. Огледа се, потръпна и пое след останалите. Не беше много щастлива от развоя на събитията.

Придвижването по тесните извити галерии се оказа бавно и продължително. На два пъти се наложи да разчистват купчини камъни, които препречваха пътя им, на няколко пъти пълзяха.

В крайна сметка успяха да се доберат до някаква издълбана в скалата отгоре шахта със стъпенки от ръждясал метал. Стоун се мушна в нея, изкачи се до горния й край и освети с фенерчето стената от черен камък, пред която се озова. Протегна ръка и предпазливо почука по нея. Кънтеше на кухо. Опипа я по дължина, после леко натисна. Алекс, който излезе от шахтата веднага след него, му се притече на помощ. Стената поддаде и започна да се отмества.

Групата бързо се промъкна през отвора.

Преградата се оказа от дебели дъски, боядисани от външната страна така, че се сливаха със скалата. От вътрешната й страна имаше някаква дръжка. Стоун я натисна и стената се върна на мястото си.

— Бъдете нащрек и пригответе оръжията си! — прошепна той. — Оттук нататък можем да очакваме всичко.

Оглеждаха с учудване огромното помещение. Имаха чувството, че са се върнали най-малко с четирийсет години назад. По стените от неръждаема стомана се виждаха дори вградени пепелници.

Няколко секунди по-късно до ушите им достигна силен шум. Всички с изключение на Стоун стреснато спряха и вдигнаха оръжията си.

— Няма страшно, това са птици — промърмори той. — И едно време успяваха да се промъкват тук.

Едно време! Тази сграда беше негов дом в продължение на дванайсет месеца. Една цяла година, седем дни в седмицата, беше усвоявал сложната наука за отнемането на човешки живот. И се беше справил добре. Като боец от Специалните части, млад и силен, той не беше изпитал кой знае какви трудности при включването си в екипа на ЦРУ. Просто беше сменил оръжието, а противниците му бяха цивилни хора, които дори не подозираха, че ще бъдат атакувани. Успехите му на това поприще бяха толкова големи, че бързо го превърнаха в легенда. Но днес не искаше дори да си спомни с какво се е занимавал. И все още не можеше да повярва, че двама толкова различни хора са се побирали в една и съща кожа.

Вървяха напред, а спомените в главата му оживяваха. Приятелите му очакваха да ги води, а може би и да ги спаси в случай на опасност. Но никой не го беше обучавал да спасява хора. По челото му избиха ситни капчици пот. Беше допуснал глупостта да доведе тук трима души, които по всяка вероятност щяха да загинат. В Планината на смъртта.

 

 

Райнке и Питърс потеглиха към Планината на смъртта веднага след като чуха декларацията на „Шария“ и изявлението на Хамилтън. Оставиха колата си на тясна отбивка край пътя и навлязоха в гората. Не след дълго стръмната пътека ги изведе на полянка, в центъра на която се издигаше огромен, обрасъл с шубраци скален къс, откъртил се бог знае кога от сипея над главите им. Двамата бързо го заобиколиха, след което Питърс уверено размести шубраците и се изправи пред малка метална врата, вградена направо в скалата. Това беше един от входовете, които водеха към Планината на смъртта.

Питърс вдигна желязното капаче, под което се показа решетката на малък репродуктор с бутон.

— Аз съм, заедно с Тайлър — извика той. — По-бързо, защото нещата излизат от контрол!

После спусна капачето и отстъпи крачка. Масивната ключалка щракна в момента, в който иззад близката купчина камъни изскочиха три фигури и мълниеносно се стрелнаха напред. Тайлър Райнке и Уорън Питърс се строполиха на земята с прерязани гърла. Капитан Джак се появи иззад противоположния край на скалата и се надвеси над тях. Двамата агенти не бяха успели да издадат нито звук, за да предупредят колегата си вътре.

Още няколко души напуснаха прикритията си и се присъединиха към него. Той им кимна и се насочи към вътрешността на отлично замаскирания обект.