Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (64)

63

Изпълнението на заповедта за нанасяне на ракетно-ядрен удар срещу Дамаск бе възложено на атомната подводница „Тенеси“. Тя беше от клас „Охайо“, с дължина 190 метра и водоизместимост 17 000 тона и бе базирана в Кингс Бей, Джорджия, като част от Атлантическия подводен флот на САЩ и имаше най-съвременните балистични ракети на борда си. Ако подводница от този клас получеше заповед да използва цялата си бойна мощ, тя бе в състояние да заличи от лицето на земята всяка държава.

В момента „Тенеси“ беше насред Атлантическия океан, на стотици метри под повърхността, въпреки че нейните ракети „Трайдънт II D–5“, последно поколение, спокойно можеха да стигнат до Дамаск и от базата й на Източното крайбрежие. Всяка от тези ракети струваше около 30 милиона долара, беше дълга 15 метра, тежеше над шейсет тона и можеше да улучи цели на дванайсет хиляди километра разстояние. D–5 беше десет пъти по-бърза от свръхзвуковия „Конкорд“ и на света нямаше боен самолет, който да се доближи до нейната скорост.

Срещу Дамаск щеше да бъде изстреляна само една ракета, което беше доста подвеждащо по отношение на огневата мощ решение. Защото дългобойната конфигурация на D–5 се състоеше от шест отделни бойни глави, всяка от които носеше термоядрен заряд W–88 с мощност 475 килотона. Една-_единствена_ бойна глава W–88 надвишаваше цялата експлозивна сила на която и да е бомба във всички досегашни войни. Включително на двете атомни бомби, пуснати над Япония в края на Втората световна война.

„Тенеси“ се намираше в открито море вече четири седмици, но нейният 155-членен екипаж беше напълно наясно с развоя на събитията. Той следеше мониторите и методично преповтаряше процедурите по изстрелването, което можеше да тласне света към една ужасна и вероятно последна война. Доста тежка и сложна задача за екипаж със средна възраст двайсет и две години.

Междувременно в рамките на броени часове след речта на Хамилтън арабският свят се обедини зад братската страна. Дипломати от Саудитска Арабия, Йордания, Кувейт и Пакистан правеха всичко възможно да разубедят Америка. Започна спешна евакуация на жителите на Дамаск, а военните и политическите лидери на останалите мюсюлмански страни провеждаха многостранни консултации за евентуален отговор на американското ракетно нападение срещу Сирия. Близкоизточните терористични организации призоваха за тотален джихад срещу Съединените щати в случай, че Дамаск бъде атакуван, а техните водачи започнаха да се подготвят за ответен удар.

Ракетното нападение срещу Дамаск щеше да доведе до безпрецедентни по мащабите си разрушения и човешки загуби. Със своите шест милиона жители той се нареждаше сред най-гъсто населените градове в света. Съвсем незначителен процент от тези хора можеха да го напуснат за времето, определено от американския президент. Всички останали щяха да се изпарят в огромния термоядрен взрив, а случайно оцелелите щяха да станат жертва на зловещата радиационна гъба, която щеше да се издигне над най-древния обитаван град.

Сирия и групировката „Шария“ енергично отрекоха всякакво участие в отвличането, но Западът прие скептично техните протести. През последната година „Шария“ беше провела редица мащабни терористични акции, а човекът, който бе предал на телевизия „Ал Джазира“ декларацията за отвличането на американския президент, беше използвал именно нейната парола за достъп. Често променяна, тази парола бе известна само на най-висшите ръководители на терористичната организация. Поради тази причина никой не обърна внимание на декларацията, че един от тези ръководители е в неизвестност вече втора седмица.

ООН призова САЩ да се откаже от намеренията си за ответен ядрен удар, а всички членове на Съвета за сигурност предприеха енергични дипломатически стъпки в тази посока. На практика обаче единици бяха правителствата, които вярваха, че американците ще се откажат от намеренията си.

В Израел беше обявена бойна готовност. Правителството там беше наясно, че страната ще бъде първият обект на ислямския контраудар. Близостта на Сирия вещаеше силно радиоактивно замърсяване и това принуди израелският министър-председател да поиска спешен разговор с изпълняващия длъжността президент Хамилтън. Скъпоценните за страната водоизточници на Голанските възвишения не бяха много далеч от зоната на удара. Правителството в Бейрут също се свърза с Вашингтон, тъй като Дамаск не беше далеч и от границите на Ливан. Отговорът на Белия дом беше кратък и лаконичен: „Вземете всички мерки, които смятате за необходими.“

Подобна беше реакцията и на многобройните призиви на световната общественост: всичко е в ръцете на похитителите. Върнеха ли президента Бренан жив и здрав, опасността за сирийците преставаше да съществува.

Изпълняващият длъжността президент Хамилтън се намираше в Овалния кабинет и провеждаше поредното спешно съвещание с министъра на отбраната Декър, висши военни, представители на Съвета за национална сигурност, държавния секретар Мейс и членове на кабинета. Правеше впечатление, че Картър Грей не присъства.

Спонтанното решение за употреба на ядрено оръжие очевидно се отразяваше зле на Хамилтън. Намръщен и с посивяла кожа, той имаше вид на човек с фатално заболяване.

— Разбирам тежкото бреме на отговорността за решението ви, сър — съчувствено каза Декър. — Но искам да ви уверя, че разполагаме с достатъчен капацитет за неговото изпълнение.

— Не се съмнявам, че ще улучите проклетия град, Джо — въздъхна Хамилтън. — Тревожи ме какво ще стане след това.

— Сирия подкрепя терористите от години. Дамаск гъмжи от бивши баасистки лидери, които кроят планове за преврат в Ирак и чакат удобен момент. В много джамии на Дамаск действат центрове за набиране на муджахидини, а въоръжени групировки държат под контрол Сунитския триъгълник на територията на Ирак.

— Вярно е — кимна Хамилтън. — Но какво ще кажеш за радиационното замърсяване?

— Не може да се избегне. Но отчитайки местоположението на Дамаск, смятаме, че то ще бъде ограничено.

— Ограничено значи — промърмори Хамилтън. — Наистина ли си вярваш, Джо?

— Вие взехте правилното решение, господин президент. Не можем да допуснем този акт да остане ненаказан, защото това би било победа за тях. А евентуалната военна окупация ще ни струва скъпо, защото сирийците ще започнат партизанска война срещу нас, също като в Ирак. Но съм убеден, че няма да се стигне до ядрен удар. Те ще разберат, че не блъфираме, и ще освободят президента.

— Дано да си прав — въздъхна Хамилтън, стана и се изправи до прозореца. — Колко време остава?

Декър се извърна към един от съветниците си.

— Шест часа, единайсет минути и трийсет и шест секунди — бързо отвърна офицерът, погледнал екрана на лаптопа пред себе си.

— Някакви нова информация от групировката „Шария“?

— Продължават да твърдят, че не държат президента — отговори държавният секретар Андреа Мейс и се присъедини към шефа си пред прозореца. — Ами ако казват истината, господин президент? — каза тя. — Ако наистина не са го отвлекли? Възможно е някой умишлено да хвърля вината върху Сирия, за да ни принуди да направим стъпката, която вече обявихте.

— Признавам, че паролата за достъп до „Ал Джазира“ може да бъде прихваната въпреки честата й смяна — обади се Декър. — Но човекът, който се е обадил, разполага с подробности по отвличането, които могат да бъдат известни единствено на извършителите. Всяка терористична организация, която е успяла да постигне подобно нещо, ще иска то да стане известно на света. Опитът показва, че нямат навика да прехвърлят отговорността на други сродни организации. Единствената разлика е, че „Шария“ не е очаквала да прибегнем до ядрения коз. Това е причината, поради която отричат всякакво участие в отвличането. Аз обаче съм убеден, че именно тези гадове са го извършили!

— Но ако не са, а ние унищожим Дамаск? — втренчено го погледна Хамилтън, после поклати глава и отново насочи поглед към прекрасната нощна гледка над Вашингтон. От улицата долитаха виковете на хилядите протестиращи хора, събрали се на митинг пред Белия дом.

„Не“ на ядрените ракети!

Това беше най-често скандираният лозунг, който проглушаваше ушите му дори през дебелите стени на Овалния кабинет.

 

 

Вместо да потегли за Белия дом и да присъства на безполезното „бдение“ за душите на шест милиона сирийци, Картър Грей предпочете да остане в сградата на НРЦ. На път за кабинета си се отби в контролната зала и се спря пред кабината на Патрик Джонсън, където равнодушно светеше празният компютърен екран. Малка странична намеса, и данните отиват по дяволите. После живи и здрави терористи лягаха в дигиталните си гробове. Седна на стола на Джонсън и се огледа. На бюрото все още стоеше снимката на годеницата му Ан Джефрис. Взе я и започна да я изучава. Приятна жена, която със сигурност ще си намери друг партньор в живота, рече си той. Докато Джонсън, безспорно отличен специалист в своята работа, по характер беше едно мекотело. Едва ли беше сред авторите на цялата схема, която и сега продължаваше да му изглежда невероятна. Човек от висшите етажи на най-голямата разузнавателна организация в страната беше успял да използва група от „умъртвени“ терористи, за да отвлече президента на САЩ.

Грей беше разпоредил пълна проверка на електронните архиви, но човекът, който беше променил досиетата, така и не беше открит. Това не го изненада, тъй като Джонсън беше изключителен специалист, който се занимаваше именно с отстраняването на евентуални грешки в системата. И отлично знаеше как да прикрие следите си. Но кой го бе накарал да го стори? Кой му бе платил купищата пари за имението и скъпите коли? В главата му се въртеше и един друг, далеч по-важен въпрос: Къде всъщност е президентът? Без съмнение някъде наблизо. Дори за секунда не беше повярвал, че е в саудитския град Медина, въпреки че пред Хамилтън беше казал обратното. Никой мюсюлманин не би завел там християнин.

Мислите му се върнаха към деня, в който Джаки Симпсън и колегата й бяха посетили НРЦ. Придружаваха ги двама от неговите хора. Рейнолдс ли беше единият от тях? Не, Райнке. Високият и слабият. А другият — нисък и дебел, се казваше Питърс. Точно така. Хемингуей каза, че двамата са поели разследването на убийството на Джонсън. Вдигна слушалката и поиска да ги открият. Отговорът го изненада — и двамата не се бяха появили на редовното си дежурство. Проведе още един разговор и изненадата му нарасна. А после изведнъж се запита защо досега не си беше задавал този въпрос.

Информираха го, че Том Хемингуей лично е възложил на двамата разследването на убийството на Патрик Джонсън. Знаеше къде е той. Малко след отвличането го изпратиха на секретна мисия в Близкия изток със задачата да открие каквото може. Той лично беше изявил желание да замине. Което означаваше, че връзката е невъзможна. Трябваше да чакат контакт от негова страна. Контакт от негова страна!

Грей положи длан върху биометричния четец на бюрото и компютърът на мъртвеца моментално оживя. Набра една команда и получи светкавичен резултат. Том Хемингуей беше осъществил връзка с компютъра на Патрик Джонсън. Датата беше отбелязана в горната част на екрана. Контактът беше осъществен в деня, в който Хемингуей беше посрещнал Симпсън и Алекс тук, в тази зала. Този факт предизвика огромното му недоумение, тъй като Хемингуей не би трябвало да има достъп нито до компютъра на Джонсън, нито до компютрите на останалите аналитици на базата данни.

Въздъхна и бавно се изправи. През цялото това време истината бе избождала очите му, но той не беше успял да я види. Следващият въпрос, който си зададе, беше най-очевидният: Къде? И почти веднага си отговори.

Отново вдигна телефона. Заповяда да му приготвят хеликоптера и да съберат по спешност неколцина от най-доверените му сътрудници. После скочи от стола и хукна по коридора.

Отговорът, ясен и категоричен, крещеше някъде дълбоко в съзнанието му. А той не го постави под съмнение дори за миг, защото предчувствието никога не го беше лъгало.