Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (58)

57

Картър Грей не каза нито дума по време по обратния полет до Вашингтон. Хемингуей го остави на спокойствие, защото и той имаше за какво да мисли.

Приземиха се на площадката на НРЦ и Грей бавно напусна хеликоптера.

— Искате ли да се приберете у дома, сър? — попита Хемингуей.

— Как така? — погледна го с недоумение шефът на разузнаването. — Президентът е отвлечен. Чака ме работа!

След тези думи Грей се насочи към кабинета си, а черният хеликоптер отново се вдигна във въздуха.

Хемингуей даде кратки нареждания на пилота от микрофончето пред устата си.

Тайлър Райнке потвърди с кимане и пое курс на запад.

Хемингуей се облегна назад и се загледа в пода на кабината. На трийсет сантиметра под него кротко спеше президентът Джеймс Бренан.

 

 

След няколко часа и в най-далечните кътчета на земята знаеха за драматичните събития, разиграли се в градчето Бренан, щата Пенсилвания.

Сикрет Сървис светкавично задейства плана за извънредни ситуации и постави под засилена охрана цялото правителство. Съгласно Двайсет и петата поправка към Конституцията на САЩ управлението на страната беше поето от вицепрезидента Бен Хамилтън. Тази поправка се прилагаше за първи път по повод отвличане на държавния глава.

Хамилтън не беше щастлив от факта, че застава начело на страната.

Първата му работа беше да наругае жестоко директора на Сикрет Сървис, след което свика спешно заседание на шефовете на всички разузнавателни агенции и поиска да разбере причините за престъпната им небрежност. Знаеше се, че той има амбиции един ден да стане президент, но явно не беше доволен, че трябва да оглави страната в толкова неподходящ момент и по толкова необичаен начин.

Хамилтън нареди на Картър Грей да се яви в кабинета му по-късно вечерта.

Шефът на разузнаването прие спокойно яростните нападки на Хамилтън и накрая попита дали вече може да си върши работата, за да върне жив законно избрания президент. Според достоверни източници отговорът на Хамилтън, който стигнал до ушите им въпреки дебелите стени, бил напълно неподходящ за отразяване в медиите.

 

 

Веднага след завръщането от Бренан Кейт събра в дома си Аделфия и членовете на клуба „Кемъл“.

— Алекс е добре — съобщи тя. — Не успях да го видя, но се чухме по телефона.

— Сигурен съм, че вече са го разпитали най-подробно — промърмори Рубън. — Беше в центъра на събитията и вероятно е видял всичко, което би могло да ни бъде от полза.

— А какво от това, което видяхме ние, би могло да ни бъде от полза? — попита Стоун.

— Интензивна стрелба, много убити хора и подпалени коли — обобщи Кейлъб.

— Плюс изтеглянето на президента — додаде Милтън.

— Преди това обаче нещо с него не беше наред — поклати глава Кейлъб. — Видях го как се държи за гърдите на онзи огромен екран.

— Сърдечен пристъп? — предположи Рубън.

— Възможно е — отвърна Стоун.

— Стреляха араби — добави Рубън. — Изтръгнах оръжието на един от тях миг преди да го убият.

— Нападението несъмнено е било предварително подготвено и отлично координирано — заяви Стоун. — Видя се съвсем ясно въпреки настъпилия хаос. Стрелбата беше последвана от самозапалили се хора, а огънят беше абсолютно целенасочен.

— Слава богу, че президентската лимузина успя да се измъкне — рече Кейт. — Въпреки че самият президент е отвлечен.

— Това показва, че организаторите са планирали и измъкването на лимузината, но са се погрижили да я откъснат от останалите коли — каза Стоун и се обърна към Милтън, който чаткаше като луд по клавиатурата на лаптопа. — Нещо ново?

— Потвърждават изчезването на президента и съобщават за сериозна престрелка в района на Мърси Хоспитал — отвърна Милтън.

— Мърси Хоспитал — замислено повтори Стоун. — Президентът се е почувствал зле, значи е било логично да го откарат в най-близката болница. Така се действа обичайно.

— Но преди това са подпалили линейката — рече Кейт.

— Част от плана.

Кейлъб се размърда на стола си, а очите му обходиха присъстващите.

— И какво ще правим сега?

— Трябва да говорим с Алекс, на когото да покажем записа — твърдо рече Кейт.

— В момента със сигурност е зает — поклати глава Рубън.

— Ще отида до го видя веднага след като се върне — заяви тя. — Убедена съм, че ще прояви желание да ни помогне.

От изражението на Стоун пролича, че съвсем не споделя убеждението й.

 

 

В кризисната зала на Сикрет Сървис цареше напрежение. Официалното разследване беше поверено на ФБР, но тайните служби нямаха никакво намерение да останат пасивни.

Алекс Форд беше разпитван десетина пъти, въпреки че беше с бинтована ръка, пристегнати с широки лепенки ребра и отровени дробове. Едновременно с това получаваше информация за развитието на събитията, които се бяха случили без негово участие.

— Хванахме онзи тип от болничната охрана — осведоми го директорът Уейн Мартин. — Другите двама в линейката са убити, но поне успяхме да пипнем това копеле.

— А президентът? — тревожно попита Алекс.

— Няма и следа от него — мрачно отвърна Мартин. — Според нас е бил прехвърлен в друг автомобил. По всяка вероятност е замесена и една жена на име Джамила Салем. Работила е като гувернантка в Бренан. Малко преди началото на атаката завързала работодателката си мисис Франклин в дома й и отвела децата й. По-късно ги освободила, насочила автомобила си към спрелите я полицаи и била убита.

— Какво общо има това с президента? — попита един от агентите.

— Според нас е използвала децата, за да премине през блокадата. Гувернантка с три ревящи хлапета на задната седалка трудно може да се включи в списъка на заподозрените.

— Все още не виждам връзката — промърмори агентът.

— При прегледа на микробуса под пода е открит сандък, изработен от олово и мед. Едната му секция има формата на човешко тяло, а големината й подхожда за размерите на президента. В отделна секция има място за кислородна бутилка, която беше открита по-късно. Мисис Франклин съобщи, че Джамила е била силно обезпокоена от намеренията й да посети митинга заедно с децата. Това по всяка вероятност е било сериозна заплаха за плановете им и се е наложило да неутрализира майката.

— Той проговори ли? — обади се Алекс. — Имам предвид охранителя.

— Пое го ФБР — горчиво отвърна Мартин. — Пуснахме отпечатъците му в системата, но тя не ги идентифицира.

— Този човек не е новак, сър — поклати глава Алекс. — Не мога да повярвам, че това е първата му операция.

— Съгласен съм — кимна Мартин. — Но може би никога не е бил залавян.

След което Алекс зададе въпроса, от който най-много се страхуваше:

— Какви са загубите, сър?

Мартин го погледна по доста странен начин.

— Преброяването на жертвите на площада и на други места в града сочи, че са били ликвидирани двайсет и един терористи.

— Имах предвид нашите загуби, сър.

Очите на Мартин бавно обиколиха притихналата зала.

— Тази информация ще се обяви едва след като бъдем сигурни какво се е случило — бавно отвърна той, помълча и добави: — Нямаме жертви от наша страна.

Алекс гневно извика:

— Какво говорите, за бога? Хората ни падаха като круши! Бях там, видях ги с очите си! Пак ли ще си играем на политика?! Ако е така, трябва да ви кажа, че е отвратително!

— Спокойно, Алекс. Знам, че са те натъпкали с транквиланти, но това не ти позволява да ми говориш по този начин!

Алекс въздъхна дълбоко и седна.

— Имаме жертви, сър! — глухо настоя той.

— Имаме улучени хора, двайсет и пет наши момчета, петнайсет полицаи и доктор Белами. — Направи кратка пауза и добави: — Но всички до един са улучени от упойващи стрелички и ще се оправят. Това е причината, поради която стрелците са успели да пренесат оръжието си през металните детектори. Изработката им е изцяло от композитни материали, без грам метал. — След още една пауза каза: — Излишно е да ви предупреждавам, че информацията си остава тук, в залата!

Присъстващите агенти започнаха да си разменят смаяни погледи.

— Какви упойващи стрелички, за бога! — простена Алекс. — Пред болницата стреляха с бойни патрони!

— Снайперистите в отсрещната сграда са елиминирали двамата ти колеги с упойващи стрелички, но срещу полицейските подкрепления са използвали бойни патрони. За щастие, въпреки че са имали по-висока позиция и най-добрите оръжия, които могат да се купят, нито един от полицаите не е бил улучен. Според очевидци снайперистите са стреляли около нашите хора, издигайки огнена стена между тях и болницата. Сега вече е ясно защо са избрали тази тактика. Самите агенти, участвали в акцията, признават, че противникът е имал многобройни шансове да ликвидира повечето от тях. В момента не мога да дам разумно обяснение на тяхното поведение, но такива са фактите.

Алекс докосна бинтованата си ръка.

— Но мен ме улучиха с боен патрон!

— Моите поздравления, защото си единствен. Предполагам, че не са очаквали да се вмъкнеш в болницата и да им объркаш плановете.

— Очевидно не съм успял достатъчно — горчиво промърмори Алекс.

— Направил си всичко възможно — внимателно го погледна Мартин.

Но Алекс с нищо не показа, че приема тези думи за комплимент.

— Явно плановете им са били да вкарат президента в болницата без личната му охрана — продължи директорът. — Познавали са отлично нашите методи и са ги използвали срещу нас. А фактът, че не са ликвидирали нито един от хората ни, приемаме като обнадеждаващ по отношение на президента. Имали са много възможности да го убият.

— Което означава, че са го отвлекли за нещо повече от откуп — подхвърли един от агентите.

— Сигурно — призна Мартин. — Един бог знае какво ще поискат в замяна.

— Но защо ще си правят труда да не ни избиват, сър? — попита с отчаяние в гласа Алекс. — Искам да кажа, че това не е типично за терористите.

— Съгласен съм. Очевидно става въпрос за нещо ново. — Мартин взе едно дистанционно и го насочи към големия плазмен екран в дъното на залата. — Току-що получихме този видеоматериал. Искам да го изгледате бавно и внимателно и да отбелязвате всичко, което ви се струва необичайно.

Екранът оживя. Сбърчил вежди, Алекс напрегнато гледаше ужасните сцени в центъра на Бренан.

Материалът се завъртя три пъти. Не откриха нищо съществено въпреки незначителните уточнения и забележки на някои агенти. Беше очевидно, че терористите са имали изключителна организация и са действали много дисциплинирано.

— Отстраняват доктор Белами и унищожават линейката, за да ни принудят да откараме президента в местната болница — каза Мартин. — Междувременно използват трактор с ремарке, който събаря водната кула и блокира пътя на подкрепленията. Един дяволски умен ход. Радвам се, че не се срещнахме с тези хора при опита за покушение срещу Рейгън. Той беше ранен, но го закараха в болница с много малко охрана. Ако някой го беше чакал там, положително щеше да има лесна мишена. Всичко това означава, че тази процедура трябва да бъде коригирана от утре нататък!

— Но президентът наистина изглеждаше зле! — възрази Алекс. — С очите си видях как се хваща за гърдите, а когато стигнахме пред болницата, каза, че умира. Проверих му пулса, който ми се стори нормален, но аз все пак не съм лекар.

— Според показанията на болничния персонал един от лекарите е направил инжекция на президента, след която той е изпаднал в безсъзнание — добави Мартин.

— Но атентаторите не биха могли да разчитат на случайността да му призлее и да бъде откаран в Мърси Хоспитал — продължи Алекс. — От което следва, че са направили необходимото това да се случи, и то точно на площада.

— Така е. Но ние не знаем как са го направили.

— Може би със стреличка, от която му е прилошало — подхвърли един от агентите.

— Възможно е. Този вид оръжия са сравнително безшумни, но никой не е забелязал подобно нещо преди началото на стрелбата. Поне сто пъти изгледахме записа. В нито един момент президентът не реагира като улучен от нещо. А попадението на външно тяло, било то и миниатюрна стреличка, винаги предизвиква физическа реакция.

Вратата се отвори и в залата се появи Джери Сайкс с лист хартия в ръка.

— Това пристигна току-що, сър.

Мартин прочете текста и вдигна глава.

— Болницата в Бренан докладва, че петима души са били приети с оплаквания от затруднено дишане и прединфарктно състояние. Изброяват се всички симптоми. Пациентите са били подложени на пълни изследвания, които не са показали някакви по-значителни отклонения.

— Може във въздуха да е било разпръснато някакво отровно вещество — подхвърли Сайкс.

— Което поразява само президента и още четирима-петима? — скептично попита Мартин.

Заковал поглед в екрана, Алекс изведнъж изправи гръб.

— Кои са били петимата пациенти? — попита той. — Сред тях имало ли е бивш гвардеец, двама по-стари мъже, една възрастна и една по-млада жена?

Мартин хвърли поглед към бележката в ръцете си и смаяно поклати глава.

— Откъде разбра, по дяволите?

Вместо отговор Алекс посочи екрана.

— Върнете тези кадри и ги пуснете на забавен ход!

Притихналата зала напрегнато гледаше как Бренан започва да се ръкува с хората зад преградното въже.

— Стоп! — извика Алекс.

Мартин застопори кадъра.

— Обърнете внимание на ръката на този човек! — развълнувано рече Алекс, сочейки протезата.

— Изкуствена ръка, Алекс — поклати глава Сайкс. — Двама от агентите наблизо са я забелязали доста преди началото на церемонията.

— Аз също — кимна Форд. — Този човек се ръкува с дясната си ръка, която е изкуствена. След което Бренан се ръкува с още петима души. Пуснете пак записа, ако обичате.

Гвардеецът отдаде чест на президента.

— Стоп! — извика Алекс. — Обърнете внимание, че козирува с лявата ръка, или по-скоро с куката, която я замества. Но защо на едната си ръка има протеза, а на другата кука?

— Вероятно защото втората му протеза още не е готова — отвърна с нотка на нетърпение Мартин.

— А защо се ръкува с едната ръка, а отдава чест с другата?

— Аз например съм левак, но повечето хора са десняци — обади се Сайкс. — Ръкувам се винаги с дясната ръка, но понякога отдавам чест с лявата. Какво толкова?

— Някой да вижда нещо друго? — подхвърли Мартин.

— Можете ли да увеличите протезата? — попита Анекс, без да отделя очи от екрана.

Мартин и Сайкс го изгледаха намръщено.

— Имайте малко търпение — каза Алекс. — Явно никой друг не вижда това, което виждам аз.

Мартин натисна бутона за увеличение и изкуствената ръка почти запълни екрана.

— А сега погледнете! — извика Алекс и посочи с пръст.

— Какво да погледнем? — възкликна директорът.

— Влагата по дланта.

— Това е пот — погледна го скептично Сайкс. — Денят беше доста горещ, Алекс!

— Точно така. Денят наистина беше горещ. Но протезите не се потят, нали?

— По дяволите! — изрева Мартин, вторачен в екрана.

 

 

Няколко минути по-късно заседанието свърши и хората започнаха да напускат залата. Директорът направи знак на агент Форд.

— Нямаш от какво да се срамуваш, Алекс — промърмори той. — Всъщност ти си истински герой.

— Не го казвате на сериозно — рече Алекс. — Не съм убеден, че е така.