Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Camel Club, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 57гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)
Корекция
Mandor(2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Клуб „Кемъл“

Издателство „Обсидиан“, София, 2005

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-769-111-2

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Mandor според хартиеното издание

56

Джамила шофираше бавно към къщата на семейство Франклин. Прехвърлянето на президента в другото превозно средство премина гладко и бързо — в рамките на не повече от минута. Пусна радиото, за да заглуши детския рев от задната седалка, а и за да разбере какво става. Ефирът беше задръстен от сензационни новини, но по-голямата част от коментаторите явно не разбираха за какво става въпрос. Споменаваше се за много убити, но нацията очевидно се интересуваше повече от състоянието на президента, откаран в местната болница. Още никой не подозираше, че това е много далеч от истината.

Джамила беше толкова вглъбена в мислите си, че не забеляза полицейските коли, които се залепиха зад микробуса. Откри присъствието им едва когато включените сини лампи започнаха да святкат в огледалото за обратно виждане.

— Отбийте на банкета и незабавно напуснете автомобила! — прозвуча командата на един от полицаите, показал рупора си през спуснатото стъкло.

Но Джамила нито отби, нито имаше намерение да напуска мястото си. Дори леко увеличи скоростта.

Полицаите във водещата кола загрижено се спогледаха.

— Май децата все още са вътре — каза единият от тях.

— Така изглежда — кимна другият. — Можем да я изтласкаме от пътя, а след това да я убедим да излезе.

— Ами ако откаже? По-добре да извикаме снайперисти, и то веднага!

— Май не останаха такива — горчиво поклати глава колегата му. — Каква е тази смахната гувернантка, която отвлича децата на работодателите си!

На около километър пред микробуса се появи друга патрулна кола, която препречи пътя. Джамила я забеляза навреме, напусна платното и подкара по тревата на близката ливада. Полицаите понечиха да я последват, но заковаха на асфалта, тъй като микробусът направи остър завой и се извърна с предницата към тях. Джамила разкопча предпазния колан и се прехвърли на задната седалка.

— Какво прави тая, да я вземат мътните! — изръмжа едно от ченгетата. — Дали не е решила да нарани дечицата?

— Кой знае? Какво стана със снайперистите?

— Нищо. Диспечерката само ми се изсмя, като чу молбата ми.

— Какво ще правим тогава?

— Виж! Страничната врата се отваря!

От вътрешността на микробуса се подаде ръка, която положи на тревата бебето в столчето му. Последваха го и двете по-големи деца.

— Нещо не ми е ясно — обезпокоено промърмори единият полицай.

— Ако тръгне да ги мачка, стреляй в гумите, а аз ще се опитам да я улуча през предното стъкло — напрегнато отговори колегата му.

После двамата бързо изскочиха от колата. Единият извади пистолета си, а другият се прицели в микробуса с пушка-помпа.

Но Джамила нямаше намерение да наранява децата. Просто ги остави на тревата и се настани зад кормилото, като дори махна за сбогом на най-голямото от тях.

Бай-бай, Томи — викна през смъкнатия прозорец тя. — Сбогом, палавнико!

Нана! — извика детето и й помаха с насълзени очи.

Джамила беше доволна, че не се наложи да убие Лори Франклин, въпреки че никак не я харесваше. Децата имаха нужда от майка.

Извади листче хартия от чантичката си и надраска няколко думи, след което го стисна в дланта си.

Включи на скорост и бавно подкара към пътя.

Към преследвачите се беше присъединила още една патрулна кола. Джамила се насочи към двамата полицаи, които бяха слезли на платното.

— Спри! — извика през рупора единият от тях.

Но Джамила натисна педала на газта.

— Спри или ще стреляме! — повтори заповедта си ченгето и двамата с колегата му се прицелиха в микробуса. Едната от съпътстващите ги патрулки блокира обратния път към поляната, а другата отиде да прибере децата.

— Стреляй в гумите! — извика единият полицай, докато микробусът се насочваше към тях.

Изстрелите им прозвучаха едновременно. Предните гуми се пръснаха, но Джамила продължи, криволичейки по джанти.

— Спри! — изкрещя отново онзи с рупора.

Полицаите от втората кола продупчиха и задните гуми, но микробусът продължаваше да се клатушка напред.

— Тази е луда и ще ни прегази! — изкрещя единият от полицаите на пътя.

— Веднага спри колата! — извика в рупора другият. — В противен случай ще стреляме на месо!

Но Джамила изобщо не го чу. Изпаднала в транс, тя едва-едва придържаше кормилото и унесено повтаряше на арабски: Няма друг бог освен Аллах, няма друг бог освен Аллах! За част от секундата пред очите й се мярна лицето на младия Ахмед, който беше пленил сърцето й, въпреки че не я позна. Сега нейният любим, поетът с нежна душа, вече бе в рая. И сигурно я очакваше.

Кракът й натисна до дъно педала на газта и осакатеният микробус се стрелна напред.

Пушката-помпа и револверът гръмнаха едновременно. Предното стъкло на микробуса се пръсна на ситни късчета и потъна в кабината.

Клаксонът нададе пронизителен вой и моторът спря. Полицаите се втурнаха към микробуса и предпазливо отвориха вратата. Окървавената глава на Джамила лежеше върху кормилото с широко отворени, но вече невиждащи очи. Полицаите инстинктивно се отдръпнаха. От кабината излетя някаква хартийка и бавно кацна на влажната земя. Единият се наведе да я вдигне.

— Какво пише? — дрезгаво попита другият. — Предсмъртно писмо ли е?

Ченгето се втренчи в листчето.

— Не разбирам китайски — промърмори миг по-късно той и го подаде на колегата си.

Джамила беше написала на арабски точната дата и час на смъртта си.