Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (55)

54

Рубън прехвърли Кейт и Аделфия през загражденията, където вече ги чакаха останалите членове на клуба „Кемъл“. Около тях тичаха и крещяха ужасени хора.

— Господи боже! — простена Кейт, докато очите й трескаво търсеха Алекс Форд.

— Ужас! — поклати глава Аделфия. — Също като в Полша и Съветския съюз!

Стоун оглеждаше площада, осеян с трупове. Върху тревните площи червенееше кръвта на убитите нападатели. Снайперистите на ФБР контролираха положението и методично проверяваха дали някой от арабските терористи все още е жив. Но дори отдалеч личеше, че животът е напуснал сгърчените им тела.

Хората на капитан Джак бяха избити до крак, а повечето федаини бяха обгорели до неузнаваемост.

В далечината се разнесе вой на сирени. Минути по-късно на площада изскочи пожарна кола, следвана от още няколко. Силните водни струи се насочиха към горящите автомобили и във въздуха се вдигнаха облаци черен дим.

Стоун гледаше как останките от патрулната кола бяха изтласкани встрани, освобождавайки най-после пътя на кортежа или по-скоро на това, което беше останало от него. Мисис Бренан и шефката на кабинета бяха натикани във втория „Звяр“, който светкавично потегли. Ранен и раздърпан, губернаторът на Пенсилвания бе натоварен в някакъв микробус.

Върху рамото на Стоун легна тежка ръка. Той се обърна и се озова очи в очи с Рубън.

— Дай да се омитаме — промърмори едрият мъж. — Проклетите ченгета като нищо ще открият огън по всичко, което мърда, а въпросите ще оставят за после.

— Ти издърпа оръжието на един от стрелците, Рубън — озадачено промърмори Стоун. — Не усети ли нещо особено?

Рубън замълча за момент, после поклати глава.

— Хвърлих го, защото, ако го бях задържал още малко, вероятно и моята глава щеше да бъде продупчена. Но от въпроса ти се сещам, че наистина почувствах нещо особено. Оръжието беше доста по-леко от очакваното. Защо питаш?

Стоун не отговори. Очите му отново се извърнаха към труповете на арабите.

 

 

Секунди след като Аднан влезе в болницата, той настани стенещия президент на количката, поставена непосредствено до вратата. Стрелбата отвън беше прогонила надалеч всички болнични служители, които бяха потърсили убежище във вътрешността на голямата сграда. В дъното на коридора се беше събрала групичка от сестри, лекари и санитари, които го гледаха с неподправен ужас.

— Какво става? — извика един от лекарите и се спусна напред.

Аднан не отговори, а само му кимна. Това беше онзи новопостъпил доктор, който беше изразил недоволство от оскъдната охрана на болницата.

— Ранен! — извика той. — Ще се погрижа за него!

— Дръж се по-далеч от входа — предупреди го Аднан. — Навън стрелят.

Лекарят извади спринцовка от джоба на престилката си и направи инжекция на Бренан, който почти веднага изгуби съзнание. Покри тялото му с бял чаршаф, привърза го към количката и започна да го бута към страничния коридор. Асансьорът бързо ги свали в мазето. Аднан изчака лампичката да угасне и едва тогава се обърна към групичката в дъното на централния коридор.

— Хей, кой беше човекът на количката? — подвикна един от лекарите, после тръгна напред, последван от останалите.

Аднан измъкна противогаз от вътрешния джоб на якето си, нахлузи го и тръгна срещу тях. Във високо вдигнатата му ръка имаше цилиндър, който приличаше на граната.

— Пазете се! — изкрещя някаква сестра и цялата група хукна да бяга.

— Извикайте полицията! — изкрещя една лекарка и побърза да последва колегите си.

Секунда по-късно Аднан отвори вратата на стаята за дежурните сестри и запрати цилиндъра в стената. Той се взриви и коридорът се изпълни с черен дим, бързо подхванат от болничната вентилационна система. Миг преди експлозията Аднан чу звук от строшени стъкла, но не успя да определи посоката, от която идваше. Нямаше как да предвиди, че Алекс Форд е проникнал в сградата заедно с част от входната врата, но знаеше, че трябва да действа бързо. Обърна се с лице към изхода и започна да отброява крачките си, разчитайки единствено на това, което беше усвоил по време на продължителните тренировки. Малко преди централния вход левият му крак закачи нещо меко, но той продължи напред.

В следващата секунда се взриви бомбата с часовников механизъм, която беше заложил в трафопоста на болницата. Токът спря и всичко потъна в непрогледен мрак.

Аднан зави по коридора вляво, спусна се в приземието и без проблеми стигна до аварийния изход. Излезе на рампата и залости металната врата с дългия, предварително приготвен железен прът. После се обърна и хукна да бяга.

* * *

Миг след експлозията и черните облаци дим, които я последваха, Алекс се просна по корем и запълзя напред. Изпита замайващото усещане, че плува под вода, но острата задушлива миризма предизвикваше гадене в стомаха му. Блъсна се в нещо меко и живо, но когато посегна да го сграбчи, то вече не беше там. Извърна се и запълзя след отдалечаващите се стъпки — сигурни и премерени. Как е възможно човек да се движи толкова уверено в тая тъмница, учуди се той, после изведнъж се сети: този човек си е сложил противогаз, а стабилната му походка се дължи на предварително измереното разстояние, най-вероятно в крачки. Той самият беше тренирал такова придвижване в базата „Белтсвил“.

Запромъква се напред с максимална бързина. Стъпките изведнъж заглъхнаха и той удвои усилията си, плъзгайки се като змия, устремена към плячката си. Няколко секунди по-късно с облекчение установи, че стъпките отново се долавят ясно. Чу отварянето и затварянето на врата и се извъртя в посока на звука, опипвайки стената. Не след дълго ръката му опря в металната врата, надигна се и потърси бравата. Но вратата не помръдна. Той извади пистолета си и изстреля няколко куршума на височината на кръста си. Един от тях улучи ръкохватката, железният прът се плъзна надолу и вратата, водеща към стълбище за надолу, се отвори. Той ускори движението й с рамо и излетя през рамката. Тук димът беше значително по-разреден, но пак беше тъмно. Вероятно някой си беше направил труда да изключи централното захранване.

Алекс се изправи, напипа парапета и започна да се смъква по невидимите стълби. Но почти веднага пропусна някакво стъпало, падна и се претърколи на междинната площадка. Окървавен и натъртен, той бързо се надигна, напипа парапета и продължи спускането. Паниката го обземаше все по-силно. Започна да прескача стъпалата по две и като по чудо стигна до приземието, без да падне. Хукна по тъмния коридор и излетя на рампата в момента, в който Аднан се качваше в паркираната под нея линейка. Беше почти сигурен, че президентът е в задната й част.

Нямаше време за предупредителни викове, нямаше време за прицелване. Просто вдигна пистолета си и натисна спусъка. Куршумът попадна в ръката на Аднан, който се обърна и отвърна на огъня. Алекс се хвърли встрани, за да се предпази, и тялото му се претърколи по бетонните стъпала към асфалтирания заден двор. Успя да стъпи на крака в момента на приземяването и отново натисна спусъка. Миг по-късно куршумът на Ахмед, изстрелян от шофьорското място, издрънча в областта на ребрата му. За щастие Ахмед бе използвал малокалибрено оръжие, което не притежаваше достатъчно мощ, за да пробие кевларната му жилетка. Но Алекс изпита чувството, че го е ударил Мохамед Али. Нададе болезнен вик и се свлече на земята в момента, в който изстреляният от Аднан куршум опари лявата му ръка.

Линейката рязко потегли с включена сирена, а Алекс се повлече след нея на омекналите си крака. Гърдите го боляха ужасно, от ръката му течеше кръв, а дробовете му бяха задръстени с лютив дим. Накрая рухна на колене, прицели се и изпразни целия пълнител по посока на отдалечаващата се линейка. После се опита да включи радиостанцията на китката си, но тя не работеше. Куршумът, който бе улучил ръката му, най-вероятно беше минал през нея. Миг преди да припадне, пред очите му се мярна задната част на линейката, която бързо изчезна зад ъгъла.

А заедно с нея и президентът.

По време на неговото дежурство!