Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (51)

50

— Какво си направила?! — изкрещя в мобилния си телефон Алекс.

Обаждането на Кейт го хвана в хотелската стая рано сутринта, тъкмо преди да излезе.

— Знаех си как ще реагираш и затова ти звъня чак сега — рече тя. — Бях сигурна, че ще се разтревожиш.

— А какво друго си очаквала, по дяволите? Може би да ти кажа „Браво, Кейт, много се радвам, че все още не си труп“!?

— Ако си спомняш, аз те предупредих, че ще проверя Оливър Стоун и приятелите му. А ти каза „добре“.

— Казах го, без да имам представа, че са били свидетели на убийството на Джонсън! Това означава да стоиш колкото се може по-далеч от тях!

— Аз също не знаех какво са видели. Затова ти предлагам да ме изслушаш. Имам интересни новини.

После му предаде накратко разговора си със Стоун.

Алекс мълчаливо я изслуша, смаяно поклащайки глава.

— Добре, добре — промърмори той. — Нека обобщим. Те са станали свидетели на убийството, но не са съобщили в полицията от страх да не бъдат обвинени в съучастничество, така ли?

— Мисля, че Оливър не храни особено топли чувства към полицията — отвърна Кейт. — И това вероятно има някаква връзка с миналото му.

— Но на всичкото отгоре те са проследили един от извършителите и замалко не са го убили?

— Точно така.

— И докато те са „проверявали“ жилището на убиеца, същите хора са проникнали в дома на Милтън Фарб, където са били заснети от скрита камера?

— Да, но междувременно е била отвлечена приятелката на Милтън — още една причина да не се обърнат към полицията.

— Но не ти казаха имената на убийците, така ли?

— Мисля, че знаят името само на единия.

— Нали ги имат на запис. Ти позна ли ги?

— Не ми показаха записа.

— Защо, по дяволите?

— Защото предпочитат най-напред да го покажат на теб.

— Страхотно! Но аз не мога да мръдна оттук! Бренан идва утре!

— Те няма да отстъпят, Алекс. Ще покажат записа единствено на теб. Не ме познават добре, а на всичкото отгоре работя в Министерството на правосъдието. Едва можах да измъкна това, за което ти разказах. Оливър вярва на теб, а не на мен.

Алекс се почеса по главата, затисна телефона под брадичката си и закопча кобура си.

— Добре — промърмори той. — Имаш ли някакъв план?

— Мисля утре да те посетим.

— Утре ли?! Утре тук ще бъде президентът, Кейт! Неговото посещение измества всичко останало!

— Знам, но ми се ще да се запознаеш с членовете на клуба „Кемъл“…

— На какъв клуб?!

— О, извинявай. Така се наричат Оливър и приятелите му. Клубът „Кемъл“ е нещо като тайна организация за контрол на управляващите, която съществува от дълго време. Те например първи са надушили скандала с министъра на отбраната преди няколко години. Спомняш си за него, нали? Беше прибирал подкупи за възлагане на държавните поръчки. Клубът „Кемъл“ се добрал до тази информация чрез някакъв помощник-готвач в Белия дом, който дочул това-онова.

Алекс се отпусна на леглото и затвори очи.

— Помощник-готвач в Белия дом шпионира министъра на отбраната в полза на група дрипльовци, която се нарича клуб „Кемъл“!? Това трябва да е някаква тъпа шега! Кажи ми, че е шега, Кейт!

— Ще те помоля да ме изслушаш, Алекс. Те са направили изключително разследване, повярвай ми!

Той положи огромни усилия да се овладее.

— Добре, идвате тук и какво?

— Ще присъстваме на церемонията, след което ще седнем да си поговорим. Те ще ти покажат записа и ще ти съобщят името на човека. И това ще бъде отправната ни точка.

— Искаш да кажеш, че аз трябва да запозная Сикрет Сървис с цялата история?

— Да. Със записа и името на единия от извършителите ще имаме коз в ръцете. Освен това трябва да освободим Честити, защото Милтън е много разстроен.

— Коя, по дяволите, е тя?

— Извинявай, забравих да ти кажа. Честити е приятелката на Милтън, която отвлякоха.

— С отвличанията се занимава ФБР. Освен това шансовете им да я открият жива намаляват с всяка изминала секунда.

— Това не са обикновени похитители. Залогът им е твърде голям. Звънят на Милтън по веднъж на всеки два часа и му дават да я чуе, за да се увери, че е жива. Мисля, че няма да я наранят, поне засега. Ситуацията е патова.

— А къде точно се вмества във всичко това Патрик Джонсън?

— По този въпрос бяха доста уклончиви. Мисля, че чакат срещата с теб. Но от малкото, което споделиха, имам чувството, че нещата са им ясни.

Алекс въздъхна тежко. Чакаше го напрегнат ден, последният преди визитата на президента. Служебните му задължения изискваха пълно съсредоточаване, но той вече знаеше, че вниманието му ще е раздвоено между тях и клуба „Кемъл“.

— Алекс, там ли си?

— Да.

— Как мислиш? Да дойдем ли?

Той не й отговори.

— Алекс! Чуваш ли ме?

— Добре де, елате.

— Може ли да вземем и Аделфия? Тя страшно много се безпокои за Оливър.

— Разбира се! — избухна най-сетне той. — Вземете Аделфия, докарай всички тия перковци! Чудя се какво още чакате, та не отскочите до Белия дом, за да подберете и президента! Бас държа, че много ще го зарадвате! Но гледай да споменеш и моето име, за да знае чий задник да подпали, като се появи тук!

— Ясно, затварям — отвърна с влудяващо спокойствие Кейт. — Ще се видим утре.

Връзката прекъсна и Алекс понечи да се просне на леглото, но в същия момент на вратата се почука.

— Алекс, време е — чу се гласът на шефа на екипа. — Готов ли си?

Той скочи и отиде да отвори.

— Ей, добре ли си? — втренчено го погледна човекът.

— По-добре от това, здраве му кажи!

 

 

Свечеряваше се. Том Хемингуей крачеше из малкото немско градче, намиращо се на един час път с кола от Франкфурт. Прекоси приятния търговски център и площада срещу готическата катедрала, свърна в една уличка и хлътна във входа на жилищната сграда в дъното. Взе асансьора до третия етаж, почука на вратата на четвъртия апартамент и получи отговор да влезе.

Осветлението беше изключено, но той уверено се насочи към ъгъла на тъмната стая.

— Виждам, че шестото ти чувство все още действа, Том — рече с усмивка мъжът, който стана да го посрещне. Беше арабин и носеше джелаба, която изглеждаше малко странно върху официалния костюм с жилетка. Покани го с жест да седне на стола пред ниската масичка и се настани срещу него. Хемингуей усети присъствието и на други хора, но не каза нищо.

Арабинът се облегна назад.

— Баща ти беше чудесен човек и мой приятел в продължение на трийсет години — започна той. — Той ни познаваше добре, говореше арабски, беше изучил религията и културата ни. За съжаление днес вече няма такива хора.

— Беше невероятен — кимна Хемингуей. — Много специален.

Мъжът вдигна от масичката чаша вода и отпи една глътка.

— Както се договорихме — каза той и му подаде лист хартия.

Хемингуей го пъхна в джоба си и кимна.

— Сигурен съм, че си го обмислил много добре.

— Цял живот обмислям подобни неща.

— И си направил всичко възможно никой да не поема отговорността, нали?

— Всичко — кимна арабинът. — Надявам се, че си работил добре с моите хора.

— Те доказаха лоялността си към теб и без да задават въпроси, свършиха онова, за което ги помолих.

— Ползата не е само твоя. Ал-Зауахири и другите като него бяха изкушени от твоята страна и прекъснаха връзките си с исляма. — Замълча за момент, после попита: — Подготвил ли си всичко за утре?

— Да.

— Нападението срещу една суперсила е сериозна работа.

— Суперсилите също са изградени от хора.

— Но ние сме различни хора — поклати глава арабинът. — Много различни. За съжаление твоята страна отказва да приеме този факт.

— Колкото сме по-различни, толкова повече си приличаме.

— Извинявай, но това са твоите будистки глупости — отсече арабинът и отпи още една глътка вода. — Америка изразходва за военни цели повече средства от всички страни в света, взети заедно. И това не се прави за отбрана, а за агресия. Не си мисли, че ние, бедните диваци от пустинята, не виждаме и не разбираме егоистичните й интереси. Това поне трябва да ни го признаеш, Том. Я ми кажи какво ще стане, ако новото правителство в Ирак не се хареса на Америка? Въпросът ми е дали наистина става дума за свобода, когато някой друг ти нарежда как да я търсиш? Населението на Америка е едва пет процента от населението на света, но консумира една четвърт от енергията му. Бедните страни не могат да получат това, от което се нуждаят, защото Америка взема лъвския пай. Трябва ли тогава тези страни да нападнат големия енергиен диктатор, за да го принудят да използва по-малко петрол и природен газ? Дали това ще се хареса на Съединените щати?

— Но защо ми помагаш, след като мислиш по този начин?

— Много просто — сви рамене мъжът. — Срещу един убит американец измират стотици араби. В момента хиляди наши братя загиват от бомбите на атентаторите самоубийци. Всеки взрив ни отслабва и ни прави по-лесна плячка за американците. — Направи кратка пауза, за да отпие глътка вода, после продължи: — Западната преса набляга на факта, че атентаторите се самоубиват с убеждението, че отиват направо в рая, но Бог казва, че най-великото нещо на света е да спасиш човешки живот. Защото спасявайки един живот, ти спасяваш много. Трябва ли да бъдем избивани, за да влезем в рая? Защо мюсюлманите да не живеят спокоен живот на тази земя, да вярват в своя Бог и по този начин да заслужат мястото си в рая? Младежите на запад растат в мир, нима нашите деца не заслужават същото?

— Разбира се, че го заслужават — отвърна Хемингуей.

— Ти много добре знаеш, че твоята страна иска невъзможното. Преди енергийната криза от седемдесетте Америка не се интересуваше от Близкия изток, ако изключим арабско-израелския конфликт. После дойде единайсети септември и вие нападнахте талибаните. С това съм напълно съгласен. На ваше място и аз бих сторил същото. Но сегашната ви цел е истинска лудост. Не можете да наложите демокрация в Близкия изток ей така, за една нощ. До този момент жертвите в Ирак са около сто хиляди, а страната тъне в хаос. Аз не мога да приветствам подобно развитите на нещата, Том. Наистина не мога.

— Правя каквото е по силите ми. Но ако не успеем?

— Тогава ще загинат много хора! — остро отвърна арабинът.

— Което няма да е по-различно от случващото се в момента — каза Хемингуей.

— Имаш отговор на всичко, точно като баща си. Убиха го в Пекин, нали?

Хемингуей кимна.

— Това със сигурност не е било дело на китайците. Те са жестоки, но не и глупави.

— Имам своите подозрения — сви рамене младият мъж. — Но убийството така и не се разкри.

— Ситуацията с китайците е доста интересна, Том. Един ден те ще изместят Америка като първа икономическа сила. Имат армия, която е десет пъти по-голяма от вашата, а развитието им е стремително. Отдавна разполагат с ядрени оръжия, които могат да поразят САЩ. Убиват и поробват милиони хора от собствената си раса, но вие ги наричате приятели, докато унищожавате арабския свят под претекста, че ни освобождавате. Знаеш ли какво мислим ние, арабите? Мислим, че трябва да „освобождавате“ своите приятели китайците. Но Америка не го прави. Защо? Защото китайците няма да ви отвърнат само с някакви си пушки и коли бомби, както са принудени да го правят мюсюлманите. По тази причина вие не ги закачате и ги наричате приятели.

— Баща ми съвсем не ги смяташе за големи приятели — подхвърли Хемингуей.

— Мъдър човек беше той. Надявам се, че е в един по-добър свят.

— Аз съм атеист. Изобщо не съм сигурен къде е.

В очите на арабина се появи съжаление.

— Лошо е, че не вярваш в Бог, Том.

— Вярвам в себе си.

— Но какво ще стане с теб, когато дойде краят на физическото ти съществуване? — попита човекът срещу него, помълча малко и въздъхна: — Нищо…

— Това е свободният ми избор! — твърдо отвърна Хемингуей.

— Добре, Том — изправи се арабинът. — Желая ти късмет. Повече няма да се видим.

Няколко минути по-късно Хемингуей крачеше към паркинга, на който го чакаше взетата под наем кола. Извади листчето на приятеля си и зачете арабския текст. Този човек наистина беше помислил за всичко.

Същата нощ самолетът му излетя от Франкфурт за Ню Йорк, където щеше да се приземи осем часа по-късно. Отправил поглед към безоблачното небе, той неволно се запита дали боговете са толкова многобройни, колкото са звездите. Според някои религии това беше точно така, но въпросът всъщност не го интересуваше. Досега никой бог не беше отвърнал на молитвите му.

 

 

На няколко хиляди мили отвъд Атлантическия океан капитан Джак също гледаше небето, но мислите му бяха насочени към предстоящите събития. Подготовката за посещението на Джеймс Бренан и антуража му беше приключила. Като последна мярка за сигурност той бе разпоредил да се унищожат всички лаптопи, използвани за планиране на операцията. Това означаваше и край на чатовете с киноманите — нещо, което определено щеше да му липсва.

По-късно същата вечер капитан Джак тръгна към летището на Питсбърг. Остави колата на паркинга и се насочи към терминала. От Питсбърг трябваше да излети за Чикаго, а оттам за Хонолулу и Американска Самоа, откъдето да вземе малък катер за скъпоценния си остров.

Работата му в Бренан бе приключила. Нямаше да остане за реалното провеждане на операцията, защото щеше да му дойде твърде много. Предстоеше му нова операция, но от малко по-различен характер. Партньорството му с Том Хемингуей вече беше минало, въпреки че той все още не го подозираше. А това означаваше, че трябва да задейства плана за отстраняване на всякакви непредвидени обстоятелства. Беше ми приятно, Том, чао. От този момент нататък капитан Джак работеше за Северна Корея.

При чекирането задържа сака си, който беше достатъчно малък, за да мине за ръчен багаж. Отби се на бара за едно питие, след което се насочи към тоалетните. Постоя там известно време, разходи се из терминала, след което тръгна към паспортния контрол. Но вместо да премине през него, той излезе от сградата на летището и се отправи към друг паркинг, където се качи в една кола, напусна района и потегли на юг.

 

 

Надвесена над разтворения на кухненската маса дневник, Джамила старателно отбеляза датата и часа на смъртта си. След което се запита дали бележката ще бъде достатъчно точна. Ако утре умреше, дневникът й несъмнено щеше да бъде намерен. Може би щяха да го публикуват в пресата, включително пълното й име, което старателно изписа след последната отметка. Поколеба се за миг, после взе химикалката и го задраска. Ами ако изведнъж се появеше шанс да оцелее?

Изправи се пред отворения прозорец и изложи лицето си на хладния ветрец. Лъхна я приятната миризма на окосена трева — едно сравнително ново усещане за нея. Наоколо беше тихо и спокойно. Без грохота на бомбите и трещенето на автоматичните откоси. Хората се разхождаха и си говореха. Някакъв старец седна на стъпалата пред сградата, запали цигара и отпи глътка бира от кутийка. Близката детска площадка се огласяше от викове и смях. Изведнъж се почувства много млада и си помисли, че животът й едва бе започнал. С нежелание затвори прозореца и потъна в тъмните сенки на малкия апартамент.

— Не позволявай да ти изневеря — прошепна тя на своя Бог. — Моля те, не позволявай да ти изневеря!

 

 

Аднан ал-Рими приключи последната си молитва за деня. Намираше се недалеч от апартамента на Джамила и също като нея разговаря с Бог по-дълго от обикновено.

Стана, нави молитвеното си килимче и го остави в ъгъла. За разлика от Джамила той се молеше само два пъти на ден — сутрин и вечер. Неохотно спазваше ограниченията на Рамадана, вероятно защото години наред коремът му бе стоял празен — със или без религиозно въздържание. Позволяваше си по някоя цигара и чашка алкохол и никога не събра достатъчно пари, за да стигне до Мека. Но се смяташе за добър мюсюлманин, защото винаги се беше трудил, беше помагал на нуждаещите се, не беше мамил и лъгал. Но беше убивал. Беше убивал в името на своя Бог, в защита на исляма и житейските си принципи. Беше работил упорито, за да не се наложи и децата му да водят битки, нито пък да се самовзривяват. Но децата му бяха мъртви. Сега Аднан имаше само една, последна задача, която беше длъжен да изпълни безпогрешно.

Затвори очи и тръгна да обикаля апартамента, отброявайки крачките. Представи си, че прави четиринайсет крачки по болничния коридор, завива надясно, отваря вратата и слиза осем стъпала, до първата площадка. После още осем до втората, завой по късия коридор, поява на задния изход… След което започна отначало. И още веднъж, и още веднъж.

След като приключи с тренировката, Аднан облече палтото си и излезе. Велосипедът бързо го отведе до центъра на Бренан. Там слезе, заключи го с верига за парапета на паркинга и продължи пеша. Скоро стигна до Мърси Хоспитал — все още официалното му работно място. Очите му бавно се насочиха към жилищната сграда насреща, в която двамата афганистанци със сигурност продължаваха да проверяват оръжията си. Те бяха методични и отговорни до фанатизъм мъже, каквито трябваше да бъдат всички снайперисти.

Продължи надолу по улицата, зави на два пъти и стигна до алеята пред автосервиза. Почука на вратата, но никой не му отвори. Подвикна тихо на фарси и едва тогава в коридора се разнесоха тихи стъпки.

— Кой е? — попита също на фарси Ахмед.

— Аднан.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— Зает съм.

— Всичко би трябвало да е готово, Ахмед. Проблем ли имаш?

Вратата се отвори и в процепа надникна намръщената физиономия на Ахмед.

— Нямам никакъв проблем! — процеди той, но все пак се отдръпна да го пропусне.

Аднан се настани на столчето до работната маса.

— Помислих си, че няма да е зле да преговорим нещата още веднъж — каза той, докато очите му се плъзгаха по колата, която щеше да играе решаваща роля в предстоящата операция. — Изглежда много добре, справил си се отлично.

— Утре ще видим — мрачно рече Ахмед.

За двайсетина минути обсъдиха предстоящите задачи, след което Ахмед въздъхна и поклати глава.

— Тези неща са ясни, но ме безпокои жената. Коя е тя? Каква подготовка има?

— Не е твоя работа — отряза го Аднан. — След като са я избрали, значи е добра и ще изпълни задачата си.

— Жените ги бива само да раждат деца и да готвят.

— Живееш с миналото, приятелю — погледна го с пренебрежение Аднан. — Утре ще видим кой от двамата е бил прав.

— Ти си прекалено доверчив, особено по отношение на американеца, който ръководи операцията — изръмжа Ахмед.

— Макар и американец, той е смел и знае какво прави — отвърна разпалено Аднан на иранеца.

— Аз ще си свърша моята работа — промърмори след дълга пауза Ахмед.

— Точно така — кимна Аднан и стана да си върви. — А аз ще бъда зад гърба ти, за да съм сигурен, че ще я свършиш.

— Нямам нужда от иракска бавачка! — озъби се Ахмед.

— Утре няма да сме нито иракчани, нито афганистанци, нито иранци — отвърна Аднан. — Ще бъдем мюсюлмани, които изпълняват Божията повеля!

— Не поставяй под съмнение вярата ми! — заплашително изръмжа Ахмед.

— Нищо не поставям под съмнение. Единствено Бог има право да съди душите на вярващите. — Аднан спря на прага и се обърна. — Ще се видим утре, Ахмед.

— Ще се видим в рая — мрачно го поправи иранецът.