Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (44)

43

Членовете на клуб „Кемъл“ се върнаха пеша до станцията „Фоги Ботъм“ и взеха метрото до Юниън Стейшън. Влязоха да хапнат в закусвалнята на втория етаж, поговориха още малко, а след това се насочиха към подземния паркинг. Стоун предпочете пак да пътува в коша на Рубън, а Кейлъб и Милтън тръгнаха към паркираното в дъното малибу.

— Идете в твоя апартамент, Кейлъб — подвикна след тях Стоун. — Мисля, че така ще сте в безопасност, но все пак внимавайте.

— А вие къде отивате? — попита Кейлъб.

— Ще помоля Рубън да ме остави у дома — отвърна след кратко колебание Стоун.

— Защо ме лъжеш? — изгледа го подозрително Кейлъб. — Знам, че отивате в Пърселвил, където живее онзи човек.

— Тайлър Райнке — промърмори Рубън и хвърли намръщен поглед към Стоун.

— Точно там отивате! — държеше на своето Кейлъб. — Но искате да ни разкарате, за да не ви се пречкаме!

— Виж какво, Кейлъб. Ти и Милтън нямате никакъв опит в тези неща, докато Рубън и аз…

— Няма значение! — отсече Кейлъб. — Идваме с вас!

— Не разрешавам! — отговори с равен глас Стоун. — Ако ни открият, все пак ще е по-добре да сме двама, а не всичките.

— Не разрешавал! — възмути се Кейлъб. — Ние сме възрастни хора! И пълноправни членове на клуба. Ако откажеш да ни вземеш, ще карам след вас и през цялото време ще натискам клаксона! А той може да събуди и мъртвец!

— Свалих от компютъра карта на околността — добави Милтън. — Много трудно ще се ориентирате без нея, а тя по една случайност е в джоба ми.

Стоун ги изгледа мрачно и се обърна към Рубън, който сви рамене.

— Един за всички, всички за един.

Водачът на групата помълча още малко, после неохотно кимна.

— В такъв случай не е ли по-добре да използваме моята кола? — предложи Кейлъб.

— Не — поклати глава Стоун и огледа мотоциклета. — Вече свикнах да се возя в тази кошница, освен това тя може да ни бъде от полза.

Потеглиха по шосе 7 към Вирджиния и минаха съвсем близо до централата на НРЦ. На пресечката имаше специална табела, която указваше точното местоположение на разузнавателната централа. Стоун винаги се беше учудвал, задето слагат указателни табели към АНС, ЦРУ и други държавни институции със стратегическо значение. Разбира се, те също имаха своите посетители, но пътните знаци някак не се връзваха с понятието секретност.

Къщата на Райнке се оказа в едно доста затънтено градче с невъобразимо пресичащи се улици и тесни алеи. След като напуснаха шосе 7, им се наложи да се лутат половин час, преди Милтън да открие табелата, която им трябваше. Той смъкна страничното стъкло и им направи знак да спрат. Рубън покорно отби на банкета, след което двамата със Стоун се прехвърлиха в колата.

— Къщата се намира на триста метра нагоре по улицата — каза Милтън. — Направих кратко проучване за евентуални съседи, но няма.

— Добре се е изолирал, да го вземат мътните — промърмори Рубън и хвърли неспокоен поглед към пустата уличка.

— Убийците са известни със стремежа си към уединение — отвърна Стоун.

— Какъв е планът? — пожела да узнае Кейлъб.

— Ти и Милтън ще останете в колата…

— Оливър! — гневно го прекъсна Кейлъб.

— Изслушай ме, ако обичаш! — ледено процеди Стоун. — Искам да останете в колата, но преди това ще минем по уличката, за да видим дали в къщата има някой. Ако свети, просто изчезваме. Ако е тъмно, вие с Милтън се връщате тук и поемате охраната. Нали няма друг достъп до нея?

— Няма — кимна Милтън.

— Ще поддържаме мобилна връзка. Ще звъннете в случай, че някой се появи, а ние ще вземем съответните мерки.

— Какво си намислил? — попита Кейлъб. — Нима искаш да проникнеш вътре?

— Сигурно има алармена инсталация, Оливър — загрижено добави Рубън.

— Ще бъда много учуден, ако няма — кимна Стоун.

— В такъв случай как ще влезем?

— Остави на мен.

Разбира се, къщата се оказа абсолютно тъмна и най-вероятно празна, тъй като нямаше гараж, а отпред не се виждаха коли. Милтън и Кейлъб заеха позиция малко встрани от отбивката, а Стоун и Рубън се качиха на мотора и се върнаха обратно. Оставиха го в храстите на стотина метра преди къщата и продължиха пеш.

Старата постройка беше двуетажна, с олющена бяла боя на дъсчената фасада. Стоун направи знак на Рубън да изчака и пристъпи към прозорчето до входната врата. Надникна през него и махна на приятеля си. На отсрещната стена се виждаше новичка метална кутия, на която светеше зелена лампичка.

— Има аларма, разбира се — промърмори Рубън. — А сега какво?

— Трябва да приемем, че има и обемни датчици — промърмори Стоун. — Което усложнява нещата.

Изведнъж срещу тях се стрелна тъмно кълбо, а зад стъклото проблеснаха две фосфоресциращи кръгчета. Двамата инстинктивно отскочиха назад и Рубън се обърна, готов да побегне.

— Спокойно — спря го Стоун. — Мистър Райнке си има котка.

Рубън се върна и опря нос в прозореца. Срещу него се беше наежила едра черна котка с бяло петно на гърдите, а очите й светеха като два зелени прожектора. Стаята зад стъклото очевидно беше кухнята, а котката беше скочила срещу тях директно от плота.

— Проклет звяр! — направи гримаса Рубън. — Бас държа, че е женска!

— Защо мислиш така?

— Защото жените винаги се опитват да ми докарат инфаркт!

— Присъствието на животното опростява нещата — промърмори Стоун.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Алармените инсталации с обемни датчици не се връзват с котките.

— Което означава, че има зони, в които движението не се регистрира — щракна с пръсти Рубън.

— Точно така — кимна Стоун и измъкна от джоба си черната кожена чантичка, която бе взел от тайното хранилище. Дръпна ципа и под него блесна комплект превъзходни касоразбивачески инструменти.

Рубън го зяпна.

— Изобщо не искам да гледам! — промърмори той.

Кухненският прозорец се отвори за десет секунди.

— Откъде разбра, че не е свързан с алармата? — учудено попита Рубън.

— Обезопасени прозорци плюс обемни датчици ми се струва малко прекалено — отвърна Стоун. — А и стените в тези стари къщи трудно се дупчат за жици. Съмнявам се, че нашият мистър Райнке би си позволил толкова скъпо удоволствие. Освен това огледах за наличието на безжични датчици по стъклото, преди да го отворя.

— Сега вече искам да зная някои неща! — обяви с категоричен тон Рубън. — Откъде са ти известни всички тези работи за жици, обемни датчици и тям подобни?

— Библиотеката е отворена за безплатни посещения, Рубън — невинно отговори Стоун.

Прекрачиха перваза и стъпиха на пода. Котката започна да се търка в краката им и замърка в очакване да бъде погалена.

— Дотук добре — промърмори Стоун. — Сега трябва да внимаваме за обемните датчици, които може би са монтирани в стаите. За всеки случай първо ще пускаме котката, а ние ще вървим след нея. Бъди готов за малко пълзене по корем.

— Страхотно! — изръмжа Рубън. — Сякаш отново съм във Виетнам!

 

 

Половин час преди тези събития задната врата на Милтън беше разбита. Уорън Питърс и Тайлър Райнке се промъкнаха вътре и внимателно я затвориха след себе си. Проникването не беше много лесно, тъй като Милтън имаше по шест ключалки на всяка врата, а прозорците му бяха заковани — факт, който едва ли щеше да се хареса на пожарникарите. Бяха проверили предварително електрическото табло, но не откриха нищо, което да говори за алармена инсталация.

Райнке още накуцваше от силния удар в коляното, който му беше нанесъл Алекс Форд. А ръкавът на Уорън Питърс бе раздран от куршума на агента, който замалко не го улучи в задния двор на онази къща. Бяха се натъкнали на двойката на крайбрежната улица в Джорджтаун, където възнамеряваха да направят още един оглед на лодката, и с неудоволствие установиха, че Форд и Адамс са ги изпреварили.

Двамата бяха бесни от провала си и Милтън наистина извади голям късмет, че не си беше у дома.

Измъкнаха фенерчета и започнаха обиска. Жилището не беше голямо, но беше претъпкано с книги и скъпа компютърна и видеотехника, която Милтън използваше в работата си като уеб дизайнер. Там обаче имаше и още нещо, което убягна от вниманието на Райнке и Питърс: безжична охранителна система с инфрачервени лъчи, скрита в осветителните тела. Тя бе инсталирана във всички помещения и в момента записваше движенията им, като изпращаше беззвучни сигнали до охранителната фирма, която Милтън се беше принудил да наеме след няколко последователни кражби с взлом. Системата беше включена в обикновен електрически контакт, но имаше и собствено захранване. Милтън отдавна се беше отказал от сирените, защото полицията в този квартал реагираше прекалено бавно и когато най-сетне се появеше, от крадците отдавна нямаше следа.

Учудването на двамата бързо нарастваше.

— Тоя е луд за връзване — промърмори Питърс, докато претърсваха кухнята. Бурканите в килера бяха грижливо надписани и подредени по големина, също като приборите, окачени на стената. Тенджерите и тиганите бяха строени като войници на полицата над печката. Дори ръкавиците за фурна бяха подредени по същия начин — от най-малката до най-голямата. Чиниите над тях — също. Кухнята беше образец на реда. Качиха се в спалнята на горния етаж и завариха горе-долу същото.

Райнке излезе в коридора и поклати глава.

— Няма да повярваш! Тоя откачалник е накъсал тоалетната хартия на отделни парчета, които е подредил в кутия с указания за изхвърлянето им! Нямах представа, че има и друг начин, освен да ги пуснеш в чинията!

Изправен пред отворения гардероб, Питърс смаяно промърмори:

— А да си виждал чорапи на закачалка?

Райнке се присъедини към него и двамата забиха очи в чорапите и безупречно сгънатото бельо. Всяка от ризите висеше на отделна закачалка. Бяха подредени по сезони, което се виждаше от специалните картончета с обозначенията за зима, пролет, лято и есен.

След като не откриха нищо особено в спалнята, агентите на НРЦ се прехвърлиха в съседната стая, обзаведена като кабинет. Вниманието им беше привлечено от писалището на Милтън, където вещите бяха строени като войници.

Все пак откриха нещо, което можеше да им бъде от полза в този изряден дом — кутия с надпис „касови бележки“ на рафта над бюрото. Хартийките бяха подредени по дати и вид на закупената стока. Райнке измъкна една разписка, върху която беше изписано име.

— Честити Хейс — прочете той. — Бас държа, че е гаджето му.

— Ако подобен тип изобщо има гадже!

Вероятно помислили едно и също, те едновременно насочиха фенерчетата си към стената. Снимките върху нея бяха подредени в сложна конфигурация, която Питърс пръв успя да разгадае.

— Двойна спирала, тоест ДНК — промърмори той. — Тоя тип наистина е шантав!

Лъчът на Райнке се плъзна по една от снимките, след което се върна върху нея.

— „С обич, Честити“ — прочете посвещението той. Снимката беше на млада жена по бански, която изпращаше въздушна целувка на фотографа, най-вероятно самия Милтън. — Как е възможно смотаняк като тоя да има такава мацка!

— Майчиният синдром — отвърна Питърс. — Някои жени умират да се грижат за подобни типове!

Извади от джоба си малък електронен уред и набра името Честити Хейс на миниатюрната клавиатура. След минута на екрана изплуваха три възможни варианта. Ограничавайки търсенето в района на Вашингтон, Питърс бързо получи това, което му трябваше. Честити Хейс се оказа счетоводителка и собственичка на къща в Чеви Чейс, Мериланд. Под името й се появиха сведения за образованието, здравния статус, трудовата дейност и финансовото й състояние. Райнке заби пръста си в миниатюрния екран.

— Била е пациент на психиатрична клиника. Обзалагам се, че и тя е страдала от същото психическо разстройство както Фарб.

— Поне научихме къде живее — промърмори Питърс и погледна снимката на красавицата. — А след като Фарб не е тук, най-вероятно е при нея. На негово място бих прекарвал всяка нощ в подобна компания.

Някакъв шум ги накара да замръзнат. Стъпки, последвани от пъшкане и глух тътен.

Извадиха пистолетите си и предпазливо тръгнаха по посока на шума.

На пода в кухнята лежеше човек в униформа, явно в безсъзнание.

— Ченге от охранителна фирма — промърмори Райнке. — Вероятно сме задействали някаква аларма.

— Но кой го е нокаутирал? — озадачено попита Питърс.

Огледаха се нервно, но не забелязаха нищо.

— Да се махаме! — прошепна Райнке.

Измъкнаха се през задната врата и не след дълго стигнаха до колата си, паркирана на една пресечка по-нататък.

— Тази вечер ли ще ударим мацката? — попита Питърс.

— Няма да е тази вечер — отговори един глас зад тях, който ги накара да подскочат.

Том Хемингуей бавно се надигна от задната седалка на колата. Лицето му беше мрачно.

— Вечерта ви беше пълен провал — обяви той.

— Проследил си ни? — попита с треперещ глас Райнке.

— Какво друго си очаквал след поредната ви издънка?

— Значи ти си видял сметката на онова ченге в къщата? Мъртъв ли е?

Хемингуей не обърна внимание на въпроса.

— Искам още веднъж да подчертая важността на задачата, която се опитваме да изпълним — започна с леден глас той. — Съвсем близо до това място действа малка армия, ангажирана в далеч по-важна мисия от вашата. Веднага ще подчертая, че тези хора получават много по-малко пари от вас, но не са допуснали нито една грешка. — Двамата затаиха дъх и наведоха глави под строгия му поглед. — Нека приемем, че последният ви фал се дължи на лош късмет. Но оттук нататък няма да признавам наличието на подобни фактори.

— Какво трябва да направим? — нервно преглътна Райнке.

— Прибирате се у дома и почивате. — Хемингуей вдигна ръка и добави: — Но преди това ми дайте бележката с името на момичето.

— Ама как… — започна Райнке, после изведнъж млъкна, сви се под презрителния поглед на началника си и му подаде листчето. Секунди по-късно Хемингуей вече го нямаше.

От гърдите им едновременно се откъснаха въздишки на облекчение.

— Тоя тип ме разтреперва от страх! — промърмори Питърс.

— Беше легенда в ЦРУ — каза Райнке. — Дори колумбийските наркобарони адски се бояха от него. Никой не може да предвиди къде ще се появи и как ще се оттегли. — Замълча за миг, после добави: — Виждал съм го как тренира във фитнес залата на НРЦ. Има страхотна физика и бързината на котка. С очите си видях как юмруците му разпердушинват две огромни боксови круши. Управата отдавна му забрани да използва краката си, защото един ритник му е достатъчен, за да разкъса и най-тежкия чувал.

— И сега какво? — попита Питърс.

— Нали чу? Отиваме да почиваме. Тази вечер на три пъти ни разказаха играта, стига толкова. Ако искаш, можеш да дойдеш у дома.