Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (40)

39

Алекс Форд изгуби цял час да избира дрехите, които щеше да облече за срещата с Кейт Адамс. Шейсетте минути бяха напълно достатъчни да осъзнае колко отдавна не е излизал с жена. В крайна сметка се спря на син блейзър, бяла риза, панталон в цвят каки и чифт мокасини. Обръсна прекалено дългите си бакенбарди, среса косата си и лапна два ментови бонбона. Облече се, застана пред огледалото и след кратко колебание реши, че недодяланият здравеняк насреща му не изглежда толкова зле.

Вашингтонският трафик беше достигнал до онази критична фаза, при която задръстванията са във всички посоки. Алекс започна да се тревожи, че ще закъснее, но за свой късмет успя да се промъкне покрай мястото на някаква лека катастрофа на магистрала 66 и да се възползва от свободното по-нататък платно. Това му позволи бърз достъп до отклонението за Кий Бридж, прекоси Потомак, включи се в натовареното движение по Ем Стрийт и скоро излезе на Трийсет и първа улица, пресичаща луксозния център на Джорджтаун. Наречен на един от английските крале, този сравнително малък град действително излъчваше кралско достойнство, смятано от мнозина за обикновен снобизъм. Но търговският център около Ем Стрийт и Уисконсин Авеню беше модерно и оживено място, което гъмжеше от младежи с размъкнати дрехи и с мобилни телефони в ръце. В същото време кварталът, към който пътуваше Алекс, макар и в непосредствена близост с безгрижието на младостта, се обитаваше от богати и известни фамилии, чиито представители нямаха нищо общо с татуировките и бодипиърсинга.

Алекс минаваше бавно покрай солидните имения от камък и дърво, а нервността му нарастваше.

Улицата, по която се движеше, излизаше на Ар Стрийт, недалеч от имението „Дъмбъртън Оукс“. Зави наляво и след стотина метра спря пред номера, който му беше дала Кейт.

— Описанието беше доста точно — промърмори под нос той, оглеждайки внушителната тухлена сграда с покрив от аспидни плочи. Вкара колата в алеята, слезе и отново се огледа. Градината беше идеално поддържана, с равно подрязани храсти и цветни лехи, пъстреещи в багрите на късното лято. Широки каменни плочи водеха към портичка, откъдето вероятно се влизаше в задния двор. Истински палат, помисли си той.

Погледна часовника си и установи, че е подранил с десетина минути. Кейт най-вероятно още не се беше прибрала. Реши да направи един кръг из квартала, за да убие време, но в същия момент до слуха му долетя треперлив женски глас:

— Хей-хей, вие трябва да сте човекът от Сикрет Сървис…

Обърна се към прегърбената старица, която ситнеше към него с кошница свежи цветя. Изпод широката й капела стърчаха няколко бели, наподобяващи памук къдрици. Беше облечена с дънкова риза и бежов ленен панталон. Огромни слънчеви очила скриваха половината й лице. Беше изсушена от годините, които по преценка на Алекс бяха най-малко осемдесет и пет.

— Госпожо?

— Колко сте висок и симпатичен! Предполагам, че имате и оръжие. Бъдете сигурен, че с Кейт то няма да ви е излишно.

Алекс инстинктивно се огледа, подозирайки, че Кейт му е спретнала някой номер, за който е наела тази бабичка. Не видя нищо подозрително и отново насочи вниманието си към нея.

— Аз съм Алекс Форд — представи се той.

— Да не би да сте от онова семейство Форд?

— За съжаление не — поклати глава Алекс.

Старицата свали ръкавицата си, пъхна я в джоба на панталоните и протегна ръка. Той я стисна и понечи да се отдръпне, но тя задържа дланта му между костеливите си пръсти и го помъкна към къщата.

— Кейт още не е готова. Влезте, Алекс. Ще пийнем нещичко и ще си побъбрим.

Той я последва, защото не знаеше как другояче да реагира. От нея се разнасяше миризма на подправки и лак за коса.

Влязоха в къщата, където тя най-после пусна ръката му и промърмори:

— Господи, къде останаха маниерите ми? Аз съм Лусил Уитни-Хаусман.

— От онази фамилия Уитни-Хаусман? — усмихна се Алекс.

Тя свали очилата си и го дари с кокетна усмивка.

— Баща ми Айра Уитни не е открил опаковането на месо, но натрупа състояние от този бизнес. — Старицата се прекръсти и вдигна очи към тавана. — А семейството на съпруга ми Бърни, Бог да го прости, забогатя от уиски, къде законно, къде незаконно. Самият Бърни беше прокурор, а след това федерален съдия. На семейните ни празници ставаше голяма веселба. — Въведе го в огромна дневна и му посочи масивното канапе до една от стените. Сложи цветята в кристална ваза. — Като говорим за уиски, каква отрова предпочитате? — попита тя и тръгна към нисък шкаф, който се оказа добре заредено барче.

— Хм, госпожо… Извинете, с двойната фамилия ли да се обръщам към вас?

— Наричай ме Лъки. Всички ми казват така, защото цял живот съм била късметлийка.

— Добре, Лъки. Предпочитам газирана вода.

Старицата се обърна и го изгледа.

— Умея да правя много и различни коктейли, млади човече. Но сред тях не фигурира газираната вода — почти му се скара тя.

— В такъв случай ром с кока-кола, ако обичате.

— Ще ти забъркам „Джак“ с кока-кола, но ще наблегна на „Джак“.

Минута по-късно му подаде питието и седна до него със своята чаша в ръка.

— „Гибсън“ — поясни тя и я вдигна за наздравица. — Влюбих се в този коктейл, след като гледах Кари Грант в онзи филм „Север-северозапад“. Наздраве.

Чашите им се докоснаха и Алекс отпи глътка, от която се закашля. Бабата май беше забравила кока-колата. Огледа стаята. Беше колкото цялото му жилище, с много по-хубави мебели.

— Отдавна ли познавате Кейт?

— Вече седем години, макар че при мен живее само от три. Чудесно момиче е. Красавица с ум като бръснач. Май не ти казвам нищо ново. На всичко отгоре докарва най-прекрасните карамелени цици, които съм вкусвала през живота си.

Алекс почти се задави с питието си.

— Моля?!

— Не се вълнувай толкова, скъпи. Става въпрос за едно специално питие: „Бейлис“ и шнапс с горена захар. Не забравяй, че все пак е барманка…

— О, вярно.

— Значи ти си един от агентите, които пазят президента?

— Всъщност, да — кимна Алекс. — Започвам от утре.

— Познавам всички президенти след Хари Труман — подхвърли тя. — Трийсет години гласувах за републиканците, после още двайсет за демократите. Но вече съм достатъчно помъдряла и се обявих за независима. Много си падах по Рони Рейгън. Какъв чаровник! Танцувах с него на един бал. Но от всички президенти най-много харесвах Джими Картър. Добър и достоен човек, истински джентълмен, въпреки че в душата си таеше похотливост. Не би казал същото за всички тях, нали?

— Май не. Значи познавате президента Бренан?

— Срещали сме се, но той едва ли ме помни. Вероятно защото отдавна съм престанала да бъда полезна за политиката. Въпреки че навремето имах доста връзки. В това отношение Джорджтаун е най-подходящото място. Познавах ги всичките — Кейт Греъм, Иванджелин Брус, Памела Харингтън, Лорейн Купър. Давахме страхотни приеми. Държавната политика се решаваше на чашка, въпреки че дамите често бяха отделно от господата. Често, но невинаги… — Лъки понижи глас и повдигна тънки, оскубани вежди. — Големи флиртове падаха, драги. Е, не си мисли, че сме правили оргии, но наистина беше страхотно.

Алекс изведнъж осъзна, че, слушайки тези думи, ченето му е увиснало, и побърза да го затвори.

— А Кейт? — смотолеви той. — Доколкото разбрах, тя живее в някогашната конюшня.

— Исках да се премести при мен. Все пак къщата има осем спални, но тя не пожела. Обича личното си пространство, като всички жени. Иначе може да влиза тук когато си пожелае. — Протегна ръка и го потупа по коляното. — Значи това е първата ви среща, а? Колко романтично! Къде ще я заведеш?

— Не съм много сигурен. Кейт избра мястото.

— Нека ти дам един съвет, драги — хвана ръката му тя. — Дори модерната жена предпочита мъжът да поема инициативата от време на време. Затова следващия път ти трябва да избереш мястото. Бъди решителен и дръж на своето. Жените мразят мухльовците.

— Тя излиза ли често с мъже? — подхвърли Алекс и направи опит да скрие смущението си с фалшива кашлица.

— Разузнаваш, а? Е, добре. Случва й се веднъж на няколко месеца. Никой не се е задържал, но това не бива да те обезкуражава. Обикновено води разни адвокати с лъскави гащи, лобисти или висши чиновници. Но ти си първият с пистолет, когото е поканила тук — добави насърчително тя. — От теб лъха заплаха, нали така?

— Това хубаво ли е? — усъмни се Алекс.

— Млади човече, цивилизованите жени замерят опасните мъже с бельото си, просто не могат да им устоят.

Той се ухили и разтвори сакото си, под което блесна пистолетът.

— Колко вълнуващо! — плесна с ръце възрастната дама.

— Хей, Лъки, я по-далеч от моя човек!

Обърнаха се едновременно и видяха усмихнатата Кейт, облегната на рамката на вратата. Носеше черна плисирана пола до средата на бедрото, бяла блуза с дълбоко деколте и сандали. Алекс изведнъж си даде сметка, че никога досега не е виждал краката й. В бара беше винаги с панталон.

Кейт пристъпи към канапето, прегърна Лъки и я целуна по бузата.

— Просто забавлявам твоя хубавец, докато чакаме да се приготвиш. Не че ти трябва кой знае колко… — Старицата направи жална гримаса и добави: — Просто не е честно, Кейт. И най-добрият пластичен хирург на света не може да ми направи скули като твоите!

— Не се преструвай! Мъжете цял живот са тичали след Лъки Уитни. И още продължават.

Лъки дари Алекс с лъчезарната си усмивка и игриво подхвърли:

— Този младеж си го извади да му го видя, Кейт. Бас държа, че ти още не си имала това удоволствие.

— Извади си го? — повдигна вежди Кейт.

Обзет от ужас, Алекс скочи толкова рязко, че разля питието си.

— Пистолетът! — извика той. — Показах й личното си оръжие!

— Да, точно така — дяволито се усмихна Лъки. — Пистолетът. А сега ми кажи къде смятате да вечеряте.

— „При Нейтън“ — отговори Кейт.

— Охо! „При Нейтън“ значи! — възкликна Лъки, обърна се към Алекс и многозначително вдигна пръст. — Там води само онези, които наистина имат шансове!