Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (36)

35

— Май няма никой — размърда се на седалката Тайлър Райнке. Очите му напуснаха фасадата на тъмната къща и се сведоха към досието на Милтън Фарб, което лежеше в скута му. — Заплахата да отрови президента Рейгън явно е свела до нула шансовете му за някаква кариера. Вероятно това досие е причината да не бие камбаната.

— Искам да знам какво е търсил посред нощ на остров Рузвелт — каза Питърс.

— Предлагам да изчакаме още малко, а после да претърсим жилището му. Ако е решил да мине в нелегалност, все ще открием нещо, което да ни ориентира в каква посока да го търсим.

— Междувременно май се налага още веднъж да се разходим до Джорджтаун. И да изнамерим някой очевидец от оная нощ.

— Няма да е зле да хвърлим още едно око и на лодката — кимна Райнке.

 

 

Капитан Джак опипа шапката си, докосна с пръст жълтата роза на ревера си и бавно огледа новата си собственост. Сервизът беше разделен на три големи работни клетки. Едната от тях беше заета от автомобил, около който се въртяха неговите „механици“. Иранецът Ахмед се измъкна от канала за смяна на масла и избърса потта от челото си.

— Как върви? — попита капитан Джак.

— По план. Говори ли с жената?

— Устройството е на място, готово за действие. — В очите му се появи мрачна заплаха. — Избягвай да задаваш въпроси, Ахмед.

Иранецът кимна и побърза да се пъхне обратно в канала, а капитан Джак напусна халето.

Ахмед изчака известно време, след което се измъкна навън и пъргаво пристъпи към работната маса. Там, под купчината разпръснати инструменти, лежеше нож с дълго острие. Той го извади, огледа се и сръчно го тикна под стелката в задната част на автомобила.

Капитан Джак се качи в спортното аули и пое към апартамента, нает от неговите хора. Отвори му един от афганистанците.

— Оръжията тук ли са? — попита той.

— Да — кимна мъжът. — Пренесохме ги на части, в пазарни торбички, както заповяда.

— Покажи ми ги.

Пристъпиха към големия телевизор в ъгъла на една от стаите, отместиха го с общи усилия и афганистанецът разви с отвертка винтовете, които придържаха мокета към пода. Отдолу се показа изрязана в дюшемето дупка, покрита с парче шперплат. Под него, на разстояние двайсет сантиметра една от друга, стърчаха няколко куки за захващане, свързани с късо въже. А върху въжето лежаха две снайперски пушки, оборудвани с мощни оптически мерници.

— Само бях чувал за М–50 — промърмори капитан Джак. — Но никога не съм я използвал.

— Дигитална оптика, магазин за двайсет и един милиметрови патрони с вграден екосензор, способен да засича температурни отклонения. — Афганистанецът се отпусна на колене и посочи някакво приспособление на приклада. — Има и система за неврален анализ, която компенсира мускулните трептения.

— Никога не съм имал нужда от такава — отвърна с равен глас капитан Джак.

— Разполага и със специално защитно покритие „Камуфлекс“, което се задейства с бутон и спомага за пълното й сливане с околната среда — продължи другият. — Цевта е със специално нанопокритие, което позволява изключителна точност — по-малко от 0,0001 градуса отклонение на разстояние хиляда метра. Ненужен лукс за нашата задача, но какво от това. Имаме и две МП–5 в комплект с две хиляди патрона.

При един случай в началото на кариерата си капитан Джак бе допуснал фаталната грешка да калкулира атмосферното налягане след корекциите по отношение на надморската височина — така, както го правеха в метеорологичните центрове. Но стрелците имаха нужда от реалното атмосферно налягане, без никакви височинни корекции. А онази грешка се оказа фатална, защото студеният въздух е по-гъст от топлия и в него скоростта на звука е доста по-малка. Тоест мунициите със свръхзвукова скорост се бяха оказали неподходящи. Последиците бяха тежки: вместо да убие, неговият куршум причини само нараняване — нещо абсолютно недопустимо, когато мишената е държавен глава.

— Къде си скрил мунициите? — попита той.

Афганистанецът застана зад телевизора и развъртя винтовете на задния капак. Под него, акуратно подредени, лъснаха дузина пълнители за МП–5 плюс няколко кутии с патрони за М–50.

— Сам разбираш, че тук не гледаме телевизия.

— А другите две пушки и мунициите към тях? — попита капитан Джак. — Онези, които ще използвате вие и които са от решаващо значение?

— Тук са, скрити на други места под настилката. Имаме над петдесет часа учебна стрелба с тях. Бъди спокоен, няма да пропуснем мишените.

— Прогнозите за деня на купона са благоприятни, но по тези места времето бързо се променя.

— Стрелбата от такова разстояние не е особено трудна — сви рамене афганистанецът.

Капитан Джак влезе в банята, изправи се пред огледалото и започна преглед на дегизировката си. Свали шапката от главата си и се взря в гъстата прошарена коса, комбинирана с мустаци и брадичка в подходящ цвят. После махна тъмните си очила и се втренчи в сините очи, които го гледаха от огледалото. Носът му беше издължен и доста широк, с малък белег отстрани. Брадата и косата бяха фалшиви. В действителност беше плешив, с кафяви очи и без никакви белези, въпреки че носът му наистина беше дълъг, но доста по-тънък.

Доволен от огледа, той отново си сложи шапката и очилата. Много пъти му се беше налагало да изчезва, дори и тогава, когато други ползваха услугите му — включително правителството на Съединените щати. По принцип работеше и самостоятелно, приемайки най-високата оферта. Но, както вече беше предупредил Хемингуей, предстоящото изчезване щеше да бъде последното в живота му. Разстоянието от центъра на града до мястото на тържествената церемония беше едва десет минути с кола, но за десет минути можеха да се случат много неща.

Без да спира колата, той направи един бавен кръг, оглеждайки за последен път ориентирите, които отдавна помнеше наизуст. Площадът беше опасан с бели метални заграждения. Имаше няколко места за пропускане на пешеходци, но само един вход за коли. Той беше ограден от двуметрови тухлени колони, между които трябваше да мине автомобилното шествие както на влизане, така и на излизане. Разстоянието между колите не беше особено голямо и със сигурност щеше да затрудни „Звяра“.

Очите му пробягаха по околните дървета, предполагайки, че именно там ще бъдат разположени американските снайперисти от охраната. Колко ли щяха да бъдат? Дузина, две? В днешно време това беше трудно да се установи, дори и от най-доброто разузнаване. Но снайперистите несъмнено щяха да бъдат тук със своето камуфлажно облекло, великолепно сливащи се с околната среда, абсолютно невидими за нетренираното око. Да, най-вероятно неговите хора щяха да намерят смъртта си тук. Но щеше да бъде бърза и безболезнена смърт. Свръхзвуковият куршум убива моментално, преди мозъкът да успее да реагира.

Капитан Джак си представи как моторизираното шествие навлиза в периметъра и президентът слиза от „Звяра“. Преди да бъде ескортиран до оградена с блиндирани стъкла трибуна под звуците на „Слава на вожда“, той със сигурност щеше да помаха на тълпата, да стисне няколко ръце и да потупа по гърба някой и друг човек.

Началото на традицията да се използва тази песен при появата на американския държавен глава бе поставено от съпругата на президента Джеймс Полк, която, бясна от пълната липса на внимание към нейния дребничък и съвсем невзрачен на вид съпруг, заповядала да я свирят при всяка негова поява на обществено място. Всички следващи президенти бяха възприели този ритуал.

 

 

Бившият член на Националната гвардия се настани на стола и огледа новата си ръка. Другите двама в стаята внимателно го наблюдаваха.

— Вече монтирахме торбичката и можем да започнем упражненията — подхвърли инженерът.

Американецът раздвижи китката си по начина, който му обясниха, но нищо не се получи.

— Трябват ти тренировки. Скоро ще бъдеш истински експерт.

След два часа напредъкът вече беше забележим. Обявиха почивка и се отпуснаха на столовете.

— Значи си бил шофьор на камион — подхвърли химикът.

Някогашният воин кимна и вдигна осакатените си ръце — едната с кука, а другата с протеза.

— Но с това нямаше как да запазя мястото си, защото работата ми включваше и разтоварване.

— Колко време изкара в Ирак преди инцидента?

— Осемнайсет месеца. Оставаха ми още само четири, или поне така се надявах. Но после дойде заповед за удължаване на престоя ни с нови двайсет и два месеца. Което означаваше четири години! Преди да се случи всичко това, вече имах жена и семейство, които спокойно издържах сам. Живеехме в Детройт. Но в околностите на Мосул попаднах на противопехотна мина, която ми откъсна ръцете и ме рани в гърдите. След четири месеца в болница се прибрах у дома, но се оказа, че жена ми е подала молба за развод, няма какво да работя и практически оставам на улицата. — Човекът замълча за момент, после поклати глава. — Изкарах и първата война в Залива, от начало до край. Нагълтах се до насита с лайната, с които ни засипваше Саддам. След нея служих в Националната гвардия, за да имам някакъв доход, докато си стъпя на краката. Изпълних си договора и станах шофьор на камион. Но няколко години по-късно ми връчиха официално съобщение, според което Гвардията не била приела „официалната ми оставка“. Казах им да вървят по дяволите, но те ме отмъкнаха в буквалния смисъл на думата, без да обръщат внимание на протестите ми. Година и половина по-късно останах без ръце и целият ми живот рухна. И всичко това ми беше причинено от страната, която се наричаше моя родина!

— Настъпи часът да им отмъстиш — подхвърли инженерът.

— И ще го направя! — заплашително изръмжа бившият гвардеец, бавно свивайки и разпускайки изкуствените си пръсти.

 

 

Аднан ал-Рими крачеше из коридорите на Мърси Хоспитал и внимателно се оглеждаше. Когато отново се върна във фоайето, отвън тъкмо вкарваха количка с възрастна жена.

Аднан се плъзна покрай нея, излезе и жадно вдиша топлия въздух. Вляво от стълбището имаше рампа за инвалидни колички и носилки. Спусна се по стъпалата, които свършваха на бетонния тротоар. Бяха четиринайсет. Обърна се и отново тръгна нагоре, този път засичайки времето на изкачването. Седем секунди при нормален ход, вероятно два пъти по-малко тичешком.

Влезе за втори път в болницата. Ръката му неволно посегна към оръжието, скрито под връхната дреха. Беше стар револвер 38-и калибър, американско производство — според личното му мнение пълен боклук. Но охранителната фирма, в която работеше, разполагаше само с такива. Знаеше, че в крайна сметка това няма значение, но отдавна беше свикнал да обръща специално внимание на оръжията си. Вероятно защото те бяха единствената причина още да е жив.

Тръгна по обратния път към стаята на сестрите и спря на четвъртата плочка от центъра на помещението. След това се обърна и пое обратно към изхода. Всеки, който би проследил действията му, най-вероятно щеше да реши, че е доктор по време на редовна визитация. По пътя си кимна на две сестри, но умът му беше зает с броенето на крачките. Малко преди изхода зави надясно, измери с крачки съответния коридор и бутна вратата в дъното. Спусна се по стъпалата зад нея и бързо се озова в подземния коридор, който пресичаше цялото западно крило. Той преминаваше в друг, който се простираше на север и свършваше в задния двор. Широка асфалтирана алея свързваше тази зона с шосето, което минаваше непосредствено зад болницата. Лошото отводняване и неподходящият наклон превръщаха двора в малко езеро дори и след съвсем слаб дъжд — факт, който принуждаваше почти всички посетители да използват главния вход.

Аднан си представи няколко евентуални маневри в тази зона, после влезе обратно и затвори вратата след себе си. В съседство се намираше главният трафопост на болницата, където имаше и резервен генератор. Охранителната фирма охотно му предостави плановете за действие в случай на авария, а той си направи труда да разучи техническите характеристики на всяка от монтираните машини в помещението. Интересуваше го само една от тях, монтирана точно срещу генератора. Отвори предпазния капак с помощта на ключе, което държеше на връзката си, и внимателно огледа контролния панел.

Заключи след себе си и се върна в болницата. Обиколките му щяха да продължат ежедневно чак до деня на действията.

Така изтече времето до края на смяната му. Аднан се отправи към съблекалните, където смени униформата с всекидневното си облекло, яхна велосипеда и потегли към апартамента, който се намираше на три километра от болницата. Приготви си закуска, състояща се от черен хляб, фурми, боб, маслини и късчета месо, които смеси и задуши на печката в малката кухничка.

В Саудитска Арабия семейството му гледаше животни и градина с фурми — едно немалко постижение в страна с едва един процент обработваема земя, — но изкарваше препитанието си трудно, с цената на тежък труд. След смъртта на баща му се преселиха в Ирак, където започнаха да гледат кози и няколко ниви с пшеница. Като първороден син Аднан стана глава на семейството. Хвана се да работи като касапин. Обработваше месото съгласно изискванията на исляма. Допълнителните доходи от тази дейност се оказаха важни за оцеляването им.

Седнал до прозореца на малкия апартамент с чаша чай в ръце, Аднан неусетно се пренесе в миналото. Под острия му нож минаваха кози, агнета и телета. Всяко едно от тези животни намираше края си с прерязано гърло — един акт, който задължително се придружаваше от споменаването на Божието име. Той никога не прекъсваше шийните им прешлени. Първо, защото това бе по-безболезнено, и второ, защото конвулсиите на тялото улесняваха изтичането на кръвта — задължително условие според ислямските закони. Същите закони забраняваха животните да стават свидетели на смъртта на себеподобните си и изискваха да бъдат отпочинали и добре нахранени. Този процес нямаше нищо общо с варварските методи на зашеметяване и убиване с чук, които се използваха в американските кланици. Да, американците много ги биваше в бързите масови убийства.

Отпи глътка чай и отново потъна в миналото. Беше изкарал на фронта цялата десетгодишна война между Иран и Ирак, а после постепенно се завърна към нормалния живот. Ожени се, родиха му се деца и той направи всичко възможно да се държи далеч от налудничавото управление на маниака Саддам и неговите марионетки.

После дойде 11 септември, Афганистан беше окупиран, а талибаните — прогонени. В личен план това не засягаше Аднан. Американците бяха атакувани и отговориха на удара. И той като повечето иракчани не беше привърженик на талибаните. Животът му продължи да тече нормално. Успяваше да си осигурява скромен доход въпреки международното ембарго. Но след това Америка обяви война на Ирак. Подобно на всички обикновени хора, и Аднан тръпнеше от ужас пред предстоящите бомбени атаки. Успя да изпрати семейството си в провинцията, но се почувства длъжен да остане в Багдад, защото втората му родина беше обект на нападение от чужда държава.

После връхлетяха американските самолети. Аднан гледаше с безмълвен ужас как градът се превръща в огнен ад. Появиха се танковете и пехотата. Аднан нито за миг не се усъмни в изхода на войната. Американците бяха прекалено силни и разполагаха с оръжия, които убиваха от две хиляди километра разстояние. Докато той, като повечето си сънародници, умееше да се бие единствено с пушка, нож и голи ръце. По онова време започна да се говори, че САЩ ще изстрелят ракети от собствената си територия отвъд океана, които след броени минути ще изтрият целия близкоизточен регион от лицето на земята. Това го караше да изпитва парализиращ ужас.

След свалянето на Хюсеин се появи малка надежда. Тя обаче се стопи бързо, тъй като страната бе разкъсвана от насилие и смърт. Решението се оформи в съзнанието му малко след като американското присъствие се превърна в откровена окупация. Аднан започна да се бори срещу нея, като в хода на този процес често му се случваше да убива и свои сънародници. Един болезнен акт, който все пак имаше своето оправдание. По време на Ирано-иракската война вече беше убивал братя мюсюлмани. Сега правеше същото, но убиваше и американци. Прибавяйки към това и касапския период, той изпитваше чувството, че цял живот е отнемал живот и ще го прави, докато диша.

В крайна сметка остана единствено собственият му живот. Жена му и децата му бяха мъртви. Родителите му братята и сестрите — също. Цялото му семейство се пресели в рая и на грешната земя остана единствено той — Аднан.

А сега беше тук в самото сърце на врага. Тук щеше да е мястото на последната му битка и финалът на един живот, преминал в постоянна война. Беше уморен. Имаше чувството, че е преживял осемдесет години за два пъти по-кратко време. Душата и тялото му нямаше да издържат още дълго.

Допи чая си, но остана край прозореца, загледан в децата, които играеха в градинката пред блока.