Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (35)

34

Стоун се прибра в малкия си дом на гробищата, почисти дрехите си и сложи лед върху подутата си брадичка. Изчака малко отокът да спадне, след което набра по мобилния телефон Рубън, а после и Кейлъб. Разбраха се да се видят вечерта. Потърси и Милтън, но не успя да го открие.

След това се зае да мете алеите, като междувременно помогна на двама посетители да открият гроба, който търсеха. Църковната документация беше загубена отдавна, но Стоун се беше заел да я възстанови и вече втора година правеше опис на погребаните тук. В хода на работата изучи с подробности историята на „Маунт Цион“ и неусетно се превърна в нещо като неофициален екскурзовод за групите туристи, които от време на време се отбиваха тук.

Сбогува се с посетителите и продължи работата си. Размишляваше върху постъпката си, която беше крайно неразумна. Все още усещаше тежестта на ножа в дланта си. Каква глупост, господи!

След известно време реши да се качи на метрото и да потърси Милтън в дома му. Искаше да научи дали е успял да провери регистрационния номер на онази кола. А и да разбере дали е добре. Защото хората, с които си имаха работа, можеха да проследят един пръстов отпечатък не по-трудно от него.

Закрачи по улицата, която щеше да го отведе до близката метростанция В един момент зад гърба му прозвуча клаксон и той се обърна машинално. Беше агент Форд. Колата му плавно спря до тротоара и стъклото се спусна.

— Искаш ли да се повозиш? — попита Алекс, после забеляза отока на лицето му. — Какво ти се е случило, по дяволите?

— Паднах.

— Добре ли си?

— Самочувствието ми е наранено повече от лицето — въздъхна Стоун и се настани до него.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Мисля си за снощния ни разговор — обади се най-сетне Стоун. — Как върви разследването?

— Толкова добре, че ме върнаха обратно в охраната.

— Агент Форд…

— Виж какво, Оливър. Познаваме се достатъчно дълго време, за да зарежеш това „агент Форд“. Казвай ми Алекс.

— Добре, Алекс. Надявам се, че не съм ти докарал неприятности със съветите си.

— Аз съм голямо момче. А ти май излезе прав. За съжаление не успях да направя точна преценка на фактите и сега си плащам.

— Какви факти?

— Страхувам се, че не мога да ти кажа. Между другото, къде отиваш?

Стоун му каза адреса и добави:

— Отивам на гости на едни приятели.

— Дано да са влиятелни. Такива никога не са излишни.

— Аз нямам влиятелни приятели.

— И аз. За разлика от моята нова партньорка — използвам това определение съвсем условно, — която се оказа с голяма връзкарка. Едва днес благоволи да ме информира, че Картър Грей й е кръстник!

— Коя е новата ти партньорка? — погледна го с интерес Стоун.

— Джаки Симпсън.

Стоун се опули.

— Дъщерята на Роджър Симпсън?

— Ти пък откъде знаеш?

— Нали спомена за влиятелни приятели. А аз не познавам по-влиятелен от Роджър Симпсън. Едно време работеше в ЦРУ, но много отдавна.

— Не знаех, но това обяснява интереса му към разузнаването.

Стоун погледна през страничното стъкло и подхвърли:

— На колко години е тази жена?

— Джаки ли? На трийсет и четири-пет.

— И едва сега започва кариера в Сикрет Сървис?

— Преди е работила в полицията на Алабама.

— Що за човек е?

— Как да ти кажа… В момента я смятам за гаднярка. Вероятно защото ме предаде, при това днес сутринта.

— Питах те как изглежда.

— Защо се интересуваш?

— Просто от любопитство.

— Миньонче с черна коса, сини очи и остър език, особено когато е ядосана. Никога не отстъпва и казва каквото мисли.

— Разбирам. Красива ли е?

— Да не си решил да я каниш на среща? — ухили се Алекс.

— Старците винаги проявяват интерес към младите дами — усмихна се в отговор Стоун.

— Хубавичка е — сви рамене Алекс. — Ако се абстрахирам от отношението си.

Трийсет и пет годишна синеока брюнетка с пиперлив език, каза си Стоун.

— Виждал ли си някога Картър Грей?

— Днес го видях — отвърна Алекс.

— Какво ти е мнението?

— Доста е внушителен.

— Той ли е причината за неприятностите ти?

— Реших да се направя на хитър и да дам предсмъртното писмо за анализ на онези двама агенти от НРЦ, така че да имам извинение да си пъхна носа и там, но се оказа, че ме превърнаха в боксова круша. Нещо, което трябваше да предвидя…

Стоун изобщо не чу последните думи. Вниманието му беше привлечено от новината, че НРЦ разполага с писмото на Джонсън. Дали са открили отпечатъците на Милтън по листа?

— Отзивчиви ли бяха агентите на НРЦ, за които спомена? — подхвърли след известна пауза той.

— Не особено. Аз по принцип не обичам шпионите. Всъщност мразя ги и в червата си. Пет пари не давам къде се водят на ведомост — в НРЦ, ЦРУ или военното разузнаване. Защото всичките са еднакви и няма да ти кажат истината, дори от това да зависи животът на майка им.

— Вярно е — съгласи се Стоун. Някъде по средата на пътя помоли Алекс да спре.

— Мога спокойно да те закарам, Оливър — подхвърли агентът. — Директорът ми даде свободен ден, за да осъзная греховете си.

— Имам нужда от малко разходка.

Стоун изчака колата на Алекс да изчезне в трафика, измъкна телефона и набра номера на Милтън. Не му беше особено приятно, че приятелят му Алекс е отстранен от случая, но, от друга страна, изпита облекчение, защото това означаваше, че е извън опасност. Нещо, което не можеше да се каже за членовете на неговата група.

— Ало? — чу гласа на Милтън.

— Къде си?

— У Честити.

— От колко време си там?

— От сутринта. Защо?

— Забеляза ли нещо подозрително, когато излизаше от къщи?

— Не.

— Не се прибирай. Искам да се срещнем някъде навън. Да речем, на Юниън Стейшън. Можеш ли да дойдеш там до половин час?

— Мисля, че да.

— Ще те чакам пред книжарницата. Успя ли да проследиш номерата на онази кола?

— Без проблем. Разполагам с името и адреса. Те са…

— Ще ми ги кажеш, като се видим, Милтън. А сега ме слушай внимателно. Трябва да направиш всичко възможно да не бъдеш проследен.

— Какво си открил? — нервно преглътна Милтън.

— Ще ти кажа, като се видим. О, и още нещо. Потърси сведения за Джаки Симпсън, дъщерята на сенатор Симпсън? Агент е в Сикрет Сървис.

Стоун прекъсна разговора, след което набра последователно Рубън и Кейлъб, за да ги запознае с промените. После тръгна към най-близката станция на метрото. Броени минути по-късно вече стоеше пред входа на книжарница „Долтън“, която заемаше по-голямата част от масивната сграда на Юниън Стейшън. Започна да разглежда заглавията на витрината, но очите му не изпускаха изхода на метрото, откъдето трябваше да се появи Милтън.

Той обаче се появи от съвсем друга посока.

— Честити ме докара — отвърна на въпросителния му поглед Милтън, после се втренчи в лицето му. — Какво се е случило?

— Няма значение — нетърпеливо отвърна Стоун. — Честити тук ли е?

— Не, изпратих я да си върви.

— Сигурен ли си, че някой не те е проследил, Милтън?

— Няма начин. Тя кара като луда.

Стоун го поведе към закусвалнята срещу книжарницата. Взеха си по едно кафе и седнаха на масичката в дъното.

Милтън извади мобилния си телефон и натисна един бутон.

— На кого звъниш?

— На никого. Телефонът ми има рекордер. По-късно трябва да й звънна и той ще ме подсети. Този у теб има същата функция. — Милтън изрече няколко думи пред микрофончето и прибра апарата.

— Как се казва собственикът на колата? — попита Стоун.

— Тайлър Райнке. Живее в околностите на Пърселвил, имам адреса.

— Познавам този район. Разбра ли къде работи?

— Проверих навсякъде, но не открих нищо. А знаеш, че имам достъп до много места.

— Което може би означава, че работи в НРЦ. А там дори ти не можеш да пробиеш.

— Възможно е.

— А за Джаки Симпсън?

— Открих нещичко и ти го разпечатах. — На масата се появи прегънат лист. Стоун го разтвори и пред очите му се появи принтерна разпечатка на женско лице. Форд е прав, помисли си той. Дори от чертите й се излъчва напереност. Отдолу беше написан и домашният й адрес, който се оказа доста близо до ВОБ. Вероятно ходеше на работа пеша. Прибра листа в раницата си и съобщи на Милтън, че НРЦ разполага с предсмъртното писмо на Джонсън, върху което може би има негови отпечатъци.

— Знаех си аз, че не трябва да пипам проклетия лист! — въздъхна приятелят му.

— Мислиш ли, че данните ти още фигурират в архивите на НЗС?

— Сигурно. Освен това и Сикрет Сървис ми взеха отпечатъци, когато писах онова тъпо писмо до Роналд Рейгън. Но тогава бях много разстроен от намеренията му да ореже бюджета на психиатричните болници.

Стоун се приведе над масичката.

— Мислех да се съберем у Кейлъб довечера, за да обсъдим развоя на събитията, но сега не съм сигурен, че е разумно.

— Тогава къде ще се видим?

В същия момент звънна телефонът на Стоун.

— Видях се с един стар приятел и седнахме да изпием по бира — прозвуча възбуденият глас на Рубън. — Едно време бяхме заедно във Виетнам, а после във военното разузнаване. Реших, че си струва да изпием по бира, след като ми каза, че току-що се е уволнил от АВР. Разприказвахме се. Всички били бесни от решението НРЦ да поеме целия архив, свързан с тероризма. Дори файловете на ЦРУ били прибрани. Очевидно Грей си е давал сметка, че постави ли ръка върху информацията, ще контролира всичко.

— Значи всички други разузнавателни централи трябва да изискват информация от НРЦ?

— Именно. И по този начин НРЦ знае върху какво работи всяка от тях.

— Но по закон те, така или иначе, му докладват, Рубън.

— На кого му пука за закона? Нима допускаш, че ЦРУ честно си признава всичко, което върши?

— Не — въздъхна Стоун. — Не им е в природата и никога не са го правили. Шпионите винаги лъжат.

— Довечера се събираме у Кейлъб, нали?

— Не съм сигурен, че апартаментът на Кейлъб… — започна Стоун, после гласът му изведнъж секна. — Кейлъб? — прошепна бавно той.

— Оливър? — обади се Рубън. — Чуваш ли ме?

— Оливър, добре ли си? — разтревожено попита Милтън.

Стоун тръсна глава и побърза да попита:

— Къде се намираш в момента, Рубън?

— В противната кочина, която наричам свой замък. Защо питаш?

— Можеш ли да ме вземеш от Юниън Стейшън и да ме закараш до специалното ми хранилище?

— Разбира се, но не ми отговори на въпроса. Остава ли уговорката да се видим у Кейлъб?

— Не — поклати глава Стоун и бавно се огледа. — Мисля, че ще е по-добре да се видим тук, на гарата.

— На Юниън Стейшън? — учудено попита Рубън. — Това едва ли е най-уединеното място на света, Оливър.

— Ще ти обясня по-късно. А сега тръгвай насам. — Изключи телефона и погледна към Милтън. — Помни какво ти казах и стой далеч от дома си.

Милтън кимна.

— А защо искаш да отидеш до хранилището си?

— Трябва да взема нещо, което, надявам се, най-после ще хвърли светлина върху цялата тая работа.