Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (33)

32

Алекс изпрати на Сайкс рапорта за последните си действия в момента, в който се прибра във ВОБ. И за разлика от предишния път реакцията беше светкавична. По телефона му наредиха незабавно да се яви в централата — не при Джери Сайкс, не при някой от заместниците му, а направо при директора на Сикрет Сървис.

Е, това вече не е на хубаво, рече си с въздишка той. Централата беше наблизо и той реши да отиде пеш. По пътя обмисли бъдещето си след края на държавната служба, който можеше да настъпи доста по-рано, отколкото си беше представял. С цели три години по-рано.

Със сегашния директор се беше срещал лично само няколко пъти по време на официални събития, предполагащи размяна на любезности и нищо повече. Но сега инстинктивно усещаше, че предстоящият разговор едва ли ще е дружески.

Няколко минути по-късно влезе в просторния директорски кабинет. Там беше и Джери Сайкс, който явно правеше опити да се слее с удобното канапе, на което се беше настанил. До него, за изненада на Алекс, се мъдреше и мис Джаки Симпсън.

— Затворете вратата, Форд — каза директорът на Сикрет Сървис Уейн Мартин.

Затворете вратата!

Това несъмнено беше лош знак. Алекс изпълни заповедта, седна и зачака. Мартин беше едър мъж, който си падаше по раираните ризи с големи копчета за маншети. Агент от кариерата, проправил си път до най-високото стъпало, той беше участвал в неутрализирането на Джон Хинкли — психопата, който се беше опитал да убие Рейгън. В момента седеше зад бюрото си и проучваше някаква папка. Форд успя да зърне надписа на корицата. Беше служебното му досие. Е, това вече наистина беше сериозно.

Мартин затвори папката, седна на ръба на бюрото и започна:

— Ще говоря направо, агент Форд. Защото, колкото и да не ви се вярва, имам и друга работа.

— Да, сър — механично отвърна Алекс.

— Преди малко ми позвъни президентът. Беше на борда на „Еърфорс–1“ и въпреки че го чака напрегната предизборна обиколка, си направи труда да ми се обади заради вас. И затова сте тук.

Алекс се вкамени.

— Президентът ви се е обадил заради мен?!

— Точно така. Можете ли да познаете защо?

Алекс хвърли поглед към Сайкс, който бе забил очи в пода. Симпсън гледаше в него, но и тя явно не беше в настроение да помага.

— Случаят „Патрик Джонсън“? — изрече глухо той.

— Познахте! — изрева Мартин и удари с юмрук по бюрото си с такава сила, че всички подскочиха. — Явно ви бива в догадките, Форд. Затова ще ви помоля да познаете и още нещо: какво точно сте направили, че да предизвикате спешно обаждане лично от президента на САЩ?

Алекс усети, че устата му е напълно пресъхнала, но от него се чакаше отговор.

— Разследвах смъртта на Патрик Джонсън. Такава беше заповедта.

Мартин започна да клати глава още преди да чуе края на фразата.

— Водещата институция в това разследване е ФБР. А доколкото съм информиран, вие сте били само наблюдател, който е трябвало да следи за интересите на нашата служба. Джонсън е бил на двойно подчинение, но на практика е работел единствено за НРЦ. Имате ли някакви възражения по изложеното дотук?

— Не, сър.

— Добре. Радвам се, че постигнахме яснота по този въпрос. Да минем нататък: ФБР открива наркотици в жилището на мистър Джонсън и тръгва по следите на тази улика. Целта е да се докаже, че именно наркотиците са източник на значителните му доходи. Което би означавало, че смъртта му не е свързана с позицията, която е заемал в НРЦ. Бяхте ли наясно с това?

— Да, сър.

— Отлично.

Мартин се изправи и Алекс се стегна в очакване. Реакцията му се оказа напълно оправдана.

— В такъв случай искам да знам защо, ей богу, сте отишли в НРЦ и сте разпитвали не някой друг, ами самия Картър Грей?! — гръмотевично изрева Мартин.

— Мислех, че трябва да покрием всички възможни страни, сър — успя най-сетне да смотолеви Алекс. — Те направиха анализ на едно писмо и…

— Подложихте ли Картър Грей на разпит, или не?

— Не съм, сър. Той сам предложи да ни заведе до работното място на Джонсън. До момента, в който се появи, аз разговарях с двама младши агенти, които не проявиха особено желание за сътрудничество.

— Заплашили ли сте ги със съдебна заповед?

Сърцето на Алекс пропусна един такт.

— Това беше само част от обичайната тактика, сър.

— Да, или не? — кресна Мартин и юмрукът му отново се стовари върху бюрото.

По лицето на Алекс избиха първите капчици пот.

— Да, сър.

— Е, открихте ли нещо? Намерихте ли оръжието на престъплението? Или доказателства за участието на Картър Грей в престъпен заговор?

Макар да знаеше, че това са риторични въпроси, Алекс се почувства длъжен да отговори.

— Не открихме нищо съществено, което да помогне на разследването. Но пак повтарям, че това стана по инициатива на мистър Грей, сър. Той ни покани да влезем и всичко свърши за две минути, не повече.

— Нека ви разясня част от политиката в нашата работа, Форд. Картър Грей не се е натъкнал на вас случайно, а е бил алармиран за присъствието ви и е дошъл да ви види. А на президента е казал, че е бил принуден да го направи, защото, ако медиите надушат, че НРЦ отказва сътрудничество при разследването на убийство, ще оплюят и него, и цялото му ведомство. Вероятно сте чули, че Картър Грей е много близък с президента. Следователно нападките срещу него ще са нападки и срещу президента. Следите ли мисълта ми?

— Да, сър.

— А знаете ли, че по инициатива на Картър Грей в НРЦ тече пълно разследване на смъртта на Джонсън, на което сътрудничи и ФБР?

— Не, сър. Не зная.

Но Мартин очевидно не го чу, защото се обърна, взе някакъв лист от бюрото си и продължи:

— В първия си рапорт пишете, че Джонсън най-вероятно е бил наркодилър и възнамерявате да оставите ФБР да провери тази версия. Толкова. Изпратили сте го снощи. Тази сутрин изведнъж се появявате в НРЦ и започвате да задавате въпроси, които са в пълно противоречие с първоначалното ви заключение. Оттук и въпросът ми: какво се случи между вчера вечерта и днес сутринта, за да промените мнението си?

Алекс се вцепени. От начина, по който го гледаше Мартин, беше ясно, че вече знае отговора. Стрелна с поглед Симпсън, която нервно оглеждаше обувките си. Ето защо е тук, мамка й!

— Исках да получа лабораторните заключения за писмото, сър.

Мартин го изгледа така, че и под мишниците му бликна пот.

— Изобщо не се опитвай да ме будалкаш — изръмжа директорът с тих, но още по-заплашителен глас. Главата му леко се извъртя към канапето. — Според присъстващата тук агент Симпсън ти си казал, че възнамеряваш да се заровиш в случая, защото си бил убеден от стар приятел. — Направи кратка пауза, после попита: — Кой е този „приятел“?

Една случайно изпусната дума може да пробие кратер в живота ти, унило си помисли Алекс. Как ще си плащам ипотеката, след като ме изритат? Този въпрос доведе след себе си и още един: Как да извия врата на Джаки Симпсън, без да получа смъртно наказание?

— Не си спомням този разговор с агент Симпсън, сър — рече задавено той.

— Как така не си го спомняш? Та той се е състоял днес сутринта! Тази институция не се нуждае от агенти с толкова слаба памет, затова ти предлагам да опиташ още веднъж! Имай предвид, че става въпрос за две кариери, едната от които току-що започва. — Мартин отново погледна към Симпсън.

— Самоличността на този човек е без значение, сър. Вече бях убеден, че трябва да продължа разследването, защото някои неща просто не се връзваха. Това е всичко. Отговорността е изцяло моя. Агент Симпсън няма нищо общо с решението ми да отидем в НРЦ. Тя само изпълни заповедта ми, и то не особено охотно. Готов съм да поема всички последици от своите действия.

— Значи отказваш да отговориш на въпроса ми, така ли?

— При цялото ми уважение към вас, сър, ще кажа, че ако имах и най-малките съмнения, че това има някаква връзка с разследването, щях да ви отговоря.

Много бяха причините, поради които Алекс Форд не желаеше да сподели с директора на Сикрет Сървис, че Оливър Стоун е „старият приятел“, който го убеди да продължи разследването. Същият чудак, който бе разпънал палатка пред Белия дом и упорито следеше за конспиративни действия от страна на правителството. В момента подобно признание му се струваше лоша идея.

Алекс облиза устни.

— Сър, отново подчертавам уважението си към вас, но става въпрос за доверие. Въпросният човек сподели с мен едно свое откровено мнение и аз не мога да излъжа доверието му, за разлика от някои други… — Изобщо не погледна към Симпсън, но думите му бяха достатъчно ясни. — Затова ще трябва да се задоволите с мен, сър.

Директорът се върна на стола зад бюрото.

— Имаш солидна и добра кариера в Сикрет Сървис, Форд — мрачно рече той.

— Смея да се надявам, че е така.

Алекс усети как пулсът му се ускорява в очакване на гилотината.

— Но това, което се запомня, е краят на кариерата…

Алекс почти се изсмя, защото точно същите думи чу от устата на Стоун, разбира се, по съвсем други причини.

— И аз така съм чувал, сър. — Замълча за миг, после добави: — Предполагам, че ще бъда прехвърлен в друго оперативно бюро…

Когато службата искаше да се отърве от някой агент, тя обикновено го изпращаше в някое от най-затънтените си подразделения.

— Не, просто си свободен до края на работния ден. Вече говорих с прекия ти началник, затова можеш да смяташ, че от утре си на служба в личната охрана на президента. Дано ти уври главата, докато висиш пред някой портал. Честно казано, не знам какво да те правя. Една част от мен настоява да те уволня още тази минута, но ми е жал за всичките тези години безупречна служба, които имаш зад гърба си. — Масивният показалец на Мартин заплашително щръкна напред. — Но за да няма недоразумения, те предупреждавам да стоиш далеч от случая „Патрик Джонсън“. Дори „старият ти приятел“ да настоява за обратното. Ясен ли съм?

— Абсолютно, сър.

— Добре. А сега се махай от очите ми!