Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (32)

31

Няколко минути след като Алекс и Симпсън напуснаха сградата, Хемингуей се размина с Райнке и Питърс в един от коридорите и леко им кимна. Четвърт час по-късно се качи в колата си и напусна НРЦ. След десет минути Райнке и Питърс го последваха.

Срещнаха се в многоетажен търговски комплекс, купиха си кафе и закрачиха покрай дългата редица блестящи витрини. Вече бяха използвали специалния уред за проверка срещу подслушвателни устройства, а появата им тук бе съпътствана от сложни маневри, изключващи проследяването. Всичко това беше част от основното шпионско правило: увери се, че не си шпиониран от собствената си служба.

— Опитахме се да не ги допуснем до работното място на Джонсън, но Грей обърка работата — каза Питърс.

— Ето защо се намесих — кимна Хемингуей. — Никак не ми се ще да привличаме вниманието на Картър Грей върху разследването.

— Как ще процедираме с Форд и Симпсън?

— Има начини да се оправим с тях, ако надушат нещо. Върху предсмъртното писмо действително имаше отпечатък.

— Идентифицирахте ли го? — попита Райнке.

— Да.

— На кого е? — жадно го погледна Питърс.

— Ще разбереш от бележката, която пуснах в джоба ти — отвърна Хемингуей и хвърли празната чаша в близкото кошче за отпадъци. Питърс измъкна листчето и прочете името, изписано върху него: Милтън Фарб.

— Преди години е работил като програмист в Националната здравна служба — поясни Хемингуей. — Напуснал поради психическо разстройство, което е лекувал в различни специализирани заведения. Адресът му е в указателя. В електронната си поща ще откриете кодирана информация относно биографията му. Поставете го под наблюдение. Вероятно ще ви отведе при останалите. Не предприемайте никакви действия без мое разрешение. Ако има начин да ги оставим живи, ще го използваме.

Обърна се и тръгна по широкия коридор. Изпълнени с нов прилив на енергия, Райнке и Питърс поеха в обратна посока.

 

 

Картър Грей се върна в кабинета си и проведе няколко телефонни разговора, включително един с Белия дом. След това дойде ред на серия кратки доклади от най-близките му сътрудници, а накрая и на задачата, която със сигурност щеше да му отнеме няколко часа. Когато нямаше възможност да пътува с президента, той поддържаше всекидневен видеоконтакт с него посредством кодиран сателитен канал. През по-голямата част от деня се подготвяше за съответния сеанс, но винаги беше готов да очертае най-съществените проблеми.

Ала сега, вместо да се подготви за брифинга с президента, Грей изпита внезапно желание да седне зад кормилото и да подкара накъдето му видят очите. За съжаление това беше невъзможно, защото подобно на президента нямаше право да шофира лично. Истинското му желание всъщност беше да отиде на риболов. И понеже в момента нямаше как да го направи с въдица, той реши да прибегне до една друга разновидност на риболова, на която също беше голям майстор.

Отвори лаптопа и набра една име. Нужната информация се появи на екрана след по-малко от пет минути. Ако не с друго, служителите на НРЦ се славеха със своята оперативност.

Решението за централизация на всички данни във връзка с тероризма под шапката на НРЦ беше един безспорно гениален ход от негова страна. То доведе не само до далеч по-голяма прецизност на системата, но и даде на НРЦ огромно предимство пред останалите разузнавателни централи. Така например, ако ЦРУ се нуждаеше от информация по дадена операция, трябваше да я изиска от тяхната база данни и Грей моментално щеше да разбере за каква операция става въпрос. Под прикритието на бюрократичната ефективност той получаваше отличната възможност да шпионира колегите си.

Разположи информацията в отделни прозорци, за да ги наблюдава едновременно. От екрана го гледаха множество лица, почти всичките с арабски черти. Техните данни се съхраняваха в архивите на НРЦ, в комплект с пръстовите им отпечатъци, разбира се, ако това е било възможно. Всички тези хора бяха мъртви, почти без изключение ликвидирани от други терористи. Съдбата им се потвърждаваше от черепа с кръстосани кости, присъстващ в горния десен край на всяка от снимките. Сред тях фигурираха инженер и химик, известни като експерти по експлозивите. Трети, на име Аднан ал-Рими, беше доказан боец с железни нерви. Шестима други бяха загинали при експлозия на бомба в микробуса им. Така и не се доказа дали става въпрос за умишлен акт или за нещастен случай. Но мястото на инцидента представляваше ужасна гледка: криминалистите събираха не трупове, а само части от тях. От шестте жертви само една фигурираше в списъка за издирване на опасни терористи — човек на име Ал-Зауахири, но в общ план Америка трябваше да бъде доволна от гибелта на всички тях.

Грей не можеше да знае, че снимката на Ал-Рими и на още неколцина други бяха претърпели серия от фини корекции. Те не бяха снимките на хората, които действително бяха загинали, а компютърни анимации, комбиниращи чертите на истинския Ал-Рими и човека, който беше загинал като Ал-Рими. Бяха изготвени така, че да не се различават съществено от други техни снимки, които все още бяха в обръщение, и да не предизвикват подозрения. За това беше нужно време и значителни разходи, но резултатът си струваше и двете. В крайна сметка никой от въпросните араби не се различаваше от снимките, съхранявани в базата данни на НРЦ.

Друго гениално хрумване беше липсата на каквито и да било снимки на мъртвите, с които да ги идентифицират. Това, разбира се, беше придружено и с подмяна на пръстовите отпечатъци, които се смятаха като неопровержимо доказателство за самоличността на индивида.

Въпреки всичко Картър Грей имаше усещането, че нещо не е наред. Затвори файла и реши да се разходи в района. Надяваше се, че поне това му е позволено.

Излезе навън и вдигна поглед към тежкия 747 на „Луфтханза“, който с равномерно свистене се снижаваше към пистата на летище „Дълес“. Мислите му неусетно се върнаха в миналото.

В началото на кариерата си беше получил назначение в свръхсекретна база на ЦРУ в околностите на Вашингтон, която по-късно беше закрита. Великолепно маскираният в гориста местност комплекс беше известен сред служителите на управлението като Зона 51-А. Но неофициалното му название беше Планината на смъртта.

Неотдавна НРЦ поиска възстановяване на базата, която да използва за разпит на терористи и евентуалните им помощници.

Но това изобщо не вълнуваше Грей, защото в чужбина имаше достатъчно подходящи места за същата цел. Изтезанието на затворници бе забранено както от американските, така и от международните закони. Лично той бе давал показания пред десетки комисии, разследващи нарушения на тези закони от преките му подчинени. И открито беше лъгал представителите на Конгреса.

Разузнаването бе мръсна работа. Хората, ангажирани в него, постоянно лъжеха и непрекъснато умираха. А фактът, че президентът на Съединените щати обсъждаше физическото ликвидиране на законно избрани ръководители на чужди държави, беше най-яркото доказателство за начина, по който се провеждаше глобалната политика.

Грей се върна в кабинета си, защото нещо го глождеше и искаше да хвърли още едно око на всички онези „мъртъвци“, които, в случай че изведнъж „възкръснеха“, щяха да окажат огромно влияние върху бъдещето му. Тежко й на Америка, ако това се случи, каза си той.