Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (3)

2

Черният седан пълзеше по тесния път, който се извиваше между две редици дървета. След известно време отби по чакълена алея, измина трийсетина метра и спря. От мястото на шофьора слезе Тайлър Райнке — висок рус мъж с атлетично телосложение, още ненавършил трийсет. Същото стори и Уорън Питърс от другата страна — беше с няколко години по-възрастен, нисък и набит, с оредяваща тъмна коса и гръден кош като камбана. Райнке отвори багажника. Вътре, свит като зародиш, лежеше мъж на трийсет и пет-шест години. Ръцете и краката му бяха овързани с гумиран кабел. Беше облечен с дънки и яке на „Уошингтън Редскинс“, а устата му беше запушена с парцал. Под тялото му имаше дебел найлонов чувал. За разлика от повечето хора, натъпкани в багажници, този все още беше жив, макар и упоен. Хванаха чувала за двата края и го положиха на земята.

— Познавам мястото, Тайлър — промърмори Питърс. — Най-доброто възможно, но ще се наложи да идем дотам пеша. Ще го пренесем с чувала, за да не оставяме следи.

— Добре — кимна Райнке и огледа стръмно спускащия се терен. — Нека го направим бавно и внимателно.

Заслизаха, използвайки за опора дърветата по пътя си. За щастие отдавна не беше валяло и земята беше суха. Въпреки това им беше трудно да мъкнат чувала с отпуснатото тяло. Дебелият Питърс скоро се запъхтя. Наложи се да направят няколко почивки. Най-после теренът стана по-полегат.

— О’кей, почти стигнахме — каза Райнке. — Дай да го оставим тук и да се поогледаме.

Извадиха от сака на Питърс прибори за нощно виждане и внимателно започнаха да оглеждат околността.

Всичко беше спокойно. Хванаха чувала и отново го помъкнаха. Петнайсет минути по-късно стигнаха до някакви скали, под които течеше рекичка. Сред плитката вода белееха едри огладени камъни.

— Ето мястото — рече Питърс, отвори сака и извади някакви предмети, които пусна в краката си. Клекна до по-големия от тях и започна да го опипва. Няколко секунди по-късно пръстите му откриха каквото търсеха. Предметът изсъска и бързо прие очертанията на малка гумена лодка. Другият предмет се оказа миниатюрен извънбордов двигател, който Питърс сръчно прикачи за дъската на борда.

— Ще се придържаме в границите на Вирджиния — подхвърли той. — Моторчето е много тихо, но над водата звуците стигат далеч. — Подаде някаква кутийка на партньора си и добави: — Джипиес. Не че ще ни потрябва, но за всеки случай…

— Трябва да го потопим — напомни му Райнке.

— Аха. Мисля, че може да го направим и тук, край брега.

Събуха си обувките и чорапите, запретнаха крачолите. Стъпвайки внимателно по камъните, двамата пренесоха тялото до брега, нагазиха до коленете и го пуснаха в топлата вода. Изчакаха няколко секунди и побързаха да го извадят. Повториха операцията още няколко пъти, след което Питърс кимна.

— Мисля, че е достатъчно.

Върнаха пленника на брега и внимателно го настаниха в надуваемата лодка. После направиха последен оглед на околността, довлякоха лодката във водата и се покатериха в нея. Питърс включи мотора. Клекнал до него, Тайлър наблюдаваше показанията на джипиеса, докато малката лодка безшумно се плъзгаше в близост с гористия бряг.

— Ако зависеше от мен, бих го направил на някое по-затънтено място — промърмори Питърс. — Слава богу, че се спуска мъгла. Този път метеоролозите познаха. Ще се скрием в закътано заливче на двеста метра оттук, ще изчакаме да видим спокойно ли е всичко и ще продължим.

Замълчаха. Малкият плавателен съд бавно се плъзна по течението и скоро изчезна в сгъстяващата се мъгла.