Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (27)

26

След като напусна бара, Алекс Форд се отби да хапне в близката закусвалня. Пъхна се между двама яки полицаи, окупирали тезгяха. Размени някоя и друга клюка с тях, после преминаха на неизбежните в подобни случаи съвети за безопасност. Той най-много хареса следния: На Вси Светии гледай да си по-далеч от чертите на града! На практика обаче му се щеше да се качи на бара и с пълно гърло да изреве, че току-що е бил поканен на среща от най-красивата жена на света. Не направи нищо подобно, разбира се. Кротко си дояде чийзбургера с пържени картофи, а за десерт хапна боровинков пай, обилно полят с черно кафе. След което тръгна към ВОБ да си провери пощата.

Оказа се, че Сайкс още не му беше отговорил въпреки електронната разписка, че е отворил писмото му. Тръгна да се помотае по етажите с тайната надежда, че ще се натъкне на Сайкс и ще разбере как оценяват участието му в разследването. Беше писал хиляди рапорти, но този бе стигнал чак до Главната квартира — нещо, което не се случваше особено често на смотаняци като него, лишени от каквито и да било шансове за по-добра кариера. Но когато знаеш, че скромните ти опити за логическа композиция ще попаднат пред очите на самия директор, космите на врата ти неизбежно настръхват.

Видя собствената си физиономия на информационното табло в коридора редом със снимката на Симпсън. И двете бяха окачени под графата „Специални задачи“. Джей О, подхвърли той на дамата с маслинена кожа, която го гледаше от снимката. Май ще е най-добре да се прибереш в родната Алабама. „Татенцето“ сигурно ще се зарадва.

Уби още малко време зад бюрото, след което реши, че ако Сайкс иска да разговаря с него, ще намери начин да го открие.

Излезе от сградата, напълни дробовете си с хладния вечерен въздух и се усмихна. Мисълта за Кейт Адамс придаде на походката му отдавна забравена пъргавина.

Но едва направил няколко крачки, Алекс си даде сметка, че не му се прибира. Искаше да поговори с някого. За съжаление всичките му по-близки приятели бяха женени, а това означаваше, че ако не са дежурни, със сигурност са посветили скъпоценното свободно време на семействата си.

Всичко това му напомни, че в рамките на следващите три години трябва да вземе някои важни решения. Дали просто ще се пенсионира, или ще си потърси нова работа? Повечето му колеги предпочитаха второто: живееха с пенсията си, а чековете от новата работа спестяваха. Системата беше известна като „двойно кранче“ и беше абсолютно законна. На практика тя беше единственият начин да компенсираш ниското заплащане, което получаваш в обществения сектор.

Голяма част от съзнателния живот на Алекс Форд бе изтекъл като вода между пръстите му. Усвояваше тънкостите на занаята, преследваше закононарушителите в осем различни департамента, пръснати из цялата страна, а след като се прехвърли в охранителния сектор, започна да скача от самолет на самолет, от град на град и от държава в държава. Беше толкова ангажиран да се грижи за другите, че не му оставаше време да се погрижи за себе си. И сега, когато най-сетне настъпи време да помисли за собственото си бъдеще, той изведнъж се почувства абсолютно неспособен да го направи. Откъде да започне? Какво умее да върши? Изведнъж усети, че го обзема паника, от която едва ли можеше да се избави с още някое мартини.

Спрял на ъгъла, Алекс беше парализиран от мислите за бъдещето си. От това състояние го извади жуженето на мобилния телефон. Погледна екранчето, но изписаните върху него име и телефонен номер не му говореха нищо. Изтекоха няколко секунди, преди да включи, че звъни Ан Джефрис, годеницата на покойния Патрик Джонсън.

— Ало?

— Не очакваше, че ще разбера, нали? — изкрещя жената с такава сила, че той неволно отмести апарата от ухото си. — Изобщо не ти мина през ума да ми съобщиш, че мъжът, с когото се готвех да прекарам живота си, е бил един долен наркопласьор!

— Мис Джефрис…

— Ще те дам под съд! Ще подам жалба срещу гадните ФБР и Сикрет Сървис! И лично срещу теб и оная кучка, която ти се води партньорка!

— Почакайте, почакайте! Разбирам, че сте разстроена, но…

— Разстроена ли?! Това понятие е на светлинни години от чувствата, които ме вълнуват! Не стига, че убиха Пат, но сега съсипват и името му!

— Мис Джефрис! Аз само си върша работата…

— Спести жалките си обяснения за адвоката ми! — прекъсна го тя и затвори.

Алекс прибра телефона и напълни гърдите си с въздух. На кого ли още ще се обади тази? Най-вероятно на „Уошингтън Поуст“ или на „Шейсет минути“, или пък на всичките му началници. Извади телефона и набра номера на Сайкс. Включи се гласовата поща, но Алекс беше готов и изстреля кратко послание за току-що проведения експлозивен разговор с покрусената годеница. Е, направих каквото трябва, въздъхна той. Тая работа и без това ще се размирише.

Вече съвсем не му се прибираше у дома. Искаше да ходи. И да мисли.

Както ставаше обикновено, разходката го отведе пред вратите на Белия дом. Кимна на неколцината агенти, които познаваше, и размени няколко думи с един цивилен колега, който пиеше изстиналото си кафе в черен събърбан. Преди години двамата бяха започнали заедно службата си в оперативното бюро на Луивил, но после пътищата им се разделиха.

Тази вечер „диригентът“ давал официална вечеря, съобщи приятелят му. А на другата сутрин тръгвал на предизборна обиколка в Средния запад, след която щял да присъства на траурния митинг в Ню Йорк по случай годишнината от 11 септември.

— Харесвам президентите, които водят активен живот — кимна Алекс. Както всички хора, и държавните глави запълваха времето си по различен начин. Някои не мърдаха от бюрото по дванайсет часа на ден, после обличаха смокинг и уважаваха поредното светско събитие на столицата, а накрая се затваряха в частните си кабинети и загряваха телефоните до малките часове на нощта. Други предпочитаха постоянното движение в рамките на работния ден, след което дърпаха шалтера. Самият Алекс не приемаше този стил, твърдо убеден, че работата на държавния глава не може да бъде свързана с постоянно шарене напред-назад.

Навлезе в парка „Лафайет“ и с изненада забеляза светлината в малката палатка на Оливър Стоун. Ето един човек, с когото мога да си поговоря, зарадва се той.

Изправи се пред осветения вход и тихо подвикна:

— Оливър?

Платнената преграда се отмести и пред него се появи непознат човек.

— Извинете — обърка се Алекс. — Търсех един…

— Агент Форд — усмихна се Стоун и направи крачка напред.

— Оливър, ти ли си?!

Стоун потърка обръснатото си лице и усмивката му стана по-широка.

— От време на време човек се нуждае от малко освежаване, нали?

— Снощи се отбих да те видя.

— Аделфия ми каза. Нашите партии шах започнаха да ми липсват.

— Боя се, че не съм достатъчно добър за теб.

— О, напредваш, при това доста бързо — любезно отвърна Стоун.

Докато служеше в охраната на Белия дом, Алекс използваше всяка свободна минута, за да се отбие при Стоун. Отначало го правеше като част от служебните си задължения, които включваха проверка на всички чудаци, които присъстваха в съседния парк. Тогава ги приемаше като врагове, а заедно с тях и всички останали човешки същества, които се намираха на по-малко от километър от Белия дом и нямаха на ревера си значката на Сикрет Сървис.

Оливър Стоун събуди любопитството му с факта, че е човек без минало. Говореше се, че някога бил държавен служител, но това бяха откъслечни и непотвърдени слухове. Потърси сведения за него във всички възможни архиви, но не намери нищо. Направи опит да разбере какво се крие зад името Оливър Стоун, което очевидно беше псевдоним. Успя да снеме отпечатъците му и ги вкара в системата за идентификация на пръстови отпечатъци на ФБР, но и там нямаше данни за него. Продължи да търси във военните архиви, компютърните бази данни на тяхната собствена служба и където още се сети. Но без резултат. За Съединените щати лицето Оливър Стоун просто не съществуваше.

Веднъж го проследи до къщичката на гробищата. Църковните служители отказаха да му дадат каквито и да било сведения за своя работник, а той нямаше причини да ги притиска. Няколко пъти остана да го гледа как работи по алеите и между надгробните плочи, питайки се дали да не претърси жилището му, докато го няма. Но нещо в този човек го накара да се откаже от идеята. От него се излъчваше особено достойнство и дълбока искреност.

— Какво те води насам? — попита Стоун.

— Просто минавах. Аделфия каза, че си бил на някаква среща.

— Тя обича да преувеличава. Видях се с приятели в парка на Музейния комплекс. Вечер обичаме да се събираме там. — Помълча, после попита: — Как вървят нещата във ВОБ?

— Както обикновено. Претрупани сме с работа.

— Четох, че са убили един от вашите.

— Да — кимна Алекс. — Патрик Джонсън. Работеше в Националния център за оценка на заплахите. На практика той вече е към НРЦ, но ние участваме в разследването, защото Джонсън все още се водеше при нас.

— Участвате в разследването? — погледна го с учудване Стоун. — Това означава ли, че и ти се занимаваш със случая?

Алекс се поколеба. Нямаше причина да не признае за участието си, тъй като разследването не беше официално засекретено.

— Изпратиха ме да поогледам, макар че случаят е малко или повече разрешен — отвърна той.

— Не съм чул такова нещо.

— Откриха хероин в дома му. Преобладава мнението, че е бил убит от хората, на които го е продавал.

Не спомена за обаждането на Ан Джефрис, тъй като този факт беше неизвестен за обществеността.

— А какво е твоето мнение? — подхвърли Стоун, заковал очи върху лицето му.

— Нямам категорично мнение — сви рамене Алекс. — Освен това ние сме нещо като придатък на ФБР.

— Но човекът все пак е бил убит.

— Тъй ли? — любопитно го погледна Форд. — И какво?

— Наблюдавам те от години, агент Форд. Ти си съвестен и съобразителен, притежаваш здрав инстинкт. Мисля, че трябва да използваш тези качества за разплитане на случая. Ако работата на този човек е имала отношение към националната сигурност, две очи в повече не са излишни.

— Прегледах всички доказателства, Оливър. Искаш да кажеш, че може и да не е заради дрогата?

— Именно. Ако не е заради дрогата, за какво друго може да бъде? Според мен този въпрос трябва да получи задълбочен и изчерпателен отговор. Който може би се крие в естеството на работата му. А дрогата може би е била подхвърлена само за да скрие нещо друго.

— Едва ли — поклати глава Алекс. — А ако трябва да бъда честен, ще добавя, че НРЦ е голямо и опасно гнездо на змии за човек, на когото остават три години до пенсия.

— Три години не са чак толкова много време, агент Форд. Не могат да се сравнят с годините, през които си служил на страната си. А за съжаление, колкото и несправедливо да звучи, за хората се съди по начина, по който са завършили кариерата си.

— Да, но ако сега направя погрешна стъпка, спокойно може да се окаже, че нямам какво да завършвам — отбеляза Алекс.

— Има и друго, което също е важно — невъзмутимо продължи Стоун. — Краят на кариерата остава най-жив и в собствената ти памет. Защото след него ще имаш време да съжаляваш може би десетилетия. А това вече е много време.

Не след дълго се разделиха и Алекс тръгна към колата си. В думите на Стоун имаше смисъл. Честно призна пред себе си, че не е съвсем наясно относно всички обстоятелства около смъртта на Патрик Джонсън. Наркотиците действително изглеждаха прекалено удобни, особено на фона на другите детайли. Не бе вложил душата си в това разследване и го започна с предварителната нагласа да приеме заключенията на ФБР. Всъщност нищо не му пречеше да се зарови малко по-дълбоко. В крайна сметка това му беше работата.

А Стоун беше прав и в друго отношение. След инцидента Алекс остана на служба, защото не искаше да приключи кариерата си с инвалидна пенсия. Но не искаше да я приключи и с формално участие в едно важно разследване. Тук ставаше въпрос за професионалната му чест.

 

 

Оливър Стоун изчака, докато агент Форд се скри от погледа му, после се обърна и бързо закрачи към гробището. Влезе в къщата, вдигна взетия назаем телефон на Милтън и разказа на Кейлъб за току-що приключилата среща.

— Беше дар от съдбата, който просто не можех да пропусна — обясни той.

— Но не му каза, че сме били свидетели на убийството, нали?

— Агент Форд е федерален служител. Ако му бях казал, той щеше да постъпи според разпоредбите. Сега ми остава да се надявам, че ще успее да изрови нещо в НРЦ, до което ние няма как да се доберем.

— Няма ли да се изложи на опасност? След като НРЦ са започнали да ликвидират собствените си служители, нищо няма да им попречи да видят сметката и на един от Сикрет Сървис.

— Форд е опитен агент, но това не означава, че няма да поемем ролята на негови ангели-пазители, нали?

Стоун прекъсна разговора, после изведнъж се сети, че цял ден не е ял, и отиде в кухнята да си направи супа. Седна да хапне пред малкия огън, който запали в камината. Независимо от сезона, гробищата винаги бяха студени.

След вечеря се настани в продъненото кресло и разгърна една книга от еклектичната колекция, която бе успял да събере с помощта на Кейлъб. Това беше всичко, което му беше останало: приятелите, книгите, няколко теории и малко спомени.

Погледна към кутията със снимките, остави книгата и стана да извади албумите въпреки съпротивата на разума си. През следващия един час се отдаде на спомените. В ръцете му най-често се задържаха малкото снимки на дъщеря му. На една от тях момиченцето държеше букет маргаритки, които бяха любимите й цветя. На друга снимка духаше свещта върху голяма торта. На ръката й имаше няколко шева, направени след падане върху натрошени стъкла, а тортата беше награда за храброто й поведение. Спомените му за детето бяха толкова малко, че той ревниво пазеше всеки един от тях.

Накрая мислите му неизбежно се насочиха към последната нощ. Къщата им беше на усамотено място — нещо, за което настоя работодателят му. Едва след нападението Стоун разбра истинските причини за това настояване.

Спомни си скърцането на отварящата се врата. Детето бе изчезнало, а той и съпругата му едва успяха да се измъкнат през прозореца, когато стрелбата започна. Куршумите го зажилиха като смъртоносни комари. После жена му извика веднъж и това беше всичко. Беше мъртва. Стоун уби двама от нападателите, използвайки собственото им оръжие. След което успя да се измъкне.

През онази нощ за последен път видя жена си и дъщеря си. На следващия ден нещата изглеждаха така, сякаш нищо не се е случило. Къщата беше опразнена, а следите от смъртоносното нападение — заличени. Все едно, че семейството му никога не бе съществувало. Опитите му да открие дъщеря си продължиха години, но завършиха без успех. Бет. Името й беше Елизабет, но те й казваха Бет. Беше красиво дете и баща й много се гордееше с нея. Преди да я изгуби завинаги.

Когато накрая научи истината за фаталната нощ, Стоун бе обзет от желание за мъст. Но после се случи нещо, което прогони тези мисли от съзнанието му. Във вестника прочете за смъртта на един човек. Важен човек на служба в чужда страна. Причините за смъртта му останаха тайна. Бе оставил след себе си жена и деца. И в това убийство Стоун откри почерка на своя работодател. Просто защото сценарият му беше познат.

Точно тогава си даде сметка, че не заслужава да бъде отмъстен дори заради убитата си жена и отвлеченото дете. Греховете му бяха много, скрити под плаща на патриотизма.

След тези събития изчезна, пътувайки по света под различни имена. Беше сравнително лесно, тъй като бе обучаван да прави именно това. След дълги години скитане избра единствената възможност, която му беше останала — превърна се в Оливър Стоун, човека на мълчаливия протест, който следеше онези важни неща, на които никой в Америка не обръщаше внимание. Но тази роля не беше достатъчна да потисне мъката от загубата на единствените му близки хора. Тя щеше да раздира душата му до последния дъх.

Неусетно заспа пред гаснещия огън. Върху джобчетата на албума проблясваха мокрите петънца от сълзите му.