Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (25)

24

Седнал зад волана на стария сив шевролет малибу, Кейлъб мина да вземе Оливър Стоун, който го чакаше близо до Белия дом. Насочиха се към къщата на Милтън Фарб, намираща се на границата между окръг Колумбия и щата Мериланд, където щеше да ги чака Рубън. В краката на Стоун клечеше Гоф — дребничкият мелез между неизвестни породи, кръстен на първия началник на отдел „Редки книги“ Фредерик Гоф. Спряха пред малката, но добре поддържана къща на Милтън, на чиято веранда ги чакаше Рубън. Беше облечен както обикновено — джинси, мокасини и измачкана вълнена риза на червени карета. От задния му джоб стърчаха работни ръкавици, а в ръцете си държеше предпазна каска.

— Заработих извънредни часове на рампата и нямах време да се прибера — обясни той, после с учудване огледа новата прическа и гладко избръснатото лице на Стоун. — Не ми казвай, че си решил да се върнеш при редовните!

— Обикновена дегизировка, Рубън — отвърна Стоун. — Милтън готов ли е?

— Нашият приятел ще се позабави — многозначително намигна Рубън.

— Какво?

— Забавлява се, Оливър. Забрави ли, че има ново гадже?

— Ти запозна ли се с нея? — възбудено попита Кейлъб. — Може да има някоя подходяща приятелка.

Макар и заклет ерген, Кейлъб никога не отказваше авантюри.

— Само я мярнах — отвърна Рубън. — Много по-млада от Милтън и хваща око. Страхувам се, че момчето е на път да хлътне сериозно. Лично аз три пъти съм изминавал пътеката към олтара, но четвърти ще има само ако се напия, та да не знам какво върша. Жените са ужасни! Не мога да съжителствам с тях, а и те с мен!

— Третата ти жена беше доста свястна — подхвърли Стоун.

— Не казвам, че са безполезно племе, Оливър. Просто твърдя, че дълготрайните партньорства не се дължат на юридически ангажимент. Нагледал съм се на случаи, при които една хубава връзка отива по дяволите заради оковите на брака.

— Тоест искаш да кажеш, че ако се забранят браковете, броят на разделите рязко ще намалее, така ли?

— И това също — кимна Рубън.

Вратата на къщата се отвори и тримата едновременно се обърнаха.

— Охо, наистина си я бива! — възкликна Кейлъб, протегнал шия над рамото на Стоун.

Милтън и жената леко се целунаха и тя се насочи към колата си — жълто порше, паркирано на алеята.

— Питам се дали тази мадама има проблем с психическото разстройство на Милтън — загрижено рече Кейлъб.

Имаше предвид стотиците часове, които тримата приятели бяха пропилели в чакане да свърши с ритуалите си. Но те ги бяха приели като част от Милтън и през ум не им минаваше да роптаят. Всеки си имаше своите „особености“, а и Милтън правеше сериозни усилия да се пребори с разстройството си. Резултатът беше сравнително нормален живот след години медикаментозно лечение, консултации и периодично постъпване в болница. Е, имаше и кризи, по време на които той просто се заключваше, измиваше ръцете си и сядаше да брои, докато прогони стреса.

— Мисля, че тази няма да има подобен проблем — заяви Рубън и махна след младата жена, чиито токчета потракваха по алеята.

Секунда по-късно тя се спря пред колата си, почука по стъклото и изреди няколко числа, преди да отвори вратата. Повтори ритуала с броенето и преди да влезе, оглеждайки внимателно седалката. За шестте секунди, по време на които поршето набра сто километра в час, гумите му оставиха плътни черни следи по асфалта. После стигна пресечката, стоповете му светнаха за миг, след което изчезна. Воят на турбодвигателя накара Кейлъб да се намръщи.

— Къде се е запознал с нея, по дяволите? — попита той, заковал поглед върху все още димящите следи по асфалта. — Сигурно на някое автомобилно рали.

— Нищо подобно — поклати глава Рубън. — Срещнали са се в психиатрията, където се е лекувала и тя.

Милтън заключи входната врата, изпълни кратък ритуал и тръгна към тях с раница през рамо. Отвори задната врата и се настани до Рубън.

— Страхотна е — отбеляза приятелят му. — Как се казва?

— Честити^[1] — отвърна Милтън.

— Честити?! — зяпна Рубън. — Надявам се заради теб, че не се старае да оправдае името си.

Движението беше доста оживено и когато най-сетне се добраха до квартала на Патрик Джонсън, небето беше започнало да потъмнява.

Стоун следеше номерата на къщите, покрай които минаваха бавно.

— Малко след пресечката е, вляво — обяви след известно време той. — Кейлъб, най-добре паркирай още тук.

Кейлъб спря до тротоара и нервно погледна приятеля си.

— А сега какво?

— Ще чакаме. Искам да получим представа за обстановката, да видим кой влиза и кой излиза. — С тези думи Стоун измъкна бинокъла и го вдигна пред очите си. — Ако приемем, че онези събърбани отпред са на ФБР, къщата на Джонсън е третата вляво.

— Хубави барачки — промърмори Рубън, следвайки погледа му.

Междувременно Милтън беше включил лаптопа си.

— По новините съобщават, че в дома му е открит хероин. А остров Рузвелт е бил мястото на първата среща с годеницата му. Мислят, че се е самоубил там по романтични причини, защото не е могъл да понесе двойствения си живот.

— Като се замисли човек, всеки агент на НРЦ би трябвало да е проверен отвсякъде преди назначението му — каза Рубън. — Което означава, че лесно биха хванали всеки, който търгува с дрога.

— Вероятно отначало е бил чист, а после се е забъркал с дрогата — рече Милтън. — Спомнете си за Олдридж Еймс. Той също е имал голяма къща и е карал ягуар, но шефовете му в ЦРУ изобщо не са се сетили да го попитат откъде разполага с такива средства.

— Е, Джонсън е продавал дрога, а не държавни тайни — обади се Кейлъб. — И вероятно е бил пречукан от партньорите си в бизнеса. Това поне изглежда ясно.

— Онези двамата на острова приличаха ли ти на наркопласьори? — засече го Стоун.

— Не мога да кажа, защото никога не съм виждал жив наркопласьор — поклати глава Кейлъб.

— Аз пък съм виждал — рече Рубън. — И противно на общоприетото мнение те невинаги са млади чернокожи гангстери с деветмилиметрови патлаци, Оливър.

— Никога не съм твърдял подобно нещо — каза Стоун. — Но нека разгледаме фактите. Онези мъже го донесоха на мястото на първата му любовна среща, а това означава събиране на предварителна информация за личния му живот, освен ако не е бил от хората, които дрънкат наляво и надясно. Дойдоха с моторна лодка, която беше толкова тиха, че я чухме едва когато акостира. Подобна техника би била уместна за южноамериканските наркотрафиканти, на които се налага да прекосяват доста по-обширни водни пространства, но не и за столицата на САЩ, нали?

— Един господ знае какви чудеса на техниката използват днешните бандити — промърмори Рубън.

Стоун не обърна внимание на забележката му и продължи:

— Освен това претърсиха района като военни разузнавачи и му видяха сметката много професионално. Бяха добре запознати с инкриминиращите улики и взеха всички мерки да ги заличат. Показаха и голяма изобретателност с онези найлонови торбички, които самоубиецът уж е трябвало да използва, за да запази сухо оръжието си, докато плува към острова.

— Прав си — кимна Кейлъб. — Но дори наркопласьорите не искат да попаднат в затвора.

Стоун отмина и тази забележка.

— А когато разбраха, че има свидетели на престъплението им, изобщо не се поколебаха в решението си да ни отстранят — продължи той. — Тези бяха професионални убийци, но аз силно се съмнявам, че са наркотрафиканти. — Остави тримата да размишляват върху логиката му и отново вдигна бинокъла пред очите си.

Минута по-късно тишината беше нарушена от Кейлъб, който се обърна към Милтън и попита:

— С какво се занимава тая Честити?

— Счетоводителка е. Работила за някаква голяма компания, но получила психическо разстройство и я уволнили. В момента има собствена фирма. Помага ми в моя бизнес, защото съм много зле със сметките. Тя ми води счетоводството и маркетинга. Страхотна е.

— Убеден съм, че е страхотна — промърмори Рубън. — Точно от тези професионалистки трябва да се пази човек. Мислиш ги за възпитани, докато изведнъж ти скочат! Преди време и мен ме ковна една такава. Скромна, строга на вид, всичките й рокли под коленете. Но какви чудеса правеше с устата си тая мадама, свят да ти се завие!

Стоун побърза да се намеси:

— Уволнението на Честити заради здравословното й състояние е неправомерно, освен ако то не е пречило на служебните й задължения.

— О, изпълнявала ги е, и то много добре. Уволнили са я с претекста, че излагала компанията пред клиентите, което било чиста лъжа. Всъщност станало по настояване на двама от собствениците, единият от които искал да я вкара в леглото си. Тя ги осъдила и спечелила куп пари.

— Е, Милтън, не изпускай богатата хубавица — засмя се Рубън. — Не казвам да се ожениш за нея, но в днешните свободни времена и жената може да издържа мъжа, вместо винаги да е обратното.

— Прави ми подаръци — тихо рече Милтън.

— Тъй ли? Какви по-точно? — полюбопитства Рубън.

— Софтуер за компютъра, дрехи, вино. Страхотна познавачка е на вината.

— Какви дрехи? — не мирясваше Рубън.

— Интимни — отвърна с поруменяло лице Милтън и ожесточено затрака по клавиатурата на лаптопа си. Рубън понечи да изкоментира нещо, но прехапа устни, срещнал свирепия поглед на Стоун.

В купето се възцари продължително мълчание.

— Е, добре — обади се най-сетне ръководителят на групата. — Слушайте внимателно какво искам от вас.

Стоун изложи плана си, нахлупи стара шапка, която измъкна от раницата си, след което подръпна каишката на Гоф и излезе от колата. Преди това взе резервния мобилен телефон на Милтън и го пусна в джоба си. Рубън и Кейлъб останаха да наблюдават обстановката, а Милтън прекоси платното и се насочи към къщата на Джонсън. Задачата му беше да регистрира всеки, който прояви някакъв интерес към Стоун. Тази роля му беше поверена поради простия факт, че през цялото време на гонитбата по реката той беше останал на дъното на лодката и убийците нямаше как да го видят. Сега трябваше да позвъни на резервния си телефон и при най-малкото подозрение.

Стоун закрачи бавно по тротоара. Гоф побърза да се изходи в корените на близкото дърво, а той се наведе и прилежно почисти мястото със специална метличка и лопатка.

— Добро куче — прошепна Стоун и погали рошавата му глава. — Много те бива за скрито наблюдение.

Когато се изравни с къщата, от входа изскочи мъж с полицейско яке, който държеше голям кашон, омотан с тиксо.

— Ужасна трагедия — подхвърли с леко въпросителна интонация Стоун. Полицаят го подмина мълчаливо и подаде кашона на жената, която седеше в най-близкия събърбан. Гоф започна да души дървото пред входа, а Стоун се възползва от това, за да огледа някои детайли около къщата и съседните имоти. На ъгъла беше паркирана кола без отличителни знаци, с работещ двигател. Сърцето му се сви при вида на човека зад кормилото, но лицето му не потрепна.

Очите на Тайлър Райнке го пронизаха за миг, после отново се насочиха към къщата. Очевидно не позна човека, когото замалко не застреля предишната нощ. А Стоун се поздрави за предвидливостта да промени външния си вид. Въпросът сега беше къде е вторият.

Продължи надолу по улицата, свърна зад ъгъла и веднага звънна на Кейлъб. Запозна го с разкритията си, след това се обади на Милтън, който минута по-късно се присъедини към него.

— Сигурен ли си, че е той?

— Абсолютно. Сега трябва да разберем къде е партньорът му…

Телефонът изжужа и той натисна бутона за връзка.

— Рубън току-що засече другия! — съобщи с напрегнат глас Кейлъб.

— Къде?

— Разговаря с някакъв агент на ФБР пред къщата на Джонсън.

— Елате да ни приберете — разпореди се Стоун, обясни къде точно се намират и добави: — Не продължавайте по онази улица. Не искам да минавате покрай къщата и колата. Завий по първата вляво, после веднага вдясно. Ще чакаме на пресечката.

Докато чакаха, Милтън се наведе и вдигна някакво парче вестник, подмятано от вятъра. Внимателно го сгъна няколко пъти, след което го пусна в близкото кошче за боклук.

— Хей, Милтън! — втренчено го изгледа Стоун. — Снощи пипа ли предсмъртното писмо на Патрик Джонсън?

Милтън не отговори веднага, но притесненото изражение на лицето му казваше всичко.

— Как позна, Оливър? — прошушна той.

— Тези хора по някакъв начин са разбрали, че сме били там. Сигурен съм, че не са ни видели, но вероятно са се върнали при трупа и са забелязали, че писмото е пипано.

— Аз… Аз…

— Знам, знам, просто си искал да провериш.

Причините за безпокойството му бяха напълно основателни. Мократа хартия е отлична база за пръстовите отпечатъци. Сега въпросът беше какво още е пипал Милтън. Не искаше да му го задава в момента, тъй като имаше опасност да го тласне към поредния пристъп на паника.

Колата плавно спря до тротоара и двамата бързо се качиха. Кейлъб измина няколко пресечки, откри свободно място за паркиране на една оживена улица и ловко вкара шевролета в него.

— Ще рискуваме ли да ги проследим? — попита Рубън.

— За съжаление колата на Кейлъб си личи отдалеч — поклати глава Стоун. — Ако усетят, че ги следим, и си запишат номера, ще го чакат пред къщата му още преди да се е прибрал.

— О, господи! — проплака Кейлъб и инстинктивно се вкопчи в кормилото.

— Тогава какво ще правим? — попита Рубън.

— Казахте, че вторият разговарял с някакво ченге от ФБР, но агентите на ФБР не разговарят с обикновените граждани. Знам го от опит. Което означава, че тия приятели най-вероятно са от силите на реда.

— Може да са от НРЦ, където е работил Джонсън — добави с напевен глас Милтън.

— И аз си го помислих — кимна Стоун, понижи глас и добави: — Картър Грей…

— С тоя пък хич няма да можеш да си поговориш — беше коментарът на Рубън.

— Мамка му! — изруга Кейлъб, забил поглед в огледало за обратно виждане. — Това май е тяхната кола!

— Не се обръщайте! — заповяда Стоун. — Кейлъб, поеми дълбоко дъх и се успокой! Рубън, смъкни се надолу да скриеш размерите си! — Раздавайки команди, той свали шапката от главата си и се сниши. — Кейлъб, могат ли да ти видят номера откъм улицата?

— Не, разстоянието между предната и задната кола е твърде малко.

— Добре. Ще изчакаш да отминат, а след десет секунди ще потеглиш в обратна посока. Милтън, ти почти не се виждаш на задната седалка. Искам внимателно да се надигнеш и да провериш дали ни наблюдават. И същевременно да ги огледаш по-добре.

Кейлъб напълни дробовете си с въздух, който изпусна едва след като колата на непознатите ги подмина.

— Не се взирай в тях! — шепнешком го предупреди Стоун, изчезнал напълно под нивото на облегалката.

Колата продължи по улицата, стигна до пресечката и зави наляво.

— Милтън?

— Изобщо не погледнаха към нас.

— Добре. Карай, Кейлъб.

Шевролетът бавно се измъкна от редицата паркирани коли, стигна пресечката и зави надясно. Стоун зае нормално положение на седалката и тихо заповяда:

— Всички си отваряйте очите, защото може пак да изскочат отнякъде!

После се обърна назад и попита:

— Какво видя?

Милтън даде доста подробно описание на двамата мъже в колата; беше забелязал и вирджинската й регистрация.

— Да вървим при ченгетата — предложи Рубън. — Всеки ще подкрепи показанията на другия.

— Не! — отсече Стоун. — Трябва да ги пипнем, преди те да са ни пипнали, забрави ли?

— Как? Особено ако се окаже, че убийците са представители на властта!

— Като правим това, което клубът „Кемъл“ умее най-добре — да търсим истината.

— Можем да започнем с проверка на регистрационния номер — обади се Милтън. — Не беше служебен, значи може да извадим късмет да е била личната кола на някой от двамата.

— Имаш ли човек в Автомобилната инспекция, който ще ти направи подобна услуга? — погледна го със съмнение Рубън.

— За бога, приятелю! — възкликна почти обидено Милтън. — Аз съм в състояние да проникна в компютрите на Пентагона, та една Автомобилна инспекция ли ще ми се опре?