Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (23)

22

Грей излезе на площадката за хеликоптери на НРЦ и се насочи към един „Сикорски“, модел VH–60N. На подобна машина се возеше и президентът, макар че скоро предстоеше смяната й с последния модел на компанията „Локхийд-Мартин“. Обикновено Грей използваше хеликоптера за срещите си с Бренан в Белия дом. Но между пътуванията на Грей и президента имаше една съществена разлика — при полетите от военновъздушната база „Андрюс“, Кемп Дейвид или друго място президентският хеликоптер се придружаваше от още две идентични машини „Сикорски“. Те служеха за маскировка, ограничавайки шансовете на евентуалния нападател с ракета земя-въздух до трийсет процента. А Картър Грей летеше сам.

По традиция само президентският хеликоптер имаше право да каца на територията на Белия дом. Лично президентът обаче разпореди за Грей да бъде направено изключение въпреки енергичните протести на Сикрет Сървис. Това спестяваше на царя на разузнаването тежките всекидневни задръствания по пътя от окръг Лаудън до Белия дом, но отговорните фактори в Сикрет Сървис продължаваха да мърморят, тъй като не можеха да се примирят с факта, че над Пенсилвания Авеню 1600 може да лети машина без президента на борда.

Полетът премина бързо и безпроблемно, но Грей беше прекалено зает, за да му обърне внимание. Крачейки по централната алея, той си даваше сметка, че снайперистите по покривите на околните сгради използват голямата му глава за настройка на оптиката си, но това отдавна беше престанало да го смущава. Влезе в Западното крило, кимайки на хората, с които се разминаваше. До 1902 г. тук се бяха помещавали прочутите оранжерии на Белия дом, но след това Теди Рузвелт бе решил, че за да изпълнява задълженията си на държавен ръководител, се нуждае от по-уединено място, далеч от многобройното си домочадие и още по-многобройната армия домашни любимци. Наследникът му на поста — дебеланкото Уилям Тафт — бе разширил Западното крило и бе превърнал Овалния кабинет в неразделна част от живота на следващите президенти.

Ежедневната визита на Грей беше предварително съгласувана. Никой, включително и първата дама, нямаше право да влиза в Овалния кабинет, без да получи разрешение. Бренан винаги го приемаше там, а не в съседната зала „Рузвелт“, отредена за обикновени посетители и по-нископоставени сътрудници.

Президентът седеше зад тежкото си писалище, изработено от същото дърво като корпуса на британския кралски кораб „Резолют“, открит от американски китоловци сред дебелите ледове на север, изоставен от екипажа си. В знак на добра воля правителството на САЩ го беше върнало на Англия, ремонтиран и обновен. А кралица Виктория бе върнала жеста, изпращайки това писалище в дар на президента Ръдърфорд Б. Хейс.

Грей застана нащрек в мига, в който влезе в Западното крило. Бе успял да се запознае с някои от коментарите в интернет, отнасящи се до смъртта на Патрик Джонсън — повечето от тях появили се в ранния следобед. Последният изчете в хеликоптера на път за Белия дом. Вече разполагаше и с доклада на ФБР, според който в дома на жертвата бяха открити наркотици; знаеше и за участието в разследването на агентите Форд и Симпсън. Второто име го накара да се усмихне — нещо, което се случваше рядко. По всяка вероятност именно то щеше да бъде основният му коз в предстоящата нелека игра, разбира се, ако се наложеше.

Като всеки уважаващ себе си шеф на разузнаването, Грей разполагаше със свои очи и уши в Белия дом и те вече го бяха осведомили за безпокойството на Бренан във връзка със случая „Джонсън“. По тази причина не му позволи пръв да отвори дума по темата.

В момента, в който се настаниха един срещу друг, Грей започна:

— Господин президент, преди редовния брифинг бих искал да повдигна неприятния въпрос за смъртта на Патрик Джонсън на остров Рузвелт.

— Изненадан съм, че не ми се обади по-рано, Картър — отвърна президентът с тон, който Грей определено не хареса.

— Исках да разполагам с потвърдени факти, преди да го направя, сър. Защото в никакъв случай не бих си позволил да ви губя времето.

— Бъди сигурен, че няма да си първият за днес — остро отвърна Бренан.

Това е президентът, на когото аз служа всеотдайно, напомни си мислено Грей, след което сбито изложи фактите, които Бренан сигурно вече знаеше. Когато стигна до откриването на наркотика, Бренан вдигна ръка.

— Други замесени?

— Уместен въпрос, господин президент. За съжаление не разполагам със задоволителен отговор. Възнамерявам да проведа лично разследване по него, като поискам помощта на ФБР.

Привличането на Бюрото не беше по вкуса на Грей, но той правилно прецени, че е по-добре да го стори сам, отколкото да му го наложат.

— В такъв случай ще трябва да им осигуриш пълна свобода на действие, Картър — изгледа го продължително Бренан. — Нищо скрито-покрито.

— При други условия изобщо не бих го направил. Но в момента нещата са такива, че случаят едва ли ще получи кой знае какво развитие. Което ще рече, че ако Джонсън е търгувал с наркотици, тази негова дейност не е имала никаква връзка с работата му в НРЦ.

— Рано е за подобно заключение — поклати глава Бренан. — С какво по-точно се занимаваше този човек при теб?

— Отговаряше за електронните файлове, съдържащи информация за лица и организации, заподозрени в тероризъм. Както текущи, така и вече заловени или ликвидирани. На практика той има голям принос за изграждането на тази система.

— Тази информация става ли за продажба?

— Не виждам как. Това е основна информация, голяма част от която е публикувана в нашия уеб сайт. Разбира се, има и секретна — пръстови отпечатъци, ДНК проби и прочие. Но контролираните от Джонсън файлове не съдържат нищо от конкретните данни, които използваме за залавяне на терористи.

Президентът кимна, облегна се и разтърка тила си. Настанил се зад писалището още в седем сутринта, той бе успял да отхвърли работа, за която нормално е нужен 14-часов работен ден, а му предстоеше натоварен следобед и някаква официална вечеря. А на следващия ден тръгваше на предизборна обиколка из Средния запад — регион, в който победата му не подлежеше на съмнение. Но това не означаваше, че може да свали гарда.

— Ще ти го кажа направо, Картър — въздъхна той. — Не съм доволен от тази история. Точно сега не мога да си позволя скандали.

— Ще се постарая да няма такива, сър.

— Не е зле да постегнеш подчинените си! — строго го погледна президентът.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Грей, замълча за миг, после добави: — Сър, очевидно не можем да допуснем това да се отрази на основната ни задача.

— Моля? — погледна го изненадано Бренан.

— Както знаете, медиите имат навика да правят от нищо нещо. Така си продават вестниците, но понякога вредят на националната сигурност.

— Първата поправка, Картър — сви рамене Бренан. — Свещено право.

— Не твърдя противното — приведе се напред Грей. — Но все пак можем да направим нещичко относно изтичането на информация, а също така и относно нейното съдържание и време на обявяване. Според мен в момента нещата са наред, но не е в наш интерес да компрометираме НРЦ със скандали.

Замълча още веднъж, после изрече онова, което беше репетирал в хеликоптера на път за Белия дом:

— Много малко са начините да бъдете уязвен политически, сър. Затова вашите противници отчаяно търсят за какво да се заловят и вероятно ще видят шанса си в този инцидент. Исторически погледнато, подобна стратегия е имала известни успехи. Или ако позволите да го кажа направо, не бива да им позволим да използват въпросния инцидент, за да ви победят през ноември. Истината, каквато и да е тя, не е достатъчно важна, за да ви попречи да спечелите втори мандат.

Бренан се замисли, после бавно кимна.

— Добре. Ще държим медиите изкъсо. Все пак става въпрос за националната сигурност, нали? Веднага ме информирай, ако срещнеш съпротива от Бюрото или някой друг. — Замълча, след което вкара в действие великолепния си политически баритон: — В едно си абсолютно прав, Картър — националната сигурност на тази страна не може да бъде застрашена от някакъв тип, който в свободното си време е продавал наркотици!

— Абсолютно вярно — усмихна се Грей, а наум добави: Слава богу, че сме в годината на изборите!

Бренан стана и отиде да натисне някакъв бутон на бюрото си.

— Поканете министър Декър.

— Декър ли? — изненадано го погледна Грей.

— Трябва да обсъдим положението в Ирак.

Минута по-късно в кабинета влезе мъж, надхвърлил петдесет, с късо подстригана посивяла коса, красиво лице и стройно тяло, поддържано от всекидневен осемкилометров крос. Вдовец от доста време, Декър минаваше за един от най-желаните свободни мъже във Вашингтон. Въпреки че никога не бе служил в армията, той бе започнал кариерата си в отбранителната промишленост, където бе натрупал значително състояние, преди да се насочи към обществения сектор. Там възходът му бе не по-малко забележителен. Благодарение на задължителните за всеки вашингтонски политик качества — ум, красноречие, амбиция и безпардонност — той се издигна до главнокомандващ на Военноморския флот и заместник-министър на отбраната. По-късно, вече като шеф на Пентагона, Декър бе поставил под свой контрол голяма част от средствата на разузнаването, технически контролирани от Грей — факт, който бе станал причина за дълбока и трайна ненавист между двамата. Ловък и опитен играч, Декър не казваше нито едно лоша дума за шефа на разузнаването, но Картър Грей беше наясно със задкулисните му машинации и огромната му амбиция да стане пръв довереник на президента.

Декър започна разговора по обичайния си директен начин.

— Правителството на Ирак даде да се разбере, че желае скорошното ни изтегляне от страната — обяви той. — Но ние имаме огромни проблеми с него, по-големи дори от амбициите за автономия на кюрдите. Официални негови представители се обявиха за унищожаването на Израел, заемайки твърдата позиция на съседна Сирия — техния нов съюзник.

— Всичко това ни е известно, Джо — нетърпеливо го прекъсна Грей, извърна се към президента и добави: — Включително и фактът, че баасистите преговарят с правителството за завръщането си на власт в замяна на прекратяване на насилието.

Бренан кимна.

— Но как бихме могли да напуснем страната при тези обстоятелства? — попита той. — Изключено е да позволим обединението на Сирия и Ирак под контрола на бившите хора на Саддам.

— Ако властта премине в ръцете на баасистите, опасността за САЩ ще бъде неколкократно по-голяма, отколкото при режима на Саддам Хюсеин — каза Декър. — Но ние сме обещали на иракския народ да се изтеглим след изграждането на действаща система за сигурност и след официално искане на правителството: нещо, което е съвсем предстоящо.

— Говори конкретно, Джо — остро каза Грей.

— Все още не съм обсъждал този въпрос с президента — разигра колебание Декър, прокашля се и започна: — Ако отстраним екстремистките фракции от законодателния орган на страната, бихме могли да наклоним везните в полза на максимално благоприятно за САЩ правителство, отрязвайки пътя на баасистите към властта. В същото време не бива да забравяме и петролния проблем, сър. В момента цената се доближава до три долара за галон. Трябва да имаме лост за въздействие по отношение на иракския петролен резерв.

— Какво означава да ги „отстраним“? — сбърчи вежди Бренан. — Вероятно физическо ликвидиране? Не, вече не се занимаваме с такива дейности, просто защото са незаконни!

— Незаконно е убийството на премиер или държавен глава, сър — поклати глава Грей.

— Точно така — кимна Декър. — Но хората, за които говорим, не попадат в тази категория. За мен лично един такъв акт не се различава от обявяването на награда за главата на Бен Ладен.

— Говорите за хора, които са редовно избрани за членове на иракския законодателен орган — възрази Бренан.

— В момента екстремистите безнаказано избиват умерени членове на този орган — отвърна Декър. — И ако не вземем мерки, скоро няма да останат такива.

— Нашата намеса би означавала гражданска война, Джо — предупредително се обади Грей.

— Ще се постараем нещата да изглеждат като отговор на умерените, за да останем в сянка. Вече имам уверенията им за пълна подкрепа.

— Но резултатът пак ще е гражданска война — отбеляза Бренан.

— Която ще ни даде напълно законно основание да запазим военното си присъствие в Ирак в обозримото бъдеще — бързо отвърна Декър, очевидно доволен от себе си. — Но в случай че позволим на баасистите да се върнат във властта, те ще смажат всякаква опозиция и ще се установи диктатура от типа на Саддамовата. Не можем да позволим подобно нещо, тъй като ще се окаже, че всичките ни загуби в пари и жива сила са били на вятъра.

Бренан се обърна към шефа на разузнаването, присви очи и попита:

— Какво ще кажеш, Картър?

На практика Грей беше бесен, защото идеята не беше дошла от него. Декър бе успял да го победи. Какъв мръсник, господи!

— Няма да сте първият американски президент, който дава ход на подобна операция, сър — отвърна той.

Но Бренан не изглеждаше убеден.

— Трябва да си помисля — промърмори той.

— Разбира се, господин президент — отзивчиво кимна Декър. — Но имайте предвид, че времето ни притиска.

Бренан изчака Декър да напусне кабинета, облегна се и свали очилата си.

— Искам да поговорим по един друг въпрос, преди да започнем брифинга — каза той. — На единайсти септември заминавам за Ню Йорк, където трябва да произнеса реч в памет на жертвите. — Грей знаеше докъде ще го отведе това, но предпочете да запази мълчание. — Питам се дали не би желал да ме придружиш. В крайна сметка ти си човекът, който повече от всеки друг в тази страна има грижата това да не се повтори.

Никой не би си позволил да отклони покана за съвместно пътуване с президента на Съединените щати, да не говорим за човек с позициите и правомощията на Грей. Но точно по този въпрос той не даваше пет пари за традициите и изискванията на протокола.

— Много любезно от ваша страна, сър. Но на тази дата имам един много личен ангажимент.

— Знам за болката ти, Картър, но все пак реших да те попитам. Сигурен ли си?

— Напълно, господин президент, благодаря.

— Добре — въздъхна Бренан, помълча малко и смени темата. — Вероятно си чул, че кръщават родния ми град на моето име.

— Да, сър. Приемете поздравленията ми.

— Това е едно от онези неща, които ме ласкаят и смущават едновременно — усмихна се Бренан. — Егото ми не е чак толкова голямо, та да не разбирам, че го правят най-вече заради просперитета на града. В тази връзка се налага да произнеса кратка реч и да се здрависам с този-онзи. Защо не дойдеш с мен?

Ако правилото да не отказваш президентска покана е важно, второто по значение правило гласи, че никога не трябва да го правиш два пъти.

— Благодаря, с удоволствие.

Президентът почука с очилата си по разтворената книга пред себе си.

— Има вероятност да бъда тук и през следващите четири години.

— Бих казал, голяма вероятност, сър. Вие свършихте добра работа през този мандат и би трябвало да се гордеете с нея, сър — увери го Грей. Но в себе си беше дълбоко убеден, че не е свършил нищо особено.

Час по-късно той напусна Западното крило.

 

 

Уорън Питърс най-сетне откри лодката на клуба „Кемъл“. Набра мобилния на Тайлър Райнке и партньорът му скоро се присъедини към него.

— Сигурен ли си, че е тя? — попита Райнке, любопитно оглеждайки лодката.

— Тя е — кимна Питърс. — Има кръв на носа, което означава, че наистина съм улучил някой от тях.

— Все някой трябва да ги е видял — или при отплаването, или при връщането на лодката.

Питърс помълча малко, вперил поглед във водата, после вдигна глава.

— Има и по-лесен начин да ги открием. Джонсън имаше документи в джоба си, нали?

— Аха. И какво?

— Ами някой от нашите свидетели може да е видял къде живее и да прояви любопитство…

— Прав си — кимна Райнке. — Това ще ни спести доста работа. Довечера отиваме там.