Метаданни
Данни
- Серия
- Клуб „Кемъл“ (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Camel Club, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 57гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Балдачи. Клуб „Кемъл“
Издателство „Обсидиан“, София, 2005
Редактор: Димитрина Кондева
Художник: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 954-769-111-2
История
- —Добавяне
- —Редакция от Mandor според хартиеното издание
1
Тичаше с все сила, а наоколо свистяха куршуми. Не виждаше кой стреля, а и нямаше оръжие, за да отговори на огъня. Жената до него беше съпругата му, а момиченцето от другата й страна беше тяхната малка дъщеря. Един куршум прониза китката на жена му и тя изкрещя от болка. При втория куршум, който я улучи, очите й се разшириха леко. Беше онова мигновено уголемяване на зениците, които регистрираха смъртта още преди мозъкът да реагира. Той прескочи падащото й тяло и се втурна да прикрие момиченцето с тялото си. Пръстите му се разпериха да уловят ръчичката й, но не успяха. Така и не успяха…
Събуди се и рязко седна в леглото. По скулите му се стичаха вадички пот, които бавно попиваха в гъстата брада. Взе шишето с вода, оставено до леглото, и наплиска лицето си. Кошмарът отново се беше върнал, пронизвайки като с нож изтерзаната му душа.
Стана от леглото и кракът му закачи стария кашон, който държеше под него. Поколеба се за момент, после вдигна капака. Вътре имаше изпокъсан фотоалбум. Разтвори го и започна да разглежда малкото снимки на жената, която някога беше негова съпруга. След тях следваха снимки на дъщеря му — отначало като бебе, а после като невръстно момиченце. Бяха само до тригодишната й възраст, други нямаше. Би дал живота си да я зърне като девойка, дори само за миг. Не минаваше ден, без да си задава въпроса какво е станало с нея.
Очите му бавно огледаха оскъдното обзавеждане на къщичката. Лавици с прашни книги и непотребни предмети. Голямото, отрупано с книги и списания бюро беше до широкия прозорец с изглед към притъмнялото гробище. Най-внушителна беше купчината дневници, изписани с прецизния му почерк. Опушената камина от дялан камък беше основният източник на топлина в помещението; имаше и малък кухненски бокс, където набързо си приготвяше храна. Скромното му жилище се изчерпваше с миниатюрна баня.
Погледна часовника си, взе бинокъла от плетената масичка до леглото и го пусна в раницата от избелял брезент, окачена на стола. Мушна вътре и няколко списания и излезе.
Луната огряваше старите, покрити с мъх надгробни камъни. Отвори портичката и тръгна по влажната трева. Прохладният въздух освежи натежалата му от кошмара глава, но беше безсилен да прогони болката в душата му.
Слава богу, тази вечер беше ангажиран, но дотогава имаше много време. А когато имаше време, той неизменно се насочваше към едно определено място.
Мина под арката от ковано желязо, на която бе изписано името на гробището — „Маунт Цион“, собственост на Обединената методистка църква в северозападната част на Вашингтон. Тази църква обединяваше най-старото чернокожо паство в града и бе създадена през 1816 г. от хора, които не желаели да изповядват своята вяра в дискриминиращите ги храмове, незачитащи идеята за равенство на Светото писание. Парцелът от десетина декара бил важна спирка на нелегалната железопътна линия, използвана по време на Гражданската война за транспортиране на робите от Юга към свободата на Севера.
Преди няколко години го бяха назначили за пазач на гробището и той прие работата си сериозно, правейки всичко възможно да го поддържа в идеален ред. Къщичката вървеше заедно с назначението и тя беше първият му истински дом от доста време насам. Църковната управа му плащаше в брой, без досадни формалности, но заплатата му и бездруго беше толкова малка, че не подлежеше на данъчно облагане. Всъщност едва свързваше двата края, но беше доволен, тъй като за пръв път в живота си имаше толкова добра работа.
Тръгна на юг по Двайсет и седма улица и взе автобуса, който го свали на една пресечка от тъй наречения му „втори“ дом. Мина покрай малката палатка, която се водеше негова собственост, спря до близкото дърво и бръкна в раницата за бинокъла. Той беше единствената вещ, която взе със себе си след години достойна служба на страната, преди да се разочарова напълно от нейните лидери. Десетилетия наред не беше използвал истинското си име. Хората го познаваха като Оливър Стоун, псевдоним, който бе приел в името на нещо, което можеше да се нарече само по един начин — дръзко предизвикателство.
И наистина, имаше нещо общо между него и прочутия режисьор, чиито филми оспорваха „официалното“ представяне на историята, изпъстрено с художествена измислица. Приемайки името, той беше убеден, че този Оливър Стоун проявява не по-малък интерес към „обективната“ истина.
Вдигнал бинокъла пред очите си, той продължаваше да следи оживлението около входа на отсрещната сграда, която винаги го беше привличала. След известно време се обърна и влезе в палатката. Там, на светлината на малко фенерче, старателно нанесе бележките си върху страниците на голяма тетрадка с твърди корици, която измъкна от раницата. Част от своите дневници държеше в къщичката при гробището, но повечето съхраняваше на други места. В палатката не оставяше нищо, защото знаеше, че редовно я претърсват. Пазеше в портфейла си официалното разрешително да я държи тук и да протестира пред отсрещната сграда.
Върна се обратно и поднови наблюдението на охраната, въоръжена с автомати, пистолети и радиостанции. Те всички го познаваха и се отнасяха към него с любезното и малко напрегнато внимание — като към човек, който може внезапно да ти се нахвърли. А самият Стоун правеше видими усилия да им засвидетелства уважение. Всеки гледа да е любезен с хора, които носят оръжие. Въпреки че се различаваше от стандартната маса, Оливър Стоун съвсем не беше луд.
Срещна погледа на един от охраната, който се провикна:
— Хей, Стоун, чух, че Хъмпти-Дъмпти паднал от стената. Разпространи новината!
Колегите му се ухилиха, устните на Стоун също се разтеглиха в усмивка.
— Разбрано — отвърна той. Беше видял с очите си как същият войник беше убил човек на няколко метра от мястото, на което стоеше в момента. В интерес на истината онзи бе стрелял по охраната.
Подръпна износените панталони около тънкия си кръст, приглади дългата си посивяла коса, а после се наведе да стегне връзката, която пречеше на дясната му обувка да се разпадне. Беше висок и слаб. Ризата му беше прекалено голяма, а панталоните — твърде къси. А обувките… Е, те винаги му бяха създавали проблеми.
— Нови дрехи трябват ти — обади се женски глас от мрака.
Вдигна глава и я видя, облегната на статуята на генерал-майор граф Жан дьо Рошамбо, герой от Американската революция. Пръстът на генерала сочеше напред, незнайно към какво. До него се издигаше статуята на пруския барон Щойбен, а в северозападния край на огромния парк стоеше на пост полякът генерал Косцюшко. Тези статуи винаги го караха да се усмихва. Оливър Стоун обичаше компанията на революционерите.
— Нужда имаш наистина от нови дрехи, Стоун — повтори жената и се почеса по загорялото лице. — И от подстригване. С една дума, от цялостно подновяване, приятелю.
— Сигурно е така — тихо отвърна той. — Но всичко е въпрос на приоритети, а за щастие суетата никога не е била сред моите.
Тази жена се представяше с името Аделфия. Говореше с акцент, който той така и не успя да определи, макар че със сигурност беше европейски, най-вероятно славянски. Не се церемонеше с глаголите, поставяйки ги където й попадне. Беше висока и слаба, с дълга прошарена коса. Имаше мрачни хлътнали очи, а устата й беше вечно изкривена в злобна гримаса, въпреки че Стоун усещаше в поведението й някакво дълбоко скрито добродушие. Трудно му беше да определи възрастта й, макар че със сигурност беше по-млада от него. На двуметровия прът пред палатката й имаше плакат с надпис:
ЗАРОДИШЪТ Е ЖИВОТ. КОЙТО НЕ ВЯРВА В ТОВА, ЩЕ ОТИДЕ ПРАВО В АДА.
Оцветен в черно и бяло, животът на Аделфия не се отличаваше с особена изтънченост. За нея оттенъците в сиво просто не съществуваха, въпреки че живееше в град, който сякаш беше създал този цвят. Пред палатката на Оливър Стоун беше забоден далеч по-скромен плакат, на който пишеше:
ИСКАМ ИСТИНАТА!
Все още не я беше открил, но нима имаше друг град на света, където тази задача да бе по-трудна?
— Отивам кафе да взема, Оливър. Ти искаш ли? Имам пари.
— Не, Аделфия, благодаря. Трябва да отида на едно място.
— На друга среща? — намръщено го изгледа тя. — Какво добро тя ще донесе на теб? Вече не си млад и да ходиш не бива по тъмното. Опасно е.
— Напротив, тук е доста сигурно — поклати глава той и хвърли поглед към въоръжените мъже насреща.
— За теб мъже с пушки значи сигурност? А аз казвам ти си луд! — отсече жената.
— Може и да си права — сви рамене той, после любезно добави: — Благодаря ти за загрижеността.
Стори го, защото отдавна знаеше, че Аделфия използва всеки повод за спор и само чака удобния момент.
Тя го изгледа втренчено, после бавно се оттегли. Очите на Стоун се преместиха към следващия плакат, на който пишеше:
ПРИЯТНО ВТОРО ПРИШЕСТВИЕ.
Отдавна не беше виждал господина, който го беше измислил.
— Ами това ни чака — промърмори той, след което вниманието му беше привлечено от оживлението от другата страна на улицата. Полицаи и патрулни коли се събираха на групички, а част от тях заеха позиции на пресечките. После се отвориха внушителните порти от черна стомана, които можеха да издържат директна атака на танк М–1, и на асфалта изскочи черен събърбан с включени сини и червени светлини.
Разбрал какво става, Стоун забърза към близката пресечка. С помощта на бинокъла ясно видя как на Седемнайста улица се изсипа автомобилна кавалкада, в центъра на която се движеше най-уникалната лимузина.
Беше последен модел кадилак, оборудван с най-модерна навигационна и комуникационна техника. Купето побираше шестима пътници, за които имаше удобни кресла от синя кожа, снабдени със сензори за автоматично коригиране на позицията. Имаше компютър, който при нужда изчезваше в една от страничните стени, беше напълно херметизирана, със самостоятелна въздушна система — в случай че кислородът в околната среда не отговаря на необходимите условия. Президентският герб беше щампован върху облегалката на централното кресло; подобни гербове имаше и на страничните врати — както отвън, така и отвътре. В дясната част на предната броня се вееше националното знаме на Съединените щати, а в лявата — президентският флаг, което означаваше, че държавният глава се намира в лимузината.
Отвън купето беше облицовано с антибалистични стоманени панели, а прозорците бяха от непробиваемо стъкло, дебело колкото телефонен указател. Гумите на огромните колела бяха снабдени с устройство за автоматично напомпване, а на табелата с номерата бяха изписани две големи нули. Разходът на гориво беше огромен, но в замяна на това лимузината, която струваше 10 милиона, беше оборудвана с 10-дисков чейнджър и озвучителна система „фул съраунд“. За разочарование на любителите на уникални лимузини този модел не се предлагаше с дилърска отстъпка. Наричаха го на галено „Звяра“, а недостатъците му бяха само два: не можеше да лети и да плава.
В купето светна лампичка и Стоун зърна пътника, прелистващ някакви документи, несъмнено изключително важни. До него седеше още един човек и Стоун неволно се усмихна. Агентите от охраната положително бяха бесни от включената лампичка. Не бива да ставаш толкова лесна мишена дори когато си зад дебела броня и блиндирани стъкла.
На пресечката лимузината намали и Стоун леко се стегна — за част от секундата очите на президента на САЩ Джеймс Бренан срещнаха очите на гражданина Оливър Стоун — заклет противник на заговорите и конспирациите. Президентът направи гримаса и каза нещо, а агентът до него побърза да изключи осветлението в купето. Стоун отново се усмихна. Аз винаги ще бъда тук. По-дълго и от двама ви.
Добре познаваше и човека, който седеше до президента Бренан. Това беше Картър Грей, когото наричаха „Царят на разузнаването“, неотдавна получил министерски правомощия да управлява с желязна ръка бюджет от над петдесет милиарда долара и 120 000 високо квалифицирани служители във всичките 15 разузнавателни агенции на страната. Империята му включваше площадките за изстрелване на шпионски спътници, института по криптология на Агенцията за национална сигурност (АНС), Агенцията за военно разузнаване (АВР), а дори и достопочтеното ЦРУ което преди време беше оглавявал. Хората от Лангли вероятно се бяха надявали, че поради този факт ще бъдат привилегировани, но нищо подобно не се случи. И в Пентагона, където отиваха осемдесет цента от всеки долар за разузнаването, бяха разчитали на лоялността му, тъй като Грей беше заемал поста министър на отбраната. Но и това предположение се оказа напълно погрешно. Грей очевидно знаеше всички вътрешни игри и беше използвал този факт, за да подчини двете ведомства на желязната си воля.
Стоун беше твърдо убеден, че такава огромна власт не бива да се съсредоточава в ръцете на един-единствен човек, защото никой не е застрахован от грешки. Особено пък човек като Картър Грей. Познаваше го от десетилетия, въпреки че ако днес се срещнеха очи в очи, Грей едва ли би познал стария си приятел. Преди години нещата бяха различни, нали, мистър Грей?
Внезапно една силна ръка издърпа бинокъла от ръцете му и той се озова очи в очи с униформен пазач, който нервно стискаше автомат.
— Ако още веднъж го насочиш към президента, няма да го видиш повече! — отсече той. — Ясно ли е, Стоун? Ако не те познавахме, още сега щях да го конфискувам! — След тези думи му върна охлузения военен бинокъл и се отдалечи.
— Упражнявам конституционните си права — промърмори Стоун, внимавайки онзи да не го чуе. След което побърза да прибере бинокъла и да се оттегли в сянката на дърветата.
Влезе в палатката, отвори раницата и на светлината на фенерчето изчете купчината вестникарски изрезки, които лежаха между листовете на дневника му. Те документираха съвместната дейност на Картър Грей и президента Бренан. „Царят на разузнаването нанася нов удар“, гласеше заглавието на една от тях; „Бренан и Грей — един динамичен дует“, обявяваше друго.
Нещата се бяха развили с необичайна бързина. След кратки дебати Конгресът взе решение за коренна реорганизация на американското разузнаване, поверявайки го в ръцете на Картър Грей. В качеството си на директор на разузнаването с ранг на министър Грей оглави Националния разузнавателен център (НРЦ), чиято основна задача беше да защитава страната от вътрешни и външни нападения. С всички средства, въпреки че това не беше записано в правилника за дейността на центъра.
Но мандатът на Грей започна зле: серия от самоубийствени атентати в гъсто населени райони с многобройни жертви, две убийства на чуждестранни дипломати по време на официалните им посещения в страната, последвани от пряко нападение срещу Белия дом, за щастие неуспешно. В Конгреса се появиха искания за оставката на Грей, но президентът застана твърдо зад него. А ако борбата за власт във Вашингтон можеше да бъде сравнена с природните бедствия, президентът представляваше ураган и земетресение, слети в едно.
Постепенно нещата започнаха да се нормализират. Бяха предотвратени десетина терористични нападения на американска територия, а ликвидирането и залавянето на терористи набра скорост. Дълго време неспособно да проникне в структурите на тези организации, американското разузнаване най-после започна да атакува врага отвътре, силно ограничавайки възможностите му за удари срещу САЩ и техните съюзници. А Грей, естествено, обра лъвския пай от славата за тези успехи.
Стоун погледна часовника си. Срещата щеше да започне скоро. Той обикновено се движеше пеша, но мястото беше доста отдалечено, а днес краката го боляха. Излезе от палатката и надникна в портфейла си. Вътре нямаше пари.
В следващия миг забеляза един пешеходец и забърза след него. Човекът спря на ъгъла и вдигна ръка пред приближаващото се такси. Стоун го настигна в момента, в който отваряше задната врата.
— Бихте ли ми помогнали, сър? — промърмори с наведени очи той и протегна ръка. — Няколко долара ще бъдат достатъчни.
Изрече думите почтително, давайки му възможност да прояви великодушие, стига да пожелаеше. Хайде, направи се на щедър, иначе ме чака дълъг преход, помоли се наум той.
Човекът се поколеба, след което захапа въдицата. Усмихна се и посегна за портфейла си. Стоун се смая при вида на двайсетдоларовата банкнота, която кацна в протегната му длан.
— Бог да ви благослови — благодари му той и стисна шепа.
— Не ги харчи наведнъж — засмя се мъжът.
Колата замина, а Стоун забърза към стоянката за таксита пред близкия хотел. При нормални обстоятелства щеше да вземе автобуса, но с двайсетачка в джоба реши да пътува по-комфортно. Приглади дългата си разрошена коса, плъзна длани по обраслата си брада, след което се насочи към първата кола в редицата.
В момента, в който го зърна, шофьорът заключи вратите и викна:
— Махай се, чупка!
Стоун залепи банкнотата на страничното стъкло и подхвърли в малкия процеп:
— Законът не ти дава право на дискриминация по отношение на клиентите.
По изражението на таксиджията си личеше, че е готов на всякакъв вид дискриминация, но при вида на банкнотата очите му светнаха.
— Да не си я откраднал?
— Подарък ми е. Освен това закъснявам за една среща.
— Среща ли? — огледа го с недоверие шофьорът. — Къде?
Стоун му каза, след което додаде:
— Сумата не е лоша за това затишие.
Таксиджията нерешително потърка наболата си брада.
— Говориш много сносно за скитник — промърмори той, после подозрително добави: — Мислех, че всичките сте откачалки.
— Не съм откачалка и не съм скитник — отвърна Стоун, помълча малко и добави: — Бих казал, че напоследък просто нямам късмет.
— Че кой ли има? — въздъхна шофьорът и отключи вратите.
Стоун побърза да се качи.
— Видя ли президентския кортеж преди малко? — попита шофьорът. — Страхотна работа!
— Аха — отвърна без ентусиазъм Стоун, обърна се да хвърли последен поглед към Белия дом, след което се отпусна на седалката и затвори очи.