Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (18)

17

Алекс напусна магистралата „Джордж Уошингтън“ малко преди началото на стръмния наклон към река Потомак, след което отби и спря на паркинга, определен за посетителите на остров Рузвелт. Дотам се стигаше единствено по тясно мостче за пешеходци.

Паркингът беше задръстен от патрулки и служебни коли без отличителни знаци. Тук бяха както дежурният екип от Съдебна медицина, така и криминалистите на ФБР. Истинско стълпотворение на цивилни и униформени, въздъхна Форд, давайки си сметка, че ще изтече доста време, преди да го оставят да се заеме с изпълнението на задачата.

— Същински пазар — подхвърли Симпсън.

— Мачът обещава да е интересен — кимна Алекс, — най-вече между Бюрото и парковата полиция, които яко ще се счепкат по въпроса с юрисдикцията. Докато вашингтонските ченгета са пълни аутсайдери.

Стъпиха на мостчето и показаха служебните си карти на полицая, който го охраняваше.

— Сикрет Сървис? — объркано ги погледна той.

— Секретна мисия по личната молба на най-големия шеф — поясни, без да забавя крачка Алекс.

Маркировката на пътеките бързо ги отведе до местопрестъплението. Във въздуха се долавяха приглушени разговори, прекъсвани от жуженето на мобилни телефони. Алекс се гордееше с факта, че когато го потърсеха, неговият телефон просто си звънеше — като всеки нормален апарат.

Излязоха на малката павирана площадка пред паметника. Един поглед му беше достатъчен, за да идентифицира екипите, които изпълняваха преките си служебни задължения.

Сред тях се открояваха униформите на градската и парковата полиция, чиито притежатели демонстрираха подчертано почтително поведение. Криминалистите също се познаваха отдалеч, докато костюмарите бяха от ФБР, което личеше от надменното им поведение на обезпокоени собственици. Но сред тях имаше и няколко костюма, които Алекс не успя да идентифицира. Насочи се към един служител на парковата полиция, който имаше повече шансове да се окаже началник. Да привлече на своя страна униформените беше правило, към което неотклонно се придържаше.

— Алекс Форд, Сикрет Сървис — стегнато се представи той. — А това е агент Симпсън.

Ръкуваха се, след което Алекс извърна глава към трупа.

— С какво разполагаме до момента?

— Най-вероятно самоубийство — обясни полицаят. — По всичко личи, че е налапал пищова, но все пак трябва да изчакаме аутопсията. Трупът е толкова вкочанен, че дори не можем да отворим устата му, без да нанесем поражения.

— Онези там от ФБР ли са? — подхвърли Алекс, кимайки към двамата мъже с официални костюми, изправили се на крачка от трупа.

— Как можа да ги познаеш? — иронично се усмихна ченгето.

— По суперменските плащове, които се подават под саката им — каза Алекс и отговорът предизвика смеха на събеседника му. — Ами онези там? — Пръстът му се насочи към близката групичка, която си разменяше тихи реплики.

— Момчетата на Картър Грей от НРЦ. Вероятно се опитват да разберат дали Ал Кайда няма нещо против Теди Рузвелт.

Алекс се ухили.

— Нали не възразяваш да нахвърляш накратко списъка с веществените доказателства? В това отношение шефът ми е голям запек, знаеш…

— Никакъв проблем, макар че до този момент нямаме кой знае какъв интерес към разследването. Портфейлът му си е на мястото, плюс предсмъртно писмо и револвер с един патрон по-малко. По всяка вероятност е изсмукал близо литър скоч. И сега вони. Все още не сме проверили отпечатъците върху бутилката и револвера, който е регистриран на негово име. Но това всеки момент ще стане.

— Следи от барут по дланта? — обади се Симпсън.

— Не открихме. Оръжието изглежда съвсем ново и отлично поддържано. Но понякога дори револверите не изпускат барутни следи.

— Признаци на борба? — обади се на свой ред Алекс.

Ченгето поклати глава.

— С какво е дошъл? — попита Симпсън.

— На паркинга нямаше кола.

— Което означава, че някой може би го е гръмнал и го е докарал тук. А ако се докаже, че става въпрос за самоубийство, трябва да се отговори на въпроса как е пристигнал на острова.

— В северния край на паркинга има едно мостче за пешеходци, което минава над магистралата и свързва Херитидж Трейл с Чейн Бридж — поясни униформеният. — Но според нас той не е минал оттам, тъй като някой щеше да го види. — Поколеба се за момент, после добави: — А и дрехите му са доста подгизнали, за да приемем, че това е дело единствено на утринната роса.

— Какво?! — най-сетне включи Алекс. — Нима искаш да кажеш, че е дошъл дотук с плуване?!

— Така изглежда.

— Но защо? След като тъй и тъй е бил във водата, не е ли по-логично просто да нагълта част от Потомак?

— Ако е решил да преплува Малкия канал, разстоянието не е много голямо — колебливо отвърна ченгето.

— Да бе! — хвърли му мрачен поглед Алекс. — Ако си решил да дойдеш оттам, няма да скочиш във водата, а ще минеш по мостчето за пешеходци, което е над Малкия канал. Освен това сигурно щеше да се удави, след като е бил толкова пиян.

— Може да се е напил, след като е дошъл тук — възрази полицаят. — Но има и още нещо…

Той се обърна и подвикна на един от криминалистите, който се занимаваше с претърсване на околността. Човек се приближи и му подаде някакъв предмет.

— Ето това. — Ченгето вдигна пред очите си пластмасова торбичка за веществени доказателства, в която беше вкарана друга торбичка.

Двамата агенти на Сикрет Сървис се вторачиха в находката.

Алекс беше този, който пръв разгада предназначението й.

— Вкарал е в тях оръжието и мунициите, за да не се намокрят — обяви той.

— Точно така. Револвер двайсет и втори калибър и куршуми с медна риза.

— Каза, че е оставил предсмъртно писмо — рече Алекс.

Ченгето извади тефтера си и им продиктува текста, който си беше записал дословно. Симпсън бързо го нахвърли в бележника си и вдигна глава.

— Къде е открито?

— Стърчеше от вътрешния джоб на сакото му, вероятно за да се вижда отдалеч.

— Разполагате ли с оригинала? — попита Алекс.

— А вие кои сте? — обади се строг глас зад гърба им.

Алекс се завъртя и се оказа лице в лице с нисък набит мъж, облечен в костюм с жилетка от „Брукс Брадърс“ и тъмна вратовръзка.

Алекс извади служебната си карта и се представи.

Мъжът почти не я погледна.

— Лойд, специален агент на ФБР. Тук вече присъстват агенти на НРЦ, които представляват интересите на службата си.

Алекс побърза да влезе в ролята си на скромен служител на закона.

— Изпълняваме заповеди, нищо повече — обяви той. — Честно казано, Сикрет Сървис предпочита да има свои представители на подобни места. Бюрото положително си дава сметка, че загубата на човек от НЦОЗ е особено чувствителен проблем, да не говорим за нашата служба, която вече е към Министерството на вътрешната сигурност, а не към финансите.

Каза това с ясното съзнание, че Министерството на вътрешната сигурност има далеч по-голям авторитет от Министерството на финансите, включително и сред представителите на закона. Или, образно казано, 300-килограмовата горила, наречена ФБР, нямаше как да не уважава 500-килограмовата горила на МВС въпреки скорошното й раждане.

Лойд изглеждаше така, сякаш се готвеше да изстреля някой хаплив коментар, но после се овладя и сви рамене.

— Добре. Трупът е там. Идете да си поиграете на Шерлок Холмс, след като толкова ви харесва.

— Високо ценя предложението ви, агент Лойд. Но ме интересува предсмъртното писмо, което сте открили.

Лойд направи знак на един от колегите си, който го донесе.

— Дрехите и личните му вещи ще бъдат изследвани за отпечатъци, но не съм убеден, че ще открием нещо — надуто обяви Лойд. — Очевидно става въпрос за самоубийство.

— Платът не е най-добрият носител на латентни отпечатъци — подхвърли Симпсън. — Но сакото му предлага нелоши възможности главно защото е мокро. Надявам се, че в микробуса на вашите хора ще се намери някоя опаковка „Суперфюм“. Когато става въпрос за снемане на отпечатъци от подобни повърхности, няма нищо по-добро от цианакрила.

— Не знам дали имат такова нещо — промърмори Лойд.

— Най-добре е дрехите да бъдат предадени на лабораторията. Там ще ги сложат в специалната камера за топлинна акселерация, наречена „Мегафюм“. Знам, че във ФБР разполагат с такава. — Симпсън посочи предсмъртното писмо и добави: — А ако пуснете това в пещ с нинхидрин, всичко, което има да се показва, ще излезе наяве.

— Благодаря за съвета — сопна се Лойд, но си личеше, че е впечатлен от познанията й.

Алекс хвърли възхитен поглед към партньорката си, след което отново насочи вниманието си към агент Лойд.

— Трябва да сверите почерка — рече той.

— Знам — троснато отвърна Лойд.

— Нашата лаборатория може да свърши тази работа, както и да провери за евентуални отпечатъци.

— Тя не може да се сравнява с лабораторията на ФБР! — гневно отсече Лойд.

— Но не е така натоварена — меко възрази Алекс. — Все пак играем в един отбор, агент Лойд.

Това сякаш докосна някаква колегиална струна в душата на упорития федерален агент и той смени тона.

— Високо ценя отзивчивостта ви, агент Форд — промърмори той.

— Алекс, а тя е Джаки — отвърна Форд, кимайки към Симпсън.

— Аз съм Дон. Мисля, че предложението ви идва тъкмо навреме. Федералната лаборатория е доста задръстена от материали, свързани с тероризма. Но ще трябва да се разпишете за уликите, защото съдебният лекар много държи да се спазват процедурите.

Алекс се подчини, разгледа писмото през прозрачната опаковка и го подаде на Симпсън.

— И тъй, има ли мотив за самоубийство? Чух, че щял да се жени.

— Това малък мотив ли е? — мрачно се пошегува униформеният полицай.

Мъжете се разсмяха, а Симпсън му хвърли смразяващ поглед и за момент изглеждаше така, сякаш се готви да извади пистолета си и да увеличи бройката на мъртъвците.

— Рано е за отговор на този въпрос — обади се Лойд. — Ще направим задълбочено разследване, но засега нещата сочат, че Патрик Джонсън сам е отнел живота си.

— Някакви следи от чуждо присъствие? — попита Симпсън.

— Може и да е имало — отговори на въпроса й полицаят. — Но после тук са се появили близо петдесет ученици. Сутринта е било доста мъгливо и децата едва не са се спънали в трупа. Здравата са се уплашили. Каменната настилка не може да ни предложи ясни следи.

— По коя пътека е дошъл? — попита Алекс.

— Вероятно по тази — отвърна ченгето и посочи вляво от себе си. — Ако е преплувал Малкия канал, точно по нея би излязъл от горичката.

— Организирали сме издирване на колата му по протежение на брега — добави Лойд. — Живеел е в Бетезда, Мериланд. Би трябвало да се е придвижил дотук с автомобил, а след това да е преплувал канала. Ако го намерим, ще получим по-ясна представа за мястото, където е влязъл във водата.

Алекс погледна към вирджинския бряг.

— Момчета, ако този човек е преплувал Малкия канал, колата му може да бъде само на онзи паркинг.

— Но я няма — сви рамене полицаят. — Може би някой го е докарал, а след това си е тръгнал. Нещо, което не ми се връзва.

— Полицейският катер би трябвало да минава и оттук — отбеляза Симпсън.

— Направили са го и снощи — кимна Лойд. — Но мъглата им е попречила. Изключено е било да забележат човек във водата.

— Откога е мъртъв? — попита Алекс.

— Според съдебния лекар приблизително от дванайсет часа.

— Някаква идея защо е избрал точно остров Рузвелт?

— Защото е усамотен и спокоен, близо до всякъде — отвърна Лойд. — А може би е бил фен на Рузвелт… — Погледна хората от НРЦ, намръщи се и се обърна към Форд: — Ще трябва да поговорим с онези там. Може би ще научим нещо за мотивите на Джонсън да се самоубие. А след разговора те със сигурност ще станат още по-параноични.

— Искаш да кажеш, че Джонсън може би се е занимавал с нещо, което не е харесвало на НРЦ, така ли?

— Трудно ми е да кажа, защото изобщо не знам какво правят там — изсумтя Лойд и се отдалечи.

— Още един член на клуба — промърмори Форд, направи знак на Симпсън и се приближи към трупа. — Ще ти издържи ли стомахът?

— В Алабама бях детектив в отдел „Убийства“ — отвърна тя. — Нагледала съм се на трупове и огнестрелни рани.

— Не знаех, че този щат е такова бойно поле.

— Ти майтапиш ли се? Във всеки по-голям град в Алабама са регистрирани повече огнестрелни оръжия, отколкото в цялата американска армия!

Алекс клекна пред трупа на Джонсън и опипа студената му ръка. Ръкавът беше подгизнал, а тялото беше вкочанено. Около устата, ушите и носа имаше засъхнала кръв.

— Фрактура в основата на черепа — каза Симпсън. — Кръвта преминава през нея и се стича надолу. Патологът вероятно ще открие куршума в областта на тила. Но ще му се наложи да отвори цялата глава, защото става въпрос за двайсет и втори калибър, който е сравнително малък.

— Ръкавът е окървавен, но това не важи за дясната му ръка — отбеляза Форд. — Което е малко изненадващо.

— Понякога кръвоизливът е сравнително слаб, най-вече когато куршумът остане в главата.

— Вероятно си права.

Алекс изви глава и подвикна:

— Къде са били открити револверът и писмото?

— Оръжието на двайсетина сантиметра вдясно от тялото — отвърна полицаят. — А писмото стърчеше от отвора на якето.

Алекс се надигна и лицето му се разкриви в мъчителна гримаса. Болката във врата беше изключително остра — както винаги когато се изправяше рязко.

— Добре ли си? — загрижено го погледна Симпсън.

— Стара травма, остана ми от йогата. Какво ти нашепва инстинктът на ченге от Алабама?

— От опит знам, че предварителните заключения за причината на смъртта обикновено са правилни — сви рамене тя.

— Не те питах за това. Интересува ме какво е вътрешното ти чувство.

— То ми подсказва, че преди да приключим случая, ще трябва здравата да поработим. Защото няма да е първият с подвеждащи предварителни заключения. — Главата й кимна по посока на агентите от НРЦ. — Тези могат да ни бъдат от помощ, макар че се съмнявам. Шпионите не обичат да сътрудничат.

Алекс се втренчи в групичката. Ако имаше държавна институция, която да е забулена в секретност повече от ЦРУ, а дори и от Агенцията за национална сигурност, това без съмнение беше Националният разузнавателен център. Веднага си представи какви препятствия ще бъдат издигнати пред тях, скрити зад всесилния аргумент „национална сигурност“. Разбира се, Сикрет Сървис също прибягваше до него, но Алекс знаеше, че го използва разумно, без да прекалява. Което не можеше да се каже за момчетата от НРЦ.

— А ти какво мислиш? — попита Симпсън.

Той изследва земята около краката си в продължение на минута, след което вдигна глава.

— Не искам да ти прозвучи прекалено егоистично, но имам чувството, че разследването ще бъде трън в задника, и то в особено сложен момент от кариерата ми.

Обърнаха се да си вървят, но двамата агенти на НРЦ им пресякоха пътя към пешеходния мост.

— Разбрахме, че сте от Сикрет Сървис — рече русият, значително по-висок от колегата си.

— Точно така — кимна Алекс. — Агенти Форд и Симпсън от ВОБ.

— Аз съм Тайлър Райнке, а това е Уорън Питърс, работим в НРЦ. Мисля, че трябва да си сътрудничим, тъй като Джонсън беше на двойно подчинение на нашите служби.

— Макар че още е рано, аз нямам нищо против да споделям оперативна информация, стига да получавам такава — отговори Алекс.

— Това е и нашият начин — усмихна се Райнке.

— Добре. Значи мога да разчитам да ми уредите среща с колегите на Джонсън?

— Няма проблем — отвърна Питърс. — Познавате ли някого в НРЦ?

— Вие сте първите, които признават, че работят там.

Агентите не останаха очаровани от този коментар.

— Ето картичката ми — добави Алекс. — Обадете ми се, когато организирате нещата. — После посочи предсмъртното писмо в ръцете на Симпсън. — Ще направим анализ на почерка, за да сме сигурни, че е написано от Джонсън.

— Всъщност точно за това писмо исках да поговорим — каза Питърс. — Ние имаме изключително опитни графолози, които ще изпълнят задачата за минути.

— И нашите са опитни — отвърна Форд.

— Но НРЦ разполага с многобройни образци от почерка на Джонсън. Предлагам ви да ускорим нещата, нищо повече. Нали трябва да си сътрудничим?

— Това е веществено доказателство при разследване на убийство — обади се Симпсън. — Едва ли ще ви позволят да го вземете. Трябва да се съхранява от ФБР или Сикрет Сървис като правоохранителни органи.

— НРЦ има същия статут — отвърна Райнке. — Вече разговарях със съдебния лекар и му обясних, че става въпрос за национални интереси. Той няма нищо против да ни предаде въпросното веществено доказателство, стига да го съхраняваме съгласно инструкциите.

— Добре — кимна Алекс. — Чакаме бързи резултати. Проверете го и за пръстови отпечатъци.

Питърс бързо попълни формулярите на съдебния лекар и пое торбичката.

— Картър Грей със сигурност ще изрови томахавката, ако вече не го е направил — обяви той.

— То е ясно — кимна Алекс.

Симпсън изчака агентите на НРЦ да се отдалечат и попита:

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че са двама негодници, които ще хвърлят картичката ми в първото кошче за боклук.

— Защо тогава им даде писмото?

— Защото по този начин получават контрол върху веществено доказателство за разследване на убийство и няма начин да ни откажат достъп до НРЦ, където ще имаме доста работа.