Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (17)

16

Оливър Стоун се прибра в къщичката и се помъчи да заспи, но беше прекалено възбуден от събитията през тази нощ. Запали камината да прогони влагата и се настани пред нея с книга в ръка. Чете до разсъмване, но мислите му непрекъснато се връщаха към смъртта на Патрик Джонсън. По-скоро към убийството му. Сутринта си направи кафе и лека закуска, след което се зае с всекидневната си работа. Докато скубеше бурените и почистваше старите надгробни плочи, не преставаше да мисли как той и приятелите му бяха на крачка от смъртта. Много пъти през живота си беше попадал в подобни ситуации и се беше научил да ги изтрива от съзнанието си. Сега нямаше да успее толкова бързо.

След работа се прибра в къщата и влезе под душа. Взе решение в момента, в който се погледна в огледалото, давайки си сметка, че не разполага със средства за неговата реализация. По това време Кейлъб и Рубън вече трябваше да са на работа. А Милтън просто не ставаше за нищо.

Алтернативата беше само една и той се насочи към Китайския квартал.

 

 

Четирийсет и пет минути по-късно се изправи пред ателието за химическо чистене, вдигна глава и подвикна:

— Аделфия?

Жената живееше точно над него. Вероятно вече е излязла, помисли си Стоун, подвикна още веднъж и се обърна да си върви. В този момент отвътре се разнесоха провлачени стъпки и на прага се изправи Аделфия. Беше облечена с черен панталон и дълъг пуловер, а косата й беше стегната на кок.

— Как къде живея научи? — попита рязко тя.

— Ти ми каза.

— О — кимна тя и в очите й се появи раздразнение. — Как мина срещата ти?

— С изненади.

— Какво искаш?

Стоун прочисти гърлото си и изтърси предварително намислената лъжа.

— Разсъждавах върху думите ти за външния ми вид и се запитах дали не можеш да ме подстрижеш. Предполагам, че ще се справя и сам, но резултатите най-вероятно ще са плачевни.

— Чак толкова зле не изглеждаш — промърмори Аделфия, закашля се, притеснена от неволното признание, и в очите й се появи изненада. — Значи съвета ми приемаш, а?

Той кимна.

— Ще си набавя и нови дрехи. Е, относително нови. Обувки също.

— А брадата? — изгледа го подозрително тя. — С нея приличаш на… скитник.

— И тя заминава, но с нея ще се справя сам.

— Никакви такива! — отсече Аделфия. — Отдавна мечтая тая брада да махна! — Посочи вътрешността на дома си и добави: — Хайде, влизай. Ще го направим веднага, още преди да си се отказал.

Стоун бавно я последва. Апартаментчето се оказа изненадващо чисто и подредено. Нещо, което не се връзваше с темперамента и често сменящите се настроения на тази жена.

Влязоха в банята и тя посочи тоалетната чиния.

— Сядай!

Той се подчини и я зачака да събере нужните инструменти. От мястото си виждаше дългите лавици книги с най-различна тематика, част от тях на езици, които не познаваше, въпреки че беше пътувал надлъж и шир по света и притежаваше познания върху много и различни култури.

— Наистина ли владееш всички тези езици, Аделфия? — кимна той към библиотеката.

Тя вдигна глава от отвореното чекмедже пред себе си и подозрително го изгледа.

— Защо иначе са ми книги, които не мога да чета? Мислиш ли, че жилището ми е толкова просторно, че да държа в него ненужни вещи?

— Права си.

Тя го покри с чаршаф, който завърза на тила му.

— Как да те подстрижа?

— Достатъчно е да обереш косата около ушите и на тила.

— Това означава да смъкнем доста от нея. Сигурен ли си, че го искаш?

— Естествено.

Тя започна да щрака с ножицата. Не след дълго косата му се смали до прилична дължина. Аделфия старателно я среса, притискайки с гребена няколко по-упорити кичура. После се прехвърли на брадата и безжалостно я окълца, а след това взе една дамска самобръсначка.

— Използвам я за краката си, но ще свърши работа.

Хвърляйки поглед в малкото огледало, което му поднесе Аделфия, Стоун почти не се позна. Вдигна ръка и неволно потърка гладката кожа на лицето си, която не беше виждал от години. Лишена от дългата сплъстена коса, главата му над изненадващо тънкия врат се оказа с високо чело, прорязано от ситни бръчици.

— Имаш хубаво лице, а вратлето ти е като на бебе — отбеляза Аделфия. — Моята шия е грозна, като на бабичка. Набръчкана като на пуйка.

— Според мен имаш много хубави черти, Аделфия — рече Стоун, продължавайки да се оглежда. Това му попречи да види гъстата руменина, която покри лицето й.

— Един човек снощи те търси — смени темата тя.

— Така ли? — погледна я той. — Кой?

— Някакъв с костюм. Като Форт или нещо подобно се представи. Да ти предам, че те е търсил, каза.

— Форт ли?

— Виждала съм го с онези оттатък улицата да разговаря. От охраната.

— Аха. Вероятно имаш предвид Форд. Агент Алекс Форд…

— Точно така — насочи пръст към него. — Едър мъж, по-висок от теб.

— Каза ли какво иска?

— Минал „здрасти“ да каже.

— В колко часа?

— Да ти приличам на човек, който за времето се вълнува?… — Аделфия се поколеба, после добави: — Май беше някъде около полунощ. Не знам нищо повече.

Замислен върху чутото, Стоун се изправи и бавно смъкна чаршафа.

— Искам да те възнаградя за услугата — рече той, забеляза гневното поклащане на главата й и добави: — Все има нещо, с което да отговоря на любезността ти.

— Има — втренчи се в него тя, после изведнъж млъкна. Обзет от любопитство, той просто я гледаше. — Някой ден по кафе ще пием… — Нова пауза, после веждите й гневно се смръщиха. — Разбира се, когато нямаш важни среднощни срещи.

Стоун изненадано замълча, после кимна. Какво толкова? Нямаше нищо нередно в един обикновен разговор на чаша кафе.

— Дадено, Аделфия. Предполагам, че отдавна е време да правим и такива неща.

— Значи се разбрахме — каза тя и му протегна ръка. Пръстите й бяха учудващо силни.

Няколко минути по-късно Стоун крачеше по улицата и мислеше за вечерното посещение на Алекс Форд. Той му беше доста по-близък от останалите агенти на Сикрет Сървис. Следователно визитата му можеше и да е случайна.

Влезе в „Гудуил“ и се зае да харчи парите, които му беше дал Рубън. Два панталона, чифт здрави спортни обувки, чорапи, ризи, един пуловер и блейзър в убито син цвят. Продавачът, с когото бяха стари познати, прибави към купчината и два чифта ново бельо.

— Изглеждаш с години по-млад, Оливър — отбеляза той.

— Така се и чувствам.

Отнесе покупките си в парка „Лафайет“ и се насочи към палатката си с намерението да се преоблече. Но на крачка от нея го спря един дрезгав глас.

— Къде си мислиш, че отиваш, приятел?

Стоун се обърна и се озова очи в очи с униформен служител на Сикрет Сървис.

— Тази палатка вече е заета, затова изчезвай — добави агентът.

— Това е моята палатка, офицер.

Онзи пристъпи по-наблизо и присви очи.

— Стоун? Ти ли си?!

— Малко по-къса коса и обръсната брада, но иначе съм аз — отвърна с усмивка Стоун.

Агентът поклати глава.

— От „Елизабет Арден“ ли идваш, човече?

— Мога ли да знам коя е тази Елизабет? — разнесе се остър глас зад тях и двамата се обърнаха като по команда. Стоун се оказа на крачка от пламтящите очи на Аделфия. Беше облечена както преди, но косата й падаше свободно върху раменете.

— Спокойно, Аделфия, прибери си конспиративните теории — ухили се агентът. — Става въпрос за козметичен център, където те разкрасяват. Жена ми ходи веднъж, но като видях сметката, направо ми се изправиха косите. Оттогава я предпочитам такава, каквато е.

След тези думи човекът се обърна и се отдалечи, усмихнато поклащайки глава. Аделфия се приближи до Стоун и се взря в него.

— Искаш ли да отидем на кафе и да си поговорим?

— С удоволствие, но в момента съм зает. Трябва да се видя с един човек. Като се освободя, отиваме.

— Ще видим — разочаровано промърмори Аделфия. — Аз също си имам работа и не мога да те чакам цял ден.

— Разбира се, разбира се — кимна Стоун, но жената вече се отдалечаваше с бърза крачка.

Той влезе в палатката и се преоблече, прибирайки останалата част от покупките си в малък сак. После тръгна да се разхожда из парка и сравнително бързо откри каквото търсеше — смачкан сутрешен вестник, стърчащ от някакво кошче за боклук. Новината за трупа на остров Рузвелт не беше публикувана. Явно беше пристигнала в редакцията твърде късно за сутрешното издание. Извади телефона си и набра служебния номер на Кейлъб в сградата „Джеферсън“ на Библиотеката на Конгреса.

— Да си чул нещо? — попита той. — Във вестниците няма нищо.

— Цяла сутрин гледам новините — отвърна Кейлъб. — Не казват нищо, освен че островът е затворен за посещения заради някакво разследване. Можеш ли да отскочиш насам, за да си поговорим? Някъде към един.

Стоун се съгласи и попита:

— Взе ли предпазни мерки?

— Да, другите също. Рубън е на работа, обади ми се по време на почивката. Говорих и с Милтън. Стои си у дома и трепери от страх.

— Естествена реакция на това, което видяхме — кимна Стоун, после изведнъж се сети и добави: — Хей, Кейлъб, може и да не ме познаеш… Реших малко да си променя външния вид, защото убийците вероятно са ни видели.

— Разбирам, Оливър.

Стоун се поколеба за миг, после добави:

— Слушай, възможно ли е да се срещнем вътре в библиотеката, вместо отвън? В момента видът ми е доста представителен, а и отдавна искам да разгледам сградата, но все се страхувах да не те изложа…

— Не знаех, Оливър. Разбира се, че можем да се срещнем вътре.

Стоун тръгна към Библиотеката на Конгреса и отново се замисли за убийците на Патрик Джонсън. Те твърде скоро щяха да разберат, че очевидците на престъплението им не са се обърнали към полицията. И несъмнено щяха да го изтълкуват като шанс да ликвидират клуб „Кемъл“.