Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (16)

15

Джамила смени памперса на едногодишното момченце и търпеливо се зае с нелеката задача да нахрани двете му братчета — съответно на две и три години. След това си поигра малко с тях и ги сложи да си легнат. Извади от чантата си молитвеното килимче и се подготви за салат — дневната молитва, която изискваше задължително измиване на лицето, главата и ръцете до лактите, а също така и на глезените. После се обърна с лице към кибла — посоката, в която се намираше свещената Мека, и започна да се моли. Това беше ритуал, който извършваше пет пъти дневно. В момента започваше втората си молитва за деня — малко след пладне.

Лори Франклин, майката на трите момченца, слезе на долния етаж няколко минути след края на молитвата. Очите й доволно пробягаха по спретнатата къща и се спряха на децата, които кротко спяха в креватчетата си. Още ненавършила трийсет, Лори беше изключително красива жена с крехка, но стегната фигура. През рамото си беше преметнала малък сак.

— В клуба ли отивате, госпожо? — попита Джамила.

— Да. Ще поиграя малко тенис, пък после ще видя. — Отговорът бе придружен от онази доволна въздишка, с която младите и освободени от грижи хора контактуват с околните. Тя кимна към децата. — Виждам, че армията се е оттеглила на почивка.

— Добри деца — рече Джамила. — Играят до насита, но и спят здраво.

— С теб са добри — каза Лори. — С мен и трите предишни гледачки изобщо не бяха такива. Слава богу, вече имам възможност за нормален живот, въпреки че мъжът ми работи по двайсет часа на ден! Такива са мъжете, Джамила. Не могат да дишат без проклетата си работа!

— В моята родина мъжът е глава на семейството — отбеляза Джамила, докато прибираше някаква забравена играчка. — Жената е длъжна да му помага, да се грижи за дома и децата. Но за тази цел трябва да се омъжи за човек, когото уважава, и покорно да изпълнява желанията му. Нейният господар обаче си остава единствено Бог, а не съпругът й.

— О, мъжете тук са истински царе, Джамила — извъртя очи американката. — Или поне си мислят, че са такива. Аз създадох на Джордж семейство, а когато се налага, изпълнявам и желанията му.

— Значи следобед няма да сте тук — побърза да смени темата Джамила, която се смущаваше от внезапните откровения на работодателката си.

— Ще се върна навреме, за да приготвим вечерята. Джордж пак пътува. Ти вече можеш да се храниш през деня, нали? Край на постите.

— Да, Рамаданът свърши.

— Все не мога да запомня датите — въздъхна Лори.

— Защото се сменят. Рамаданът се празнува през деветия месец на ислямската година. Но мюсюлманите използват лунния календар и по тази причина Рамаданът настъпва по-рано през всяка следваща година. Моите родители са го празнували както през зимата, така и през лятото.

— Е, аз не бих искала да празнувам Коледа през юли — направи гримаса стопанката на дома. — А и не мога да си представя толкова продължителна диета. Нездравословно е за теб, Джамила!

— Напротив, много е здравословно. Е, родилките и майките на малки деца са освободени от пости. Но диетата, както я наричате вие, прогонва нечестивите мисли от тялото, пречиства душата и я насочва към житейските радости. Аз много я харесвам и изобщо не изпитвам глад. Освен това хапвам сахур преди изгрев и след залез слънце, което улеснява нещата още повече.

Пропусна да добави, че едно американско ядене се равнява на три нейни, помълча малко и продължи:

— В края на Рамадана ние празнуваме. Церемонията се нарича Ид ал-Фитр. Обличаме си новите дрехи, приготвяме вкусни ястия и каним гости или пък отиваме при приятели. Много е хубаво.

— Аз продължавам да мисля, че е нездравословно — поклати глава Лори Франклин и извърна очи към прозореца. — Времето е хубаво, защо не закараш децата в парка да се налудуват на воля? А пък аз ще се прибера в една тиха и подредена къща.

— Разбира се, госпожо. Много обичам да шофирам.

— В твоята страна жените имат право да шофират, нали?

Джамила се поколеба.

— Всъщност в Риад е забранено, но става въпрос за закон, който няма нищо общо с исляма.

— Не е нужно да се извиняваш — съчувствено я погледна мисис Франклин. — Гледам телевизия и знам, че там много неща са забранени. Има принудителни бракове, мъже с по няколко жени. На всичкото отгоре си длъжна да се загръщаш с всичките онези забрадки и чаршафи. Нямаш право на образование, нямаш право на нищо…

Джамила сведе очи, за да скрие омразата, проблеснала в тях. След няколко секунди се овладя, вдигна глава и отвърна с усмивка:

— Това, за което говорите, не е ислямът, който познаваме аз и повечето мюсюлмани. Нашите жени не се омъжват по принуда, а по силата на договор между съпрузите и техните семейства. А ако, недай боже, се стигне до развод, жената получава голяма част от собствеността на мъжа. По закон, разбирате ли? А и мъжът няма право на повече от една жена, освен ако не е много богат. Ислямът подтиква всички да учат, за да получат добро образование. Както мъжете, така и жените. А що се отнася до облеклото, Коранът не ни казва какви дрехи да носим. Той казва, че мъжете и жените трябва да се обличат скромно и според вярата си. Бог е всеопрощаващ и знае, че ако човек вярва в него, той ще направи правилния избор. Някои жени избират булото и абаята — онова, което нарекохте чаршаф. Други не.

— Тук все пак е по-различно, Джамила. В Америка всеки е свободен да прави каквото пожелае. Абсолютно всичко. Ето защо нашата страна е велика.

— Да, чувала съм — кимна гувернантката. — Но нима това всичко винаги ви кара да се чувствате добре?

— Абсолютно — усмихна се мисис Франклин. — Особено ако не те хванат.

— След като казвате — кимна Джамила, но изобщо не повярва на думите й.

— Много искам да премислиш и да дойдеш да живееш тук. Къщата е огромна, има място за всички.

— Благодаря ви. Но засега предпочитам да запазим предишната си уговорка.

— Добре, както желаеш. Не мога да си позволя да те загубя.

Младата жена изпрати въздушни целувки на спящите деца и излезе. Качи се в колата и хвърли поглед към белия микробус, паркиран в съседство.

Никога не се беше замисляла върху малко странния факт, че Джамила идва на работа със собствен микробус и има редовна шофьорска книжка въпреки твърденията й, че преди да дойде в САЩ, не е карала кола. Но в главата й се въртяха съвсем други неща, за да обръща внимание на подобни дребни несъответствия.

Всъщност тя не отиваше да играе тенис или карти в своя кънтри клуб. В малкия й сак се криеше прозрачна нощница, която можеше да спре дъха на всеки мъж. Вече си беше обула прашки в подходящ цвят, а за сутиен дори не помисли. Предстоящите занимания просто го правеха излишен. Единственият й проблем беше да удържи младия си любовник да не разкъсва бельото й.

Застанала до прозореца, Джамила проследи с очи потеглянето на малкия спортен мерцедес. През един от редките свободни следобеди на Джордж Франклин тя го остави при децата и кара след жена му до кънтри клуба, където я видя да се качва в колата на непознат мъж. Продължи след тях до някакъв мотел — вероятно същия, към който се насочваше Лори в момента. Защото тенис все пак се играеше с ракета, а нейната висеше зад вратата в гаража.

Само след няколкоседмичен престой в Щатите Джамила стигна до заключението, че мъжете в тази страна не са царе, а обикновени глупаци. А жените им са курви.

Децата се събудиха и тя ги заведе в парка, където ги пусна да се наиграят до насита. С усмивка наблюдаваше най-голямото момче, което изпитваше огромно удоволствие да тича в кръг около другите две. Самата тя искаше синове, много синове. Усмивката й бавно помръкна. Съмняваше се, че изобщо ще доживее да бъде майка.

Нахрани децата със сандвичите, които носеше в кошничката за пикник. След което й се наложи да тича след най-големия, Тими, за да си вземе мобилния телефон и ключовете от колата. Беше ги отмъквал и друг път — винаги когато тя забравяше да прибере чантата си. Не му се сърдеше, защото всички деца са любопитни. Малко по-късно ги натовари в микробуса. Изтощени от игра, децата почти моментално заспаха. Тя използва паузата, за да извади килимчето и да прочете следобедната си молитва на тревата. Предвидливо си беше взела и бутилка вода за задължителното измиване.

После подкара по улиците на Бренан, Пенсилвания. Подобно на много други градчета в областта, и това съществуваше по една-единствена причина — преди близо две столетия боговете на железницата бяха решили, че тук трябва да има гара. Влаковете превозваха и пътници, но повечето вагони бяха пълни с въглища и кокс, предназначени за стоманодобивните заводи и източните пристанища. В последно време Бренан бързо се превръщаше в едно от луксозните предградия на Питсбърг. Отвориха врати нови ресторанти и магазини за сувенири, а в околностите му бе построен изискан кънтри клуб.

Джамила спираше от време на време и правеше снимки с миниатюрната цифрова камера, голяма колкото показалеца й. Същевременно говореше в малък диктофон, описвайки неща, които не би трябвало да имат значение за една чужденка, която се грижи за три невръстни момченца. Но тя проявяваше жив интерес към тях — особено към пътната мрежа в града и околностите му.

Накрая отби пред входа на красиво имение, разположено далеч от пътя и оградено с ниска стена от дялан камък.

Прекрасна къща, но прекалено голяма, рече си с въздишка тя. В Америка всичко е голямо: порциите храна, автомобилите, хората. Единственото малко нещо бяха дрехите — през последните няколко месеца бе видяла повече голи задници, гърди и голи кореми, отколкото през целия си предишен живот. Това я отвращаваше.

Погледна спящите деца и се намръщи. Да, и работодателите й я отвращаваха със своите пари и брак без любов, отвращаваше я и начинът, по който понякога я гледаха. Дори децата на задната седалка я отвращаваха, защото, когато пораснеха, щяха да бъдат изпълнени с увереност, че управляват света, само защото са американци. Включи на скорост и даде газ.

Тази вечер трябваше да изпрати доклада си по електронната поща, влизайки в сайта на кино маниаците. Отдавна помнеше програмата наизуст и в главата й се появи заглавието на филма, който щеше да се обсъжда: „Да убиеш присмехулник“. Странно заглавие за филм, но американците поначало си бяха шантави. Да, наистина странно заглавие. От него се излъчваше неясна и стряскаща със своята непредвидимост заплаха.