Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (12)

11

Микробусът излезе от завоя. Насреща му блесна табела с трийсетсантиметрови светлоотразителни букви:

В дървото под надписа беше издълбан президентският профил, при това доста сполучливо. Мъжът на дясната седалка се ухили, погледна към двамата си спътници и вдигна ръце във въображаема позиция за стрелба. „Дум, дум, дум!“ Трите „изстрела“ попаднаха в главата на най-могъщия човек на планетата.

Микробусът се насочи към центъра. С население от петдесет хиляди души и бързо превръщащо се във вилна зона на Питсбърг, градчето хранеше надежди за нов просперитет — надежди, които се подкрепяха от допълнителните работни места и усиленото строителство в околностите му. Но най-голямата от тях беше свързана с факта, че тук се е родил настоящият изключително популярен президент на Съединените щати.

Скоро стигнаха до жилищния блок, който се намираше на една пряка от главната улица. И тримата бяха високи и слаби, а стройните им фигури бяха сигурно свидетелство, че избягват западния начин на хранене, изобилстващ от мазнини и въглехидрати. Всички бяха араби, въпреки че бяха направили необходимото да скрият този факт. Бяха гладко избръснати и носеха типичните за студентската общност дрехи — торбести джинси, пуловери и маратонки. По документи също се водеха студенти: бяха се записали за редовно обучение в техническия факултет на местния общински колеж. На практика всеки от тях вече притежаваше задълбочени познания в определени научни области, най-вече свързани с атмосферното налягане, посоката и силата на въздушните течения, а също така и в други, по-езотерични сфери като ефекта на Кориоли и жироскопите.

Двама бяха от Афганистан и наближаваха четирийсет, въпреки че изглеждаха далеч по-млади. Третият беше трийсетгодишен иранец. Но за преподавателите и колегите си в колежа те бяха от Индия и Пакистан. По време на престоя си в САЩ разбраха, макар и с леко учудване, че за повечето местни жители понятието „близкоизточен произход“ се простира върху повече от три милиарда души — от индийци до мюсюлмани, без никакво отношение към конкретна националност или етническа принадлежност. Което беше добре дошло, тъй като присъствието им се приемаше за нормално дори в малко градче като Бренан. През последните десетина години страната беше залята от мощен поток пришълци с „близкоизточен произход“, насочен главно към големите градове и околностите им. Голяма част от нововъзникналите фирми в Бренан бяха собственост на саудитци, пакистанци и индийци — скромни и работливи хора.

В апартамента ги чакаше мъж, който гледаше през прозореца и сякаш не им обърна внимание.

Човекът наближаваше шейсет, но тялото му беше също така стегнато и стройно. За разлика от младежите той беше чистокръвен американец и ръководител на малката група — факт, който пролича от уважението, което му засвидетелстваха новодошлите, наричайки го почтително „капитан Джак“. Бе избрал този псевдоним на базата на предпочитаната си марка алкохол, а младежите никога нямаше да узнаят истинското му име. Живееше в околностите на Бренан, в къща под наем на пътя за Питсбърг. Официалната причина за появата му тук беше търсене на терен за „бизнеса“, който възнамеряваше да започне. Това оправдаваше честите му обиколки из района, по време на които оглеждаше различни по големина и качество парцели.

Вдигнал бинокъл пред очите си, капитан Джак наблюдаваше Мърси Хоспитал отвъд улицата. Построена непосредствено след Втората световна война, болницата представляваше нисък, боядисан в бяло бетонен куб, лишен от всякакви архитектурни качества. Беше единствена в района и именно това беше причината за интереса му към нея.

В задната й част имаше рампа за линейки, но входът беше тесен, а разстоянието до приемното отделение — твърде дълго. По тази причина повечето автомобили за спешна помощ сваляха пациентите си пред входа, откъдето ги поемаха санитари с инвалидни колички или носилки. Това беше важна подробност за капитан Джак — толкова важна, че се беше постарал да направи 24-часов видеозапис на дейността по приемане и изписване на пациентите. Разполагаше и с плановете на болницата и беше запознат с всичките й входове и изходи.

Очите му проследиха появата на поредната линейка, чийто пациент беше прехвърлен на количка и вкаран през главния вход. Траекторията е отлична, помисли си капитан Джак. Обърна се и седна на близкия стол. Единият от новодошлите включи лаптопа си, а другите започнаха да разлистват инструкциите за употреба на разнообразното оборудване.

— Какво ново? — попита той.

— Прехвърлихме се в друг чат — отвърна иранецът с лаптопа и погледна към листчето, залепено до екрана. — Тази вечер ще дават „Отнесени от вихъра“.

— Не е сред любимите ми филми — язвително каза лидерът на групата.

— Какво му е толкова хубаво на духащия вятър? — вдигна глава единият от афганистанците.

Бяха избрали кино чат, предлагащ петдесетте най-хубави филма в историята на киното. По-скоро в американското кино. Вероятността секретните служби да следят група кино маниаци, които си разменят глупости в мрежата, беше нищожно малка, затова и системата им за кодиране беше сравнително проста. А на другия ден просто щяха да се прехвърлят на нов филм.

— Всички ли са в график? — попита капитан Джак и почеса добре оформената си брадичка.

В Бренан действаха още няколко оперативни групи. Разбира се, властите биха ги нарекли терористични ядра, но за капитан Джак това бяха незначителни подробности. Американските оперативни екипи в чужбина също можеха да бъдат наречени терористични ядра, особено от хората, които ставаха жертва на техните действия. Той прекрасно знаеше това, защото бе участвал в много такива екипи. А истината се разкри пред очите му в момента, в който се отърси от патриотичната фразеология: човек с неговата подготовка трябваше да си вади хляба при онези, които плащаха най-добре. Тази несложна философия беше довела до коренни промени в живота му, станал по-прост и по-лесен.

Иранецът внимателно следеше текста, който течеше в чата.

— Всички са налице и докладват готовност — обяви той, помълча малко, после с изненада добави: — И жената напредва добре. Дори много добре.

Американецът се усмихна.

— Жените са много по-способни, отколкото допускаш, Ахмед. Колкото по-скоро разбереш това, толкова по-добре.

— Остава да кажеш, че мъжете са по-слабият пол — намръщено отвърна Ахмед.

— Виждам, че си на крачка от онова, което се нарича мъдрост — промърмори капитан Джак и се изправи. — Нямаме много време до пристигането на авангарда.

— Ако работим двайсет и четири часа в денонощието, ще успеем — увери го Ахмед.

— Забравяш, че ходиш и на лекции — рече капитан Джак.

— Само на някои.

— Доскоро бях убеден, че само диктаторите кръщават населени места на себе си — обади се единият от афганистанците.

— Идеята не е на Бренан — усмихна се капитан Джак. — Инициативата е на местните, съвсем по правилата на демокрацията.

— И това не го прави диктатор, така ли?

— Всъщност въпросът изобщо не ме интересува — стана сериозен ръководителят на екипа. — Важното е да помним, че втори шанс няма да имаме.

 

 

Отсреща един лекар от спешна помощ крачеше по дългия коридор редом със служител на болничната администрация. Беше постъпил съвсем наскоро, посрещнат с отворени обятия от колегите си — главно заради хроничния недостиг на работна ръка в болницата. Очите му с тревога се спряха на въоръжения мъж, който дежуреше край вратата.

— Въоръжена охрана? — учудено попита той. — Наистина ли е необходима?

— Страхувам се, че да — сви рамене администраторът. — За шест месеца два пъти обраха лекарствения ни склад. Не можем да си позволим още един удар.

— Защо не ми съобщихте тази подробност, преди да подпиша договора?

— Защото нямаме особено желание да се шуми по темата.

— Бях убеден, че Бренан е едно мирно и спокойно градче — каза докторът.

— Такова е — увери го представителят на болницата. — За съжаление наркоманите са навсякъде. Надяваме се, че охраната ще ги държи по-далеч от нас.

Докторът погледна през рамо към въоръжения мъж до стената. От изражението му личеше, че не споделя оптимизма на колегата си.

Облеченият в униформа Аднан ал-Рими, чиято външност беше коренно променена след „смъртта“ му във Вирджиния, изчака двамата да изчезнат зад ъгъла, след което тръгна към противоположната част на болницата. В момента по улиците на Бренан се разхождаха много „покойници“ като него.