Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (10)

9

Оливър Стоун предпазливо отмести няколко клонки и огледа площадката пред паметника на Рузвелт. Затаили дъх, приятелите му също наблюдаваха това, което ставаше на десетина метра от тях.

Двама души мъкнеха нещо тежко, увито в найлонов чувал. Единият беше висок, слаб и рус, а другият — нисък, дебел и мургав. Пуснаха товара на земята и разтвориха чувала. Показа се плътно овързаното тяло на мъж. Двамата мъже извадиха фенерчета и започнаха да се оглеждат. За щастие Стоун навреме усети намеренията им и направи знак на приятелите си да клекнат ниско в храстите.

Уверили се, че мястото е чисто, непознатите се върнаха при пленника си. Единият дръпна лепенката от устата му и я пусна в джоба си.

Човекът издаде някакви нечленоразделни звуци. Изглежда, беше пиян.

Ниският измъкна револвер от джоба на якето си, а другият се зае да развързва жертвата. После извади от един сак полупразна бутилка, разплиска част от съдържанието по дрехите на пияния и около устата му и я тикна в ръцете му.

Усетил, че Рубън се готви да хукне през храстите, Стоун го натисна по рамото да не мърда. Вторият мъж на площадката също беше въоръжен — затъкнатият в колана му пистолет се виждаше съвсем ясно. Членовете на клуб „Кемъл“ нямаха никакви шансове. Ако се покажеха, си подписваха смъртната присъда.

Междувременно ниският мъж с револвера надяна гумени ръкавици, клекна до пленника и сложи оръжието между пръстите на дясната му ръка. Нещастникът отвори очи, вероятно усетил хладината на метала.

— Недейте! — внезапно проплака той. — Съжалявам за всичко, недейте!

Ниският светкавично напъха револвера в устата му и натисна спусъка. При трясъка всички членове на клуб „Кемъл“ стиснаха очи.

След известно време ги отвориха, за да проследят развоя на събитията пред паметника. Убийците оставиха оръжието и бутилката в близост до трупа, към които прибавиха и някаква найлонова торбичка, която измъкнаха от сака си. Аранжировката приключи с лист хартия, който пъхнаха в якето на убития.

Двамата се изправиха и отново огледаха околността. Това принуди членовете на клуба мигом да залегнат в храстите. Минута по-късно убийците се оттеглиха и стъпките им бавно заглъхнаха по посока на брега. Стоун сложи пръст на устните си и предпазливо се насочи към паметника. Останалите го последваха.

Рубън приклекна до трупа и поклати глава.

— Поне е умрял веднага — прошепна той. — Което, разбира се, е слаба утеха предвид факта, че беше убит… — Очите му се преместиха на бутилката: — „Дюърс“. Напоили са го до несвяст.

— Виж дали има документи — подхвърли Стоун.

— Не бива да докосваме нищо — обади се с треперещ глас Кейлъб.

— Прав е — съгласи се Рубън и хвърли поглед към Милтън, който енергично размахваше ръце, очевидно борейки се с пристъпите на хроничното си заболяване. — Колкото по-скоро си вдигнем чуковете от това място, толкова по-добре.

Стоун клекна до него.

— Станахме свидетели на екзекуция, маскирана като самоубийство, Рубън — настоятелно прошепна той. — Тези типове бяха професионални убийци и аз много искам да знам коя е жертвата им и причините да я ликвидират. — Извади кърпа, уви я около ръката си и сръчно прерови джобовете на убития. Намери портфейла му, разтвори го и се втренчи в шофьорската му книжка. Рубън щракна запалката си и поднесе пламъчето й под снимката.

— Патрик Джонсън, домашен адрес в Бетезда — прочете Стоун и измъкна листа, който убийците бяха напъхали в якето. — „Съжалявам, но ми дойде твърде много. Не мога да понеса всичко това. Друг начин просто няма. Прощавай.“ — прочете съдържанието й той. — Подпис: „Патрик Джонсън“.

Кейлъб свали шапката си и зашепна молитва.

— Почеркът е съвсем четлив — отбеляза Стоун. — Полицията лесно ще установи, че прощалното писмо е било написано, преди този нещастник да изпадне в алкохолно вцепенение.

— Малко преди да го застрелят, пак каза, че съжалява — подхвърли Рубън.

— Според мен съжаляваше за нещо друго — поклати глава Стоун. — А този текст е просто уловка, за заблуда на полицията.

Върна бележката на мястото й и ръката му докосна нещо твърдо. Измъкна го и се втренчи в червената значка, която мътно проблясваше в мрака.

— Какво е това? — попита Рубън и отново щракна запалката.

— Хей, ами ако онези се върнат? — тревожно прошепна Кейлъб.

Стоун остави значката на мястото й и опипа дрехите на жертвата.

— Подгизнал е целият — установи той.

— А това какво е? — Рубън посочи найлоновата торбичка, оставена на крачка от тялото.

Стоун се замисли за момент, после с въздишка отвърна:

— Мисля, че се досещам. За мокрите дрехи също. Но Кейлъб е прав, трябва да се махаме оттук.

Установиха, че Милтън не е сред тях едва след като направиха няколко крачки по пътеката. Върнаха се и го завариха да брои на глас, клекнал с протегнати ръце над трупа.

— Хайде, Милтън, трябва да вървим! — напрегнато го повика Кейлъб.

Но Милтън беше толкова травматизиран, че не го чу, и продължи да брои.

— О, по дяволите! — изпъшка Рубън. — Дайте да броим заедно с него, докато онези се върнат и ни почерпят с по един оловен бонбон!

Стоун успокоително докосна ръката на Милтън, после направи крачка напред и клекна до него. Очите му се спряха върху лицето на Патрик Джонсън. Беше млад човек, въпреки че смъртта вече беше влязла в правата си и чертите му започваха да се състаряват. Ръката му внимателно обгърна раменете на Милтън.

— Вече не можем да му помогнем, приятелю. Но ако онези се върнат, утехата, която търсиш в броенето, бързо ще отиде по дяволите. — Помълча малко, после рязко добави: — Те имат пистолети, за бога! А ние нямаме!

— Не обичам насилието, Оливър — простена Милтън, притисна раницата до гърдите си и насочи показалец към лицето на убития. — Не обичам това.

Изправиха се едновременно и бавно тръгнаха по пътеката. Рубън ги последва с въздишка на облекчение.

 

 

Уорън Питърс — този, който застреля Патрик Джонсън, изведнъж се закова на място.

— Мамка му! — прошепна той.

— Какво? — попита Тайлър Райнке и нервно се огледа. — Полиция?

— Не, но щяхме да допуснем фатална грешка — отвърна Питърс, наведе се и напълни шепата си с камъчета и влажна пръст. — Като го потапяхме, водата със сигурност е измила и подметките му. Които не бива да са чисти в случай, че е вървял през гората към паметника. ФБР няма начин да пропусне този факт.

Забързаха по обратния път. Не след дълго се надвесиха над трупа и Питърс старателно зацапа с кал подметките му.

— Отлично хрумване — погледна го с уважение Райнке.

— Направо не ми се мисли какво щеше да стане, ако се бяхме издънили! — отвърна с гримаса Питърс, понечи да се изправи и изведнъж замръзна.

— Пресвети боже! — простена през стиснати зъби той и посочи крайчеца на предсмъртното писмо, което се подаваше от якето на жертвата. — Помня, че го напъхах дълбоко, защото не исках да бъде прекалено явно. Но защо сега се показва? — Очите му изпитателно се вторачиха в Райнке.

— Може би някое животно го е надушило — сви рамене Райнке.

— След броени минути? И защо това животно ще се интересува от хартията, а не от мършата?

Изправи се, извади фенерчето и се зае да оглежда паважа наоколо.

— Сигурно си забравил как точно си го пъхнал — изправи се до него Райнке. — Или не си го мушнал толкова дълбоко, колкото си мислиш.

Питърс не обърна внимание на думите му и продължи огледа. Секунда по-късно отново се закова на място.

— Сега пък какво? — нетърпеливо попита партньорът му.

— Чуваш ли нещо?

Райнке напрегна слух, после ченето му увисна.

— Някой тича! — изръмжа той и ръката му се стрелна в противоположната посока на тази, от която бяха дошли. — Натам!

Измъкнаха оръжията си като по команда и хукнаха след тропота от бягащи крака, който ясно се долавяше в мрака.