Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (1)

Пролог

Тежкият шевролет събърбан фучеше в притихналия мрак на провинциална Вирджиния. Четирийсет и една годишният Аднан ал-Рими напрегнато стискаше кормилото, втренчен в пътя, осеян със завои. Тук беше пълно с елени и Аднан нямаше желание да види как някакви окървавени рога пробиват предното стъкло. Облечената му в ръкавица ръка пусна кормилото и опипа кобура под якето. За Аднан оръжието беше не само защитно средство, но и необходимост.

Някакъв шум отгоре го накара да извърне рязко глава към страничното стъкло.

Пътниците на задната седалка бяха двама. Мъжът, който оживено разговаряше на фарси по мобилния си телефон, беше Мохамед ал-Зауахири — иранец, пристигнал в страната малко преди 11 септември. До него седеше афганистанецът Гул Хан — едър мускулест мъж с бръсната глава, който беше дошъл в Щатите само преди няколко месеца. Беше облечен с ловджийско камуфлажно яке и сръчно проверяваше автомата на коленете си. Щракна пълнителя и сложи превключвателя за огъня на кратки откоси от два патрона. После вдигна поглед към предното стъкло и разсеяно проследи първите дъждовни капки, които плъзнаха по него.

— Красив пейзаж — каза Хан на пущу — език, който Мохамед говореше, но не и Аднан. — Моята страна е осеяна с металните скелети на съветски танкове. Селяните просто ги заобикалят, когато орат нивите си. — Помълча малко и добави със задоволство: — И американски си имаме.

Аднан непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Не обичаше въоръжени хора зад гърба си дори когато бяха мюсюлмани. Към иранеца също не изпитваше голямо доверие. Самият той беше роден в Саудитска Арабия, но от малък се беше преселил в Ирак. Като младеж бе участвал в опустошителната война между Ирак и Иран и оттогава дълбоко ненавиждаше иранците. Етнически погледнато, Мохамед ал-Зауахири беше персиец, а не арабин като него. И това беше още една причина за недоверието му.

Мохамед приключи телефонния разговор и избърса някакво кално петънце от каубойските си ботуши. Погледна скъпия си часовник и с доволна усмивка се облегна назад. После подхвърли нещо на фарси и Хан се разсмя. Дъхът му вонеше на лук.

Аднан стисна по-здраво кормилото. Беше отговорен човек и не понасяше безгрижието на иранеца към сериозните неща. Секунда по-късно отново надникна през страничния прозорец.

Мохамед също долови шума, смъкна стъклото и подаде глава навън. Видя червените сигнални светлини в облачното небе и избоботи някаква заповед. Аднан кимна и натисна газта, а двамата отзад закопчаха предпазните си колани.

Шевролетът се понесе още по-бързо по тесния път. Вземаше завоите с такава скорост, че пътниците бяха принудени да се вкопчат в ръкохватките. Но дори и най-бързата кола на света не можеше да избяга от хеликоптер, особено на планински път.

След няколко минути Мохамед изкомандва Аднан на фарси да отбие под някое дърво, за да видят дали хеликоптерът ще продължи пътя си.

— Може би е станала катастрофа — предположи той. — Сигурно превозват екип на бърза помощ.

Аднан сви рамене. Не говореше добре фарси и нюансите на езика често му убягваха. Но и без да е лингвист, той ясно долови напрежението в гласа на Мохамед. Насочи автомобила към няколко дървета встрани от пътя. Тримата изскочиха навън и приклекнаха около него. Хан вдигна автомата към небето. Аднан също извади пистолета си. Мохамед само стисна телефона в шепата си и притеснено погледна нагоре. За миг всичко беше спокойно, после хеликоптерът изведнъж изскочи над главите им. Силният лъч на прожектора проникна през гъстите листа.

— Мамка му! — промърмори на английски Мохамед и кимна на Аднан да заеме по-добра позиция за наблюдение.

Иракчанинът се наведе, притича към дърветата и предпазливо надникна. Хеликоптерът беше увиснал на двайсетина метра над пътя. Без да губи повече време, той се върна да докладва.

— Може би търсят място за кацане.

— Имаме ли гранатомет в колата? — попита малко изнервено Мохамед. Беше свикнал да ръководи подобни операции, а не да бъде обикновен изпълнител — от онези, които вършат мръсната работа и нерядко срещат смъртта си.

— Не — поклати глава Аднан. — Не очаквахме, че тази вечер ще ни потрябва гранатомет.

— Мамка му! — повтори Мохамед и изсъска: — Според мен се готвят да кацнат!

Листата над главите им се раздвижиха от вихрите на витлото. Аднан кимна.

— Хеликоптерът е двуместен, а ние сме трима — каза той и впери очи в лицето на командира. — Извади пистолета и бъди готов да го използваш, Мохамед. Няма да се предадем без бой и със сигурност ще видим сметката на някой и друг американец.

— Голям глупак си! — сряза го Мохамед. — Нима си въобразяваш, че не са повикали подкрепления? Ще ни заковат тук и ще ги чакат да пристигнат!

— Документите ни са в ред — възрази Аднан. — Най-добрите, които могат да се купят с пари.

Иранецът го погледна така, сякаш беше умопобъркан.

— Ние сме въоръжени араби насред свинефермите на Вирджиния! Ще ми снемат отпечатъците и за секунди ще разберат кой съм. — Замълча за миг, после прошепна: — Пипнаха ни! Как е възможно? Как?

— Вероятно заради онова нещо — промърмори Аднан и кимна към мобилния телефон в ръката му. — Постоянно говориш по него, а те умеят да ги проследяват. Вече те предупредих.

— Нека бъде волята на Аллах — промърмори Гул Хан и превключи оръжието си на автоматична стрелба.

Очите на Мохамед бавно се плъзнаха по лицата на партньорите му.

— Ако сега ни спрат, няма да можем да изпълним задачата — каза той. — Мислиш ли, че Аллах го иска? Мислиш ли?! — Млъкна, напълни дробовете си с въздух и отсече: — Сега ме слушайте внимателно! Трябва да ги задържите, докато се измъкна! На около километър западно оттук има още един път. Ще повикам Маруан да ме вземе с друг автомобил. Но през това време вие трябва да ги задържите, ясно?

Аднан се втренчи безмълвно в командира на групата. Ако на неговия език съществуваше еквивалент на думата „шубелия“, той положително би го използвал.

— Хайде, вървете да отвлечете вниманието им! — извика Мохамед и започна да се отдалечава заднишком между дърветата. — Това ще бъде вашата саможертва за делото!

— След като ще мрем, докато бягаш, по-добре ми дай пистолета си — горчиво отвърна Аднан. — На теб и без това няма да ти трябва.

Иранецът измъкна оръжието си от кобура и му го подхвърли.

Грамадният Хан се обърна към хеликоптера и на лицето му се появи усмивка.

— Мисля, че трябва да се прицелим в задното витло, преди да са кацнали — подхвърли през рамо той. — Това вършеше добра работа у дома, когато се биехме с американците. Падаха на земята като круши, а гръбнаците им се трошаха като сухи съчки…

Куршумът го улучи в тила, пречупвайки гръбнака му като съчка. Едрият афганистанец се строполи мъртъв.

Аднан извъртя пистолета от първата си жертва и го насочи към Мохамед, който, станал свидетел на коварната атака, се обърна и хукна да бяга. Но тичането не беше сред силните му качества, а и любимите му каубойски ботуши не бяха създадени с такава цел. Аднан го настигна в момента, в който се препъна в някакъв изгнил дънер и се просна по очи.

Изчака го да се обърне по гръб и го взе на прицел със собствения му пистолет.

От устата на Мохамед се изля порой от проклятия на фарси, заменени от задавени молби на арабски.

— Аднан, моля те! — премина на английски той. — Защо го правиш?!

— Ти търгуваш с наркотици и твърдиш, че парите отиват за делото — отвърна на арабски Аднан. — Но на практика ги харчиш за каубойски ботуши и бижута, а не за каузата на исляма. Ти изгуби пътя, Мохамед. И се превърна в американец. Но аз няма да те накажа заради този грях.

— А за какво?! — изкрещя иранецът.

— Това ще бъде твоята саможертва за каузата!

Не се усмихна, но в очите му проблесна тържество. Куршумът потъна в лявото слепоочие на жертвата, слагайки край на многоезичните молби и проклятия. Аднан притисна пръстите на Мохамед около пистолета му, после го хвърли до него, изправи се и забърза към хеликоптера, който вече беше кацнал на близката поляна и вратата на кабината бавно се отваряше. Беше излъгал, че машината е двуместна, защото можеше да побере четирима. От нея слязоха двама намръщени бели мъже, понесли някакъв товар. Аднан ги заведе при трупа на Мохамед, като пътьом измъкна една пушка от шевролета.

Товарът, който двамата мъкнеха, беше чувал за трупове. В него лежеше човек, който поразително приличаше на Аднан и макар в безсъзнание, все още дишаше. Извадиха го от чувала и го подпряха на едно дърво срещу трупа на иранеца. Аднан подаде портфейла си на единия от мъжете и той го пъхна във вътрешния джоб на човека в безсъзнание. Другият взе пушката от Аднан, сложи я в безжизнената ръка на Мохамед и натисна спусъка. Куршумът отнесе част от лицето на мъжа, когото бяха облегнали на дънера.

Само за част от секундата един жив човек се превърна в труп. Макар и не по своя воля, Аднан бе станал истински експерт в тези постановки. Кой освен един луд би избрал този занаят?

Минута по-късно тримата вече тичаха към хеликоптера, който се вдигна във въздуха в мига, когато вратичката му се затръшна. По корпуса нямаше отличителни знаци, а двамата мъже на предните седалки не носеха униформи. Никой от тях не удостои с поглед Аднан, който се стовари на мястото си и закопча предпазния колан. Сякаш се опитваха да забравят, че изобщо е там.

Изхвърлил от съзнанието си мисълта за мъртвите си спътници, Аднан се отдаде на мечти за славата, която го очакваше. Ако операцията минеше успешно, имената на участниците в нея щяха да останат завинаги в историята. Поколения наред хората щяха да ги споменават с почит и уважение. Официално Аднан ал-Рими вече беше мъртвец. Факт, който го правеше още по-ценен.

Хеликоптерът пое на север, към градчето Бренан в Западна Пенсилвания. Небето над Вирджиния отново бе спокойно. Заръмя и ситните капчици бавно започнаха да отмиват кръвта.