Тереза Медейрос
Скандална нощ (19)

19

Навярно не беше още съвсем късно да разменя душата си за неговата…

— Леля Лоти си дойде! Леля Лоти си дойде!

Когато Лоти слезе от каретата пред Девънбрук Хаус, посрещнаха я радостните възгласи на племенниците й, които кънтяха от един прозорец на втория етаж. Входната врата се разтвори и цялото семейство излезе с усмивки и шеги.

Няколко минути цареше хаос, всички я прегръщаха, целуваха и стискаха. Лора сияеше, а Стърлинг така я завъртя в кръг, че й се зави свят. Чичо Тейн и леля Даяна бяха поканени на вечеря и те също допринасяха за шумотевицата, заедно с близнаците и шпаньолите, като скачаха пред краката й. Когато Лоти чуеше скимтене, вдигаше крак, без да е сигурна дали е настъпила дете или куче.

Джордж я тупаше по рамото и се хилеше като пиян.

— Никога не можех да предположа колко ще ми липсвате ти и твоето бърборене, сестричке, но знам със сигурност колко ужасно пусто беше тук без теб.

— Само че аз чух други неща — отговори Лоти и посочи към спътника си, който в този момент помагаше на Хариет да излезе от каретата. — Чувам, че през изминалите седмици се опитваш да спечелиш някаква оперетна танцьорка.

Джордж изгледа навъсено Нед и почервеня до корена на пясъчнорусата си коса.

— Глупости! По-скоро тя ме преследва.

— Лельо Лоти! Лельо Лоти! — Осемгодишният Никълъс беше облечен с късо вълнено жакетче. — Истина ли е това, което говорят за Корнуол? Че там има ужасни великани, които използват костите на децата като клечки за зъби?

— Мисля че не, Ники. — Лоти махна една тъмна къдрица от кафявите очи на племенника си. — Великаните от Корнуол ядат децата заедно с костите. А когато посред нощ се опитваш да заспиш, се чува как ги хрускат.

Когато той, зарадван, изкрещя от ужас, неговата деветгодишна сестра само обърна презрително очи.

— Момчетата са толкова глупави. Целият свят знае, че в Корнуол изобщо няма великани. Или където и да е по света.

— Права си, Ели — каза Лоти с непроменена сериозна физиономия. — Но то е само защото морските чудовища са ги изяли всичките.

— Видя ли — извика Никълъс — Нали ти казах, че има морски чудовища в Корнуол. — И като крещеше триумфиращо, дръпна силно една от златните къдрици на сестра си. Докато той се отдалечаваше от нея с танцова стъпка, чичо Тейн отстрани със сигурна ръка близнаците и кучетата от опасната зона.

— Отвратително джудже такова… — Ели забрави за всички усилия да се държи като дама, хукна след брат си и го подгони по алеята с дърветата.

Докато ги наблюдаваше, Лора обгърна талията й.

— Защо си толкова тъжна? Не можеш да ме убедиш, че са ти липсвали техните непрекъснати кавги?

— Само си помислих с какво удоволствие бих им представила някого, когото познавам.

— Дъщеря ти ли?

Лоти осъзна, че до този момент никога не беше разглеждала Алегра като своя дъщеря и гърлото й се стегна.

— Да — тихо каза тя. — Моята дъщеря.

Стърлинг учудено гледаше към каретата.

— Къде е най-внимателният от всичките съпрузи? Ако се е скрил в каретата и не смее да се покаже, защото се страхува да не го застрелям, можеш да му съобщиш, че Адисън е прибрал пистолетите за дуел на сигурно място.

Лоти пое дълбоко въздух, колкото й позволяваше корсетът. Настъпил бе моментът, от който се страхуваше. Насили се да направи радостна физиономия и усмихната се обърна към зет си.

— Страхувам се, че Хейдън не беше в състояние да ни придружи. По това време на годината в Оукуайлд има много работа и той не може да отсъства. Въпреки това настоя да дойда. Знае колко ми липсвате и не искаше да ме лишава от вашето общество.

Стърлинг се усмихна тихо.

— Това, което разбрах от писмата ти, е, че той е напълно обсебен от чаровната си млада жена. Учудвам се, че можете да издържите разделени повече от един ден.

Джордж иронично забеляза:

— Или повече от час.

— Джордж — скара му се тихо Лора и постави предупредително ръка на рамото му, като през това време наблюдаваше изпитателно Лоти.

Лоти почувства как усмивката й се стопява. Откакто напусна Оукуайлд, тя не проля нито една сълза, но сега очите й започнаха опасно да парят. Като осъзнаваше болезнено съчувствения поглед на Нед, каза:

— Разбира се, че е ужасно трудно да сме разделени, без значение колко дълго. Сигурна съм, че той се чувства точно толкова изгубен, колкото и аз.

Джордж, който не беше забелязал нарастващата тъга на сестра си, я потупа ободряващо по рамото.

— След като държиш нещастното момче под чехъл, колко време ще останеш при нас?

— Страхувам се, че завинаги — извика Лоти, избухна в сълзи и се хвърли в прегръдките на Лора.

 

 

Най-после Лоти седеше сама в старото си легло с камара меки бели възглавници зад гърба. Въпреки че беше топла лятна вечер, в камината гореше приятен огън и отопляваше подредената спалня. Куки дори беше донесла една увита в кърпа топла керемида и я беше пъхнала под чаршафите в долната част на леглото, за да топли пръстите на краката й. Кратунчо и Мистър Скокльо се гледаха с мрачни погледи, преди да решат на кого се пада привилегията, да се излегне върху нея.

По-рано на Лоти би й било приятно, семейството й да я утешава, но днес почувства облекчение, когато Лора най-накрая ги помоли да я оставят сама. Имаше чувството, че не може и минута повече да изтърпи съчувственото цъкане с език на Даяна или Куки, още по-малко заканите на Стърлинг, Джордж или Тейн да хванат подлия й мъж и да му изтръгнат сърцето, защото я е накарал да плаче.

Лора излезе последна. След като утешително стисна ръката на Лоти, тя само каза:

— Когато си готова да говориш, аз съм на твое разположение.

Лоти отметна завивката и слезе от леглото. Въпреки че бе много приятно цялото семейство да се грижи за нея, тя вече не беше малко момиче. Беше оставила зад себе си възрастта, в която една чаша горещ шоколад или топло парче от медения сладкиш на Куки можеха да я излекуват.

Не й беше необходимо много време, за да намери това, което търсеше. Беше поставила несесера за писане най-отгоре на набързо събрания си багаж. Седна в долния край на леглото, вдигна високо краката си, за да се предпази от Мирабела, и отвори кутията. Беше нахвърляла страниците на ръкописа, без да си направи труда да ги подреди. Беше й все едно дали са омачкани или скъсани.

Ако Хейдън не ги беше намерил, тя навярно щеше да седи в господарската спалня на Оукуайлд и щеше да чака съпруга си да дойде и да задоволи страстта й. За момент Лоти измъчено затвори очи. Осъзна, че умелите ръце на Хейдън и неговите изобретателни устни се грижеха за това, неговата наслада да бъде и нейна.

Тя отвори очи и изгледа ръкописа. Брилянтната й творба не беше нищо повече от заплетеното фантазьорство на едно разглезено дете, на което казват, че драсканиците му се шедьовър. Когато прелисти страниците, грубият глас на Хейдън започна да я преследва по-настойчиво от призрак.

Не мислиш ли, че историята е напреднала дотолкова, че е невъзможно да промени образът на „коварния дук“.

Никога не е късно — беше отговорила тя. — Не и докато има някой, който вярва в него.

Но тя не беше повярвала в него. Никой не бе сторил това. Нито скандалните вестници, нито обществото, нито дори собствената му дъщеря. И тя самата се оказа една от тях, когато искаше от него да й каже истината, макар че отдавна я знаеше в сърцето си.

Изведнъж Лоти разбра защо вниманието на семейството й беше неприятно. Тя заслужаваше точно толкова внимание, колкото Хейдън — презрение. Тя имаше точно толкова вина за раздялата, колкото и той.

Осъзна и какво трябва да направи. Сграбчи купа с листовете. Никога съзнателно не беше унищожавала и ред от написаното, но сега не се поколеба и секунда, когато стана от леглото и се доближи до камината. За кратко задържа листовете до сърцето си, после ги хвърли в танцуващите пламъци.

Не остана да гледа, как изгарят. Вместо това се върна до несесера за писане, извади празен лист хартия, перодръжка и ново шишенце с мастило. Като използваше за подложка кутията на несесера, се облегна удобно на възглавниците и започна да пише. Ръката й окрилено се плъзгаше по страниците.

 

 

— Какво, по дяволите, прави горе?

Стърлинг стоеше с ръце на кръста и гледаше мрачно към тавана на гостната.

— Лампата й свети до сутринта, облича се като чистачка и приема храната само в стаята си.

— Добре, че поне яде — отбеляза Лора от мястото си на софата и приглади бродерията си. — Куки се кълне, че омита всяка табла до последната троха.

— Не се страхувам за апетита й, а за душевното й състояние. Вече почти от два месеца е в Лондон, а не е посетила дори и един чай или соаре. Бедният Джордж така умира от скука, когато трябва да забавлява мис Дъмуинкъл, че му се иска да си оскубе косите. Или нейните. Освен това Лоти отказва да напусне къщата и единственият гост, когото приема, е този мошеник Таунсенд.

Една дълбока бръчка на челото още повече помрачи още повече лицето му.

— Досега не е споменала и дума защо Оукли я е изпратил тук. Мислиш ли, че е възможно…

— Не, в никакъв случай. — И Лора уверено прокара иглата през материята. — А ти нямаш право да я питаш. Настроенията на Лоти може би се менят, но сърцето й никога не се колебае.

— Ако знаех, че негодникът я е върнал вкъщи, след като я е зарязал, бих го застрелял на място. — Той прокара ръка през косата си и въздъхна. — Не знам колко дълго ще издържа тази тайнственост. Надявам се, че ще ни се довери.

Лора стана и нежно се притисна към него.

— Имай търпение, мили — каза тя и хвърли поглед към тавана — Може би точно сега ще го направи.

 

 

— Лельо Лоти! Лельо Лоти!

Лоти отмести ръкописа настрани и въздъхна. Можеше да не допусне целия свят до себе си, докато работеше, но беше невъзможно да остави без внимание възбудените викове на племенника си. Когато искаше да каже нещо, той надаваше възбуден вик, а за особени случаи пазеше още по-силните крясъци.

Тя разтри кръста си, стана от бюрото и забърза към прозореца, захвърляйки пътьом престилката на Куки. Въпреки че бе изгубила всяка надежда да измие мастилото под ноктите си, тя беше достатъчно суетна, за да пази красивите си дрехи.

Отвори прозореца и се надвеси, а яркото следобедно слънце я заслепи. Миналата нощ бе спала само три часа и се чувстваше толкова изтощена, като пеперуда, току-що излязла от пашкула си. Накрая откри племенника си върху най-долния клон на бряста в края на алеята с дърветата.

— Какво има, Ники? Да не би да си намерил още някой блестящ бръмбар?

Със смях момчето посочи към улицата.

— Този път намерих една лъскава карета.

Лоти погледна към возилото, което беше спряло пред къщата. Една карета с герб навярно не бе рядкост в този благороднически квартал на Лондон. Стърлинг имаше поне половин дузина. Но никоя от тях не беше украсена с герб с дъб.

Сърцето й заби по-бързо.

Докато се усети, излетя по широките стълби надолу, като се освобождаваше в движение от престилката на Куки. Блъсна се на стълбите в една смаяна слугиня и изтича покрай един лакей с отворена уста, който стоеше на входа.

— Искате да излезете ли, милейди? Мога ли да…

И понеже разбра, че тя няма намерение да забави крачките си, той бързо отвори вратата, като се страхуваше очевидно, че тя ще мине през нея. На най-горното стъпало на външната стълба Лоти спря и прибра един кичур в небрежния си кок.

Ако не беше придружителката, облечена цялата в черно, Лоти не би познала момичето, което слизаше от каретата. Мис Търлигър се облегна тежко върху бастуна си, а момичето стоеше изпънато и изправено, носеше очарователна синя шапка и хубава рокля в същия цвят. Косата й беше сплетена на две лъскави плитки. Въпреки гордо вдигнатата брадичка тя беше прегърнала куклата си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Малката, изглежда, не бе сигурна как ще я приемат.

— Алегра! — извика Лоти, изтича по стълбата и прегърна дъщерята на Хейдън.

Докато здраво притискаше до себе си момичето, можеше да се закълне, че вдъхва аромата на тресавището, тежък, непонятен аромат на подправки, на вятър и живот. Лоти го вдъхна дълбоко и си пожела с копнеж да открие и дъх на лаврово дърво.

— Гледай ти! — тя постави ръце на раменете на Алегра и я задържа на една ръка разстояние пред себе си. — Мога да се закълна, че за тия два месеца си пораснала поне с два сантиметра.

Мис Търлигър смръщи нос.

— Няма нищо за чудене. Повечето деца растат благодарение на комбинацията от обич, дисциплина и чист въздух.

Лоти погледна към каретата над раменете на Алегра, неспособна да прикрие надеждата, която покълна в сърцето й.

— Навярно двете дами не са предприели едно толкова дълго пътуване без мъжка закрила?

Вместо отговор Алегра бръкна в чантичката, която висеше на лакътя и, и извади лист хартия. Подаде го на Лоти.

— Това тук е за теб. Той го запечата, преди да го прочета.

Лоти взе писмото, счупи печата и разбра че е от мъжа й.

Бавно отвори листа. С прилежния си почерк Хейдън беше написал следното:

Милейди, след твоето заминаване дъщеря ми изглежда много оклюмала. Все по-често ме заболява стомахът, когато видя унилото й лице. Моля те да се грижиш за нея. Ти беше по-добра майка, отколкото аз й бях баща.

Когато пусна писмото, видя, че Алегра я гледа настойчиво с виолетовите си очи.

— Той сега е съвсем сам. Тревожа се за него.

— Знам, сладка моя — прошепна тя и я хвана за ръката. — И аз също.

Навярно дълго щяха да стоят така, ако в този момент иззад ъгъла не се беше появила Ели и ако Ники не се приземи от клона точно пред тях.

— Защо, за бога, викаше преди малко толкова силно? — попита брат си Ели и го удари по гърба. — Някой път ще се запалиш и никой няма да дойде да угаси огъня, защото винаги правиш цирк.

Преди Ники да отговори, Ели видя новодошлата. Алегра я гледаше с отворена уста, очите й бяха широко отворени от учудване. Приличаше на живо копие на куклата в ръцете си.

С мрачен поглед, отправен към куклата на Лоти, Ели сложи ръце на кръста, тръсна къдриците си на гърба и вирна колкото можа чипото си носле.

— Откъде имаш тази кукла? Леля Лоти никога не ми даваше да играя с нея.

За учудване на Лоти, вместо да отговори грубо, Алегра изтича до каретата и донесе куклата, подарена от баща й.

— Ето, вземи — каза тя и пъхна в ръцете на Ели красавицата с гарвановочерната коса. — Можеш да си играеш с нея, колкото искаш.

Ели гледаше куклата, след това скришом хвърли поглед към Алегра, видимо изненадана от приликата. Въпреки че беше по-малка с около година от Алегра, тя въздъхна и обяви:

— Вече съм твърде голяма, за да си играя с кукли, но ако настояваш, добре. Искаш ли да видиш котенцата ми? Имам цяла дузина в спалнята. Те само мен обичат, но навярно ще ти позволят да ги погалиш, когато им кажа.

— И аз имам котенца — каза Алегра и отново изтича до каретата, за да донесе една плетена кошница. Отвори капака и четири котета надникнаха отвътре. Когато Лоти видя, че става дума за котетата, които беше подарила на Хейдън, осъзна, че Алегра не преувеличава. Баща и настина бе напълно сам.

След като момичетата тръгнаха, хванати ръка за ръка, Никълъс остана самичък на двора. Той намръщи осеяното си с лунички носле и каза презрително:

— Момичета!

Лоти разроши косата му.

— Не са мили като бръмбарите, нали? Докато двете играят с кукли и котетата, можеш да придружиш мис Търлигър до къщата и да помолиш майка си да приготви две стаи за гости.

Ники я послуша неохотно. Когато двамата със старата гувернантка изчезнаха в къщата, Лоти извади още веднъж писмото и погали нежно написаното от Хейдън.

— Ще се грижа за нея — прошепна тя, — а и за теб, почакай малко Ще видиш.

Отново сгъна листа и го скри в джоба на полата си, след което влезе вкъщи и още по-бързо се зае с работата си.

 

 

Хладен есенен вятър нахлуваше през таванския прозорец на кабинета на четвъртия етаж и се смесваше с острия мирис на сажди от близкия комин. Лоти бе скрила ръцете си зад чантичката, за да прикрие неспокойните им движения, които издаваха нейната нервност. Почти не можеше да повярва, че е в издателството „Минерва Прес“.

Тя често бе идвала в библиотеката и в книжарницата на първия етаж, но никога не бе имала възможност да проникне във вътрешността на храма. Тук, в това магнетично, но и някак си захабено място, където въздухът беше напоен с аромата на прах, мастило, кожа и хартия, се подготвяха за печат мечтите, които после, подвързани и подредени, се продаваха в книжарницата, за да носят безкрайни часове на удоволствие. Навярно самата мисис Илайза Парсънс е седяла на същия този стол, докато е чакала, притеснена, преценката на издателя за книгите й „Тайнственото предупреждение“ или „Замъкът Волфенбах“.

Срещу Лоти седеше Нед, небрежно облегнат на един стол, и ритмично почукваше с бастуна си по пода. Когато улови погледа й, престана да чука.

— Още не е късно да си тръгнем. Напълно ли сте уверена, че искаме да сме точно тук?

Тя кимна с глава.

— Длъжна съм да го сторя.

— Знаете, че той ще ме удуши, когато разбере, че съм допуснал да го направите. Стига зет ви да не го изпревари.

Лоти се намръщи.

— Готова съм да поема риска.

Когато вратата срещу бюрото се отвори, и двамата се изправиха, един плешив мъж с увиснали рамена влезе в помещението с ръкописа в ръка.

Беше облечен с просто палто, с проядена от молци връзка, карирано сако и панталон в различно каре. Лоти изпита известно успокоение от факта, че под чистите му, добре поддържани нокти имаше следи от мастило.

Той се настани зад бюрото и сложи ръкописа пред себе си. После свали очилата и потърка очите си.

— Е, мистър Бил — каза Лоти усмихната, — нали не е чак толкова лошо.

Издателят разтри края на носа си, преди отново да сложи очилата.

— Мила госпожо — започна той и я изгледа сериозно. — Навярно добре съзнавате факта, че това пред мен не е от сорта на историите, които издателство „Минерва Прес“ публикува. Нашите читатели са, по-скоро не са… или как да се изразя…? — Постави ръцете си една върху друга, така че те се опираха само в края на пръстите — Те са свикнали на сензации.

Нед се надигна.

— Моля да ни извините, че ви изгубихме времето. Надявам се, че ще ни простите…

Лоти му хвърли мрачен поглед и се изкашля предупредително. С въздишка Нед отново седна на стола.

Тя се наведе напред и се помъчи да промени мнението на мистър Бил с най-сърдечната си усмивка.

— Като една от най-верните читателки на „Минерва Прес“, мога де ви уверя, че много добре съм запозната, какво публикувате. Но въпреки това се надявам, че ще вземете ръкописа ми. Не можете да отречете, че романът ще донесе изключителни доходи на издателството.

— Но на каква цена? Трябва да ви е ясно, че публикуването му ще донесе и определена известност за автора. Навярно бихте си послужили с псевдоним…

— Не — отговори Лоти твърдо и отново се облегна назад. — Съвсем определено не. Искам името ми да бъде първото нещо, което читателят или читателката ще види, когато вземат книгата в ръце.

Мистър Бил поклати тъжно глава.

— Много ми е трудно да реша. Просто не знам как да процедираме.

— Моля ви, не ми отказвайте — не издържа Лоти, не можейки повече да крие разочарованието си зад изкуствена усмивка. — Виждам, че писателските ми умения не са на високото ниво, с което сте свикнали, но мисля, че някои поправки…

Тя млъкна. Издателят я изгледа толкова слисан, като че ли й беше пораснала втора глава. Лоти размени учуден поглед с Нед.

— Не ме разбрахте правилно, милейди.

Мистър Бил постави ръка върху ръкописа и зачервените му очи отново овлажняха.

— Това тук е една от най-завладяващите книги, които някога съм чел. Смея да твърдя, че дори и най-безчувственият читател не би могъл да я довърши със сухи очи и с неразвълнувано сърце. Няма предвид, че тя не отговаря на нашия стандарт, напротив, тя го превъзхожда и мястото й е в реномирано издателство като нашето.

Лоти го гледаше невярващо и се питаше дали това не е сън. Тя дори не забеляза как сълзите потекоха по бузите й, докато Нед не й подаде кърпата си.

— Ако предпочета вашето издателство пред другите — обърна се към него тя и отново погледна изцапаните му с мастило пръсти, — ще го издадете ли?

Мистър Бил кимна и усмивка огря длъгнестото му лице.

— За мен ще бъде както чест, така и удоволствие.

— Чухте ли, Нед — обърна се Лоти към приятеля си и се усмихна през сълзи. — Ще стана известна.