Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 74гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

Ан Стюарт. Лунен танц

ИК „Торнадо“, Габрово, 1998

Редактор: Мария Дъбравова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Студио „Seven“, Габрово

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Диана Й.)

Глава 22

Фелън нямаше представа как са слезли по пътеката и кога са стигнали до заливчето. Смътно усещаше две неща — грапавината на почвата и редицата, която Ханигънови образуваха. Неговият предан Ханигън беше зад гърба му. Валериън изникна като че ли от нищото и също забърза надолу.

Вниманието на Фелън беше привлечено от останките на стария кораб и двете жени, които се катереха все по-нависоко по мачтата. Мокрите им поли се развяваха на вятъра и плющяха като знамена. Той бързо изтича във водата и се изкачи на палубата. Тъкмо щеше да започне да се катери след жените, когато Ханигън положи ръката си на рамото му и го спря. Той се обърна към него ядосан.

— Дяволите да те вземат, ти си знаел, че тя е при майка ми! — извика му той. — Защо не ми каза по-рано? Защо не се опита да я спреш?

Лицето на Ханигън беше смъртнобледо и потно. Ако не го познаваше толкова добре, Фелън щеше да реши, че е обзет от ужас.

— Надявах се… Надявах се, че ще успея да върна лейди Марджъри в Йоркшир, преди да е направила още злини.

Фелън го сграбчи за ризата и го блъсна назад.

— Тя е убила вече двама мъже, Ханигън. Колко още трябва да убие, преди да се опитаме да й попречим?

Валериън също се беше добрал до палубата.

— Лейди Марджъри! — извика той.

Старата жена спря и погледна към мъжете, които стояха на палубата.

— Ти! — изпищя тя. — Трябваше да те убия още преди години! Опитах се, нали знаеш. Когато беше още невръстно дете, аз почти бях успяла да те удуша. Но в последния миг се уплаших и не можах. Страхувах се за душата си. Но се оказа, че убиването е лесна работа, копеле! Първото убийство ми достави такава наслада, че оттогава все търся удобен случай да я изпитам отново.

— Тогава слез долу и се опитай да ме убиеш — присмя й се Валериън. Взе от палубата падналия нож и го стисна в ръка. — Ще ти дам ножа. Хайде, ела, аз съм по-добра плячка от момичето. Тя нищо не ти е направила.

— Тя го обича — изстреля лейди Марджъри. — Никой, освен мен, не може да го има. Той е мой, чувате ли, мой!

Отвратен, Фелън изблъска двамата мъже и се качи на мачтата. Неговото тегло се оказа доста голямо бреме за счупената мачта.

— Хайде, след долу — извика Фелън на лейди Марджъри. — Опасно е да се катериш по-нагоре. Остави момичето, нека то си счупи врата. То няма значение за мен.

Старата жена го погледна внимателно. Сивата й коса се вееше около лицето й. Приличаше на вещица. Тя продължаваше да се колебае и Фелън помисли, че е успял да я убеди. Но после тя се изсмя. Смехът й беше див, странен.

— Ти никога не си ми казал „мамо“ — оплака се тя. — Ти си необикновено дете. И само като си помисля колко много жертви съм направила за теб!

— Слез долу — повтори той и продължи да се изкачва.

Джулиет беше високо горе. Гледаше към тях. Лицето й беше бледо, но спокойно.

— Ще ти казвам „мамо“. Но остави момичето.

— Не, тя трябва да умре. Така ще бъде по-добре за теб. Мислиш, че я обичаш, но не е вярно. Ти обичаш само мен.

— Разбира се — тихо каза той.

Изведнъж мачтата се огъна още повече и той разбра, че Валериън също е започнал да се изкачва. Докато успяваха да отвличат вниманието на лейди Марджъри, Джулиет имаше шанс за спасение.

— Ти си мой син! — извика тя и с една ръка успя да хване полите на роклята на Джулиет. — Моя плът и моя кръв! Никой друг няма да те притежава…

— Достатъчно! — прогърмя гласът на Ханигън. — Достатъчно луди брътвежи чухме вече! Време е за истината.

Реакцията на лейди Марджъри учуди Фелън. Тя ужасено извика, едната й ръка се изплъзна от мачтата и тя увисна над палубата. Той спря да диша. Искаше тя да падне, но тя се хвана по-здраво за полите на Джулиет и се изправи. Беше прекалено близо до момичето.

— Лъжи — извика лейди Марджъри. — Само лъжи! Той е мой син. Не го слушай, Фелън. Той се опитва да те настрои против мен. Аз те носих, ти беше в утробата ми. Катрин умря при раждането на детето. То умря с нея. Ние я погребахме в Италия, а аз те върнах в Англия. Моят собствен мил син. Ти имаш сребристи очи, също като тези на баща ти.

Фелън се хвана по-здраво и се придвижи малко по-нагоре.

— Очите на баща ми бяха сиви — отбеляза той.

— Но съпругът на Катрин, твоят истински баща, беше със сребристи очи — тежко каза Ханигън. — Да, умря, но остави теб, нейното дете. И лейди Марджъри присвои детето. Ние, аз и Барбе, обещахме на Катрин на нейното смъртно ложе, че ще се грижим за теб. За теб щеше да бъде по-добре да имаш родители и да станеш лорд, отколкото да растеш като сирак. Това, което направихме, изглеждаше съвсем разумно, а и нямаше смисъл да спорим с Нейно благородие.

— Лъжи! — изпищя отново лейди Марджъри. — Не го слушай!

Фелън погледна към убийцата над себе си. Тя беше променила живота му. Но той не беше неин син и проклятието на лудостта не тегнеше над него.

— Слез долу — нежно й каза той. — Вече уби двама мъже. Не наранявай повече никого.

— Обичаш ли момичето, Фелън?

Знаеше, че трябва да излъже. Но знаеше също така, че ако умре, това ще бъдат последните думи, които тя ще чуе. И каза:

— Да, обичам я.

Лицето на Джулиет се проясни и тя се протегна към него. Мачтата опасно се наклони.

— Фелън — каза тя, останала без дъх.

Очите й радостно блестяха, а гласът й беше толкова нежен и тих, че само той го чу. Той я погледна. Искаше да се втурне нагоре и да изблъска старата жена, но знаеше, че така само ще постави в опасност и тях двамата.

Трябваше да запази спокойствие. Лейди Марджъри слизаше към него и мачтата застрашително се клатеше.

— Неблагодарен син! Но грешиш в едно. Аз убих само единия мъж, Фелън. Съпругът на момичето. Смятай го за сватбен подарък. Последният подарък, който ти правя като майка на син. — Смехът й, белязан от лудостта, се понесе над морето. — Чудиш се кой е убил лорд Хари? И двамата се проявихте като глупаци. Бяхте готови да повярвате на очевидното.

— Ако не си ти, тогава, кой го е убил?

— Той заслужаваше да умре. Правилно беше и това, че обвиних неговото копеле. Но властите не ми повярваха. Знаехте ли за това? Избягахте, без да има причина. Властите помислиха, че аз съм една луда старица, която жадува отмъщение. Ако не бях избягала, щяха да арестуват мен. Не че това ме интересуваше особено. Най-после, моят съпруг разбра истината за теб, Фелън. Искаше да те лиши от наследство в полза на Валериън. Направих всичко възможно, за да те защитя. Но някой се погрижи по-добре и от мен.

Фелън се изкатери още сантиметър нагоре. Докато лейди Марджъри продължаваше да бъбри, нямаше да забележи, че той почти беше стигнал до Джулиет.

— Кой го уби?

— Той ще ти каже, че е било нещастен случай, че са се боричкали за ножа. Ти може и да му повярваш. Може дори да е истина. Но фактът си е факт: Ханигън уби моя съпруг.

Мачтата отново промени положението си. Дървото заплашително изскърца. Джулиет изпищя, беше загубила равновесие и бързо се свличаше надолу. Обаче полите на роклята се закачиха за дървото и попречиха на падането й.

— Не — извика лейди Марджъри и отново започна да се катери към Джулиет, — ти няма да живееш. Няма да ти позволя да го притежаваш.

Тя протегна към Джулиет ръката си, която приличаше на клюна на граблива птица. Движението наруши равновесието й Тялото й полетя във въздуха. Черните й поли и сивата й коса се развяваха около него. Удари се в палубата на кораба, плъзна се по нея и падна в океана.

— Не мърдай — извика Фелън на Джулиет и внимателно започна да се придвижва по мачтата. Опитваше се да не гледа към тялото на жената, която винаги беше смятал за своя майка. — Идвам за теб.

— Не — извика тя. — Слез! Ще паднеш!

— Глупости — отговори той, като пренебрегна паниката, която се надигаше у него. — Няма да позволя това да се случи.

Почти беше стигнал до нея. Вече протягаше ръка да я хване, когато дървото, за което се бяха закачили полите й, поддаде. Тя изпищя, протегна ръка към него, а после полетя надолу, надолу към вълнуващото се море.

 

 

Черната вода се събра над главата й. Тя потъна в мрака. Тежката рокля я дърпаше надолу, обувките също й тежаха. Риташе с крака, опитваше се да излезе на повърхността, но течението беше убийствено силно и не й позволяваше да види светлината на деня. Дробовете й щяха да се пръснат, когато изведнъж успя да си поеме глътка въздух. Разбра, че течението я носи безмилостно и останките на кораба почти не се виждат вече.

Отвори уста, за да извика за помощ, но пак потъна и нагълта вода. Когато отново излезе на повърхността, беше отнесена още по-надалеч и никой не забелязваше това, освен мълчаливите фигури, накацали по стените. А после и те изчезнаха от полезрението й. Проклетите женски дрехи я дърпаха надолу. Разбра, че трябва да престане да мисли за Фелън и трябва да съсредоточи всичките си мисли и усилия в опитите за оцеляване. Успя да събуе тежките кожени обувки. Започна да се бори с роклята, но потъна, докато правеше опити да я съблече. Най-после успя да се освободи и от нея. Когато се огледа, видя, че бреговете, покрай които я носи течението, са й съвсем непознати. То я стискаше в прегръдките си като ревнив любовник.

Знаеше, че е безсмислено да се опитва да плува срещу него. Съсредоточи усилията си в това, да остане над водата. Слънцето грееше ярко над главата й, а бреговете бавно се нижеха покрай нея.

Изведнъж разбра, че водите вече не й упражняват натиск. Беше свободна. Заплува към брега, въпреки че и ръцете, и краката ужасно й тежаха. Беше твърдо решена да не се предава. Когато стигна на пясъка, беше съвсем изтощена. Отпусна се и затвори очи.

Нямаше представа колко дълго е лежала там. Минути, часове? Най-после успя да се изправи, колкото да седне и да огледа отчаяно околността. Скалите зад гърба й бяха бели и много стръмни. Ивицата пясък беше съвсем тясна. От белезите, които водата оставяше, беше очевидно, че по време на прилив пясъкът остава под водата. Не разполагаше с никакво време.

Изправи се на крака и погледна дрехите си. Носеше само фуста, която беше плътно прилепнала по тялото й. Горната част на шемизетата беше разкъсана, ръкавите висяха от двете й страни. Изглеждаше като лошо облечена циганка.

Знаеше, че Фелън ще я потърси. Но той можеше и да не се досети в каква посока я е завлякло течението. Трябваше да се опита да се върне, да му помогне.

Измъкна от пазвата си скътаната там рисунка. Солената вода я беше разяла и чертите на фигурата бяха съвсем неясни. Трябваше да се раздели с нея.

Но не можеше. Фелън беше казал, че я обича. Тя обаче искаше отново да чуе тези думи. Искаше да ги чуе в мрака на стаята, легнала в мекото легло. Тогава щеше да им повярва напълно. И тогава можеше да си позволи и тя да го обича.

 

 

В ранната вечер на същия този ден Валериън вървеше бавно по пристанището на Хемптън Реджис. Беше благодарен, че никой не се вторачва в него, че никой не разпознава в елегантния млад мъж екстравагантната мисис Рамзи. Нямаше и да се досетят, с Божията помощ. Не че за в бъдеще той щеше да прекарва много време в Хемптън Реджис. Нямаше такова намерение. Щеше обаче да му се налага да прави посещения на роднините на бъдещата си съпруга.

Все пак, семейство Де Куинси твърде леко прие новината за спешната женитба на скъпата си дъщеря за някакво никому неизвестно копеле. Разбира се, не се досетиха, че Валериън Ромни е тясно свързан с приятелката на дъщеря им, Валери Рамзи. Софи нищо не им беше обяснила, но твърде успешно им беше поставила ултиматум. Или щяха да приемат женитбата й, и с това да потвърдят, че са изпреварили времето си, или никога вече нямаше да видят дъщеря си.

Фактът, че той може би щеше да притежава доста обширно имение, явно успокои голяма част от страховете им. Допълнителната информация, че може би скоро ще се сдобият с внуче, очарова мисис Де Куинси веднага след като тя се съвзе от удара.

Той нямаше право на това щастие, никакво право. Не защото името му беше изчистено от позора и не защото истината беше умряла заедно с лейди Марджъри. А защото Фелън заминаваше. Веднага щом стана ясно, че няма надежда за Джулиет, Ханигън потъна в горите. Дали беше причинил смъртта на Хари неволно или умишлено, вече нямаше значение. Валериън все още оплакваше загубата на баща си, но мъката започваше да утихва.

И така, за Валериън краят беше неочаквано щастлив. Но не можеше да изпита истинско щастие, докато Фелън страдаше.

Фелън почти се беше удавил, докато се гмуркаше да търси тялото на Джулиет. Положиха много усилия, за да го накарат да се откаже.

— Тя е мъртва, човече! — беше извикал той. — Няма я!

При последното гмуркане Фелън беше изгубил всичките си сили и се отпусна изтощен на пясъка. Изражението на лицето беше толкова измъчено, че съкруши сърцето на Валериън.

Оттогава Фелън почти не говореше. Бавно, мълчаливо се бяха върнали в къщата в Сатърс Хед. Фелън мигновено се затвори в стаята си. Появи се отново след час, готов за отпътуване.

— Заминавам — каза той студено, безизразно. — Ромни Хол е твой. Можеш да правиш с него каквото поискаш. Оставил съм завещание, така че няма да имаш проблеми. Кажи, че лейди Марджъри е умряла, докато е била на посещение при нас. Никой няма да се усъмни в думите ти, а и никой няма да се заинтересува от съдбата й. Теб обичат много повече, отколкото някога са обичали нея.

— Не можеш да заминеш, Фелън — отчаяно каза Валериън — Не можеш просто…

— Мога. Желая ти щастлив живот с твоята интелектуалка. Направете ми много племенници и племеннички.

— Братовчеди — отговори Валериън.

В очите на Фелън просветнаха весели пламъчета.

— Е, да, братовчеди — прошепна той изненадано. — Не бях осъзнал новите факти.

— Ти все още си наследникът, нали знаеш? — попита го Валериън. — Тъй като лорд Хари все още няма законен син…

— Не — отхвърли предложението Фелън. — Аз никога не съм съществувал. Умрял съм при раждането си заедно със своята майка, Катрин. Предполагам, че лейди Марджъри никога не е забременявала. Така че оставаш ти, дете. С моята благословия.

— Но, Фелън… — запротестира Валериън.

— Мразя онова място. Мразя цялата тази проклета страна. Желая ти щастие. Няма да се върна дълго време.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си съвсем сам.

— Не вярвам, че ще ми се наложи. Все някога Ханигън ще ме намери. След като цял живот се е грижил за мен, няма да ме изостави и сега.

— Но, Фелън, той е убил лорд Хари. Той знаеше, че Джулиет е в опасност и нищо не каза. Той е убиец, той е престъпник.

Фелън сви рамене.

— Загубата на лорд Хари не е голямо нещастие. Колкото до останалото, времето ще покаже. Междувременно, нямам намерение да дочакам залязването на слънцето на английска земя.

— Но Джулиет…

Думите замръзнаха на устните на Валериън. Погледна към Фелън и разбра, че няма какво да каже. Че не може да го задържи. Фелън го прегърна, притисна го здраво към сърцето си.

— Живей щастливо, братовчеде — каза той.

— Братко — нежно го поправи Валериън.

Фелън го погледна безрадостно.

— Братко — съгласи се той.

Нямаше смисъл да се опитва да го разубеждава. Щеше да отиде на кея и да гледа, докато корабът се скрие от очите му.

— Валериън — долетя до него шепот.

Той се обърна и напрегна очите си в сгъстяващия се здрач. Нищо не видя, но отново чу настоятелния глас. После се досети, че само едно човешко същество тук знае името му. Отиде до края на коридора и видя дребната фигура на Джулиет. Обгърна я с ръце и толкова здраво я стисна, че почти я задуши.

— Махни се от мен, здрави биволе — извика тя. — Къде, по дяволите, се дянахте всички?

Той се отдръпна и я загледа. Дълго време му липсваше нейното чувство за хумор.

— Господи, Джулиет! Какво си навлякла? — извика той.

— Една от твоите стари рокли. Защо, мислиш, се скитам по коридора? Нищо не си оставил в Сатърс Хед. Имах късмет, че намерих тази в конюшните.

— Сигурно Ханигън е чистил. Семейство Рамзи изчезнаха завинаги. Джулиет, мислехме, че си мъртва.

— Но, защо, за бога! Та аз мога да плувам! — ядоса се тя.

— Повечето жени не могат.

— Аз не съм повечето жени. Къде е Фелън? — Внезапно я обзе ужас. — Не е помислил, че съм се удавила, нали?

— А какво друго можеше да си помисли? Нямаше и следа от теб — каза Валериън. — Той е на борда на кораб, който пътува към Франция.

— Господи, не можеше ли поне да изчака да ме погребе? Корабът отплава ли вече?

— Ще отплава до един час. Трябва да отидеш да го спреш, Джулиет.

— С тези дрехи?

Той я погледна. Видът й никак не беше приличен. На него деколтето му стоеше добре, но на нея й стигаше до кръста. Тя го беше придърпала нагоре и го стискаше здраво с ръка. Отвори уста и той се досети за какво ще го помоли. Отговори, преди да е чул въпроса:

— Не, няма да го направя. Никога вече.

Джулиет само го погледна.

— Днес вече почти се удавих — остро го сряза тя. — Бях отвлечена и почти убита от една луда стара жена, а сега съм изоставена от мъжа, който пред всички каза, че ме обича. А ти не искаш да направиш за мен нещо, което си правил стотици пъти преди.

— Господи! Проклятие! — Валериън не знаеше как да изрази чувствата си. — Ще трябва да кръстиш първото си дете на мен.

 

 

Фелън стоеше сам в мрака. Вече щяха да вдигат котвата. За първи път в живота си той не се радваше, че заминава. Искаше да забрави.

Каютата беше просторна, но него не го интересуваше. Лежеше на леглото, заслушан в скърцането на дървото. Вече знаеше, че притежава сърце. Проклето да беше това сърце!

Отново беше започнал да чувства. Беше си поръчал две бутилки с бренди, които щяха да му донесат веднага след вдигането на котвата. Две бутилки — като за начало. Чу почукването на вратата.

— Остани си отвън — отговори.

Отново се почука, вече по-настоятелно. Той изруга. Беше се заключил. Още дълго нямаше да иска да вижда никого. Все пак, рязко отвори вратата.

— Казах ти… — поде той, но дъхът му замря.

Тя стоеше на прага, облечена в мъжките дрехи на Валериън. Косата й се беше втвърдила от солената морска вода, дрехите висяха на крехкото й тяло. Но беше тя — истинска, жива.

Той се взираше недоверчиво в нея.

— Ти ме излъга — гласът му беше дрезгав.

— Много пъти — отговори тя. — За кой път ми говориш?

— За бележката, която ми остави.

— Не исках да тръгваш след нас.

— Защо?

— Защото те обичам. Мислех, че ще стана причина за унищожението ти.

— Ти си глупачка — каза той.

— Ти също — отговори тя, а очите й светеха гневно. — Аз мога да плувам, забрави ли?

Той я издърпа в каютата, затръшна вратата. Прегърна я, притисна я в стената и обхвана лицето й в дланите си.

— Разбира се, че можеш — прошепна той. — Трябваше да се досетя, че си способна на всичко.

И той се засмя, а после диво я целуна. Тя докосна лицето му с ръце. Пръстите й бяха мокри. „От сълзите на радост“ — досети се той.

— Фелън — каза тя учудено, — ти все пак си човек. Знаеш го. Знаеш, че ме обичаш истински. Нали?

И той започна да й показва любовта си. Обичаше я силно и дълбоко. А „Сий хорс“ ги отнасяше далеч от бреговете на Англия, към техния собствен рай.

Край
Читателите на „Лунен танц“ са прочели и: