Ан Стюарт
Лунен танц (15)

Глава 14

Дъждът продължаваше да вали. Стичаше се по прозорците на старата странноприемница. Гръмотевиците бяха силни, все едно, че удряха по покрива. Вятърът стенеше през пролуките на вратите, виеше в комините и изпращаше пушека обратно в стаите. Но вътре беше уютно и приятно. Огънят беше весел, въздухът в стаята — топъл, пуншът — превъзходен, а другият загадъчен гост стоеше на разстояние. Общо взето, Валериън беше доволен. Или поне щеше да бъде, ако споменът за тясното легло не го преследваше подсъзнателно.

Щеше да бъде много лесно, казваше си той. Просто трябваше да се преструва, че наистина е жена. Да мисли за себе си като за старата си гувернантка, онази, която споделяха със законния син на лорд Хари. Нана, както я наричаха, беше дебела и неразговорлива. Успяваха да я накарат да говори за секс, колкото това правеше елхата в двора. Тя щеше да се сгуши удобно в леглото заедно с по-младата дама, да й предложи мекото си рамо за възглавница и да заспи.

Но дори усилието да си въобразява разни неща би довършило Валериън. Нямаше да успее да си въобрази, че е стара гувернантка, знаеше го. Седеше пред огъня вече половин час, след като прозяващата се Софи се беше изкачила горе. Усещаше, че ще прекара там, на стола.

Той изпъна удобно краката си и замислено отпи от пунша си. Дрехите му най-после бяха изсъхнали. Мокрият корсет се забиваше в ребрата му, а огромните му обувки миришеха на мокра обработена кожа. Искаше да прокълне съдбата, която го беше поставила в това крайно неудобно положение. Но не можеше да кълне съдбата, която го бе събрала със Софи де Куинси макар и за кратко време.

Облегна се назад и започна да се чуди кой ли е другият гост на хана, така нареченият Лемур, който все още оставаше невидим. Собственикът беше изказал предположението, че той току-що е пристигнал от страните с топъл климат. Той, изглежда, беше доста загадъчен господин, но пък притежаваше безукорни маниери. Запита се дали Фелън не е имал щастието да го срещне някъде при своите безкрайни пътувания по света. Отхвърли обаче идеята като крайно невероятна. Наистина нямаше от какво да се страхуват, още по-малко от мистър Лемур.

Опита се да си внуши, че джентълменът всъщност е разбойник и че той е длъжен да се качи горе и да легне в леглото заедно със Софи, за да я защити от този развратен женкар, който е с тях в странноприемницата. Но много добре знаеше, че той е най-развратният от тримата гости.

Тя сигурно вече беше заспала. Беше изтощена, очите й трескаво горяха. Той се беше уверил, че е изпила достатъчно количество пунш, което да й осигури здрав сън и добра почивка през нощта. Не искаше да разбере, че не е прекарал нощта до нея.

По същата логика, щом сънят й щеше да бъде непробуден, защо той да не прекара нощта до нея и да я гледа как спи? Друга възможност нямаше да му се отдаде, а след мъченията, които беше претърпял, той заслужаваше дори много повече…

Не, сигурно беше изпил прекалено много ром, щом можеше да разсъждава така. Още една чаша и можеше да започне да си мисли, че тя няма да усети, ако той я докосне. Ако я целуне. Ако плъзне ръцете си под тънкото й бяло бельо и помилва нежната й, млечнобяла плът…

Шумът от стъпки, който долиташе откъм стълбите, беше приглушен, дискретен, потаен. Валериън бързо спусна полите на роклята върху огромните си ходила, изпъна се и се заслуша. Нима този проклет разбойник си мислеше, че може да се промъкне в стаята на безпомощна, заспала жена? Ако я докоснеше, Валериън щеше да му изтръгне сърцето.

Тихите стъпки приближиха вратата на общата зала. Той тъкмо беше започнал да се оглежда наоколо с надеждата, че ще намери нещо, което би могло да му послужи за оръжие, когато вратата безшумно се отвори. На прага застана Софи, осветена от светлината на огъня.

Валериън беше неспособен да се помръдне, дори не можеше да си поеме въздух от изненада. Наистина, не можеше. Софи беше облечена в тънка памучна нощница и той виждаше силуета на тялото й в пълни подробности. Тя беше вчесала дългата си коса и небрежно я беше сплела. Някои кичури се бяха изплъзнали и спуснали над лицето й. Изглеждаше толкова млада и невинна, че сърцето му започна да се къса от неизказани чувства.

— Няма ли да си лягаш, Вал? — попита тя.

— Мислех, че вече си заспала.

— Чаках те. Аз… не обичам да спя в чуждо легло. Това ме изнервя. А дъждът вдига страшен шум.

Тя прекоси стаята и той видя, че ходилата й са боси. Пръстите на краката й бяха много красиви. Той се вторачи в нея. Опитваше се да си намери някакво извинение, но копнежът по нея го заслепяваше и пречеше на ума му да работи.

— Страхувам се, че ще хъркам — каза той.

Тя се усмихна.

— Няма проблеми. Мисля, че аз също хъркам.

— Ще заема по-голямата част от и без това малкото легло.

— На мен не ми е необходимо много място.

„Искам да те любя“ — помисли си той, но не каза тези думи на глас. Нямаше как да се измъкне, трябваше да се досети от самото начало, че няма да има изход от създалото се положение. Трябваше да понесе наказанието си, а всъщност все още не беше направил нищо чак толкова осъдително. Изправи се, примирен с поражението.

— Ще се кача горе — каза той. — Но не очаквай от мен да заспя. Ще седя на стола и ще ти правя компания, докато заспиш…

— В стаята няма стол.

Тя се протегна и взе дланта му в своите. Не можеше да не забележи дяволития пламък в очите й.

— Всичко е наред, Вал. Знам за тайната ти. Обещавам, че няма да кажа на нито една жива душа.

Шокиран, той се вгледа в очите й.

— Каква тайна? — запита я той с неестествено дрезгав гласът. Чудеше се по какъв ли начин се е издал.

— Въпреки че всички те мислят за такава смела жена, аз знам истината.

— Истината? — глупаво повтори той.

— Ти всъщност си много срамежлива и скромна, нали? Видях колко неудобно се почувства, когато те накарах да разкопчееш роклята ми. Та ти дори не смееше да ме погледнеш — каза тя с неприкрита изненада. — Не знам как жена с твоите познания и възгледи за секса изведнъж може стане неузнаваемо срамежлива. Все пак, нашите тела не са чак толкова различни, нали?

— Така мислиш ти — мрачно каза той.

— Но ние и двете сме жени, въпреки че ти си много по-висока и силна, много по-възрастна и по-опитна…

— Всъщност — призна той, — аз се чувствам малко по-спокойна, когато съм с мъж. Не знам защо…

— Можеш да се съблечеш на тъмно, скъпа Вал — каза тя невинно, с дяволита усмивка. — Обещавам да не поглеждам. Но, моля те, ела да си легнеш. Студено ми е там сама и се страхувам, защото вятърът се вие около стряхата и вдига такъв шум…

Не можеше да устои на молбите й. Прегърна я, което беше голяма грешка от негова страна, защото, тъй като тя не носеше нищо под тънката памучна нощница, той ясно почувства топлината и податливостта на тялото й. Прииска му се да я отблъсне, кожата й го изгаряше, но нямаше извинение за подобна постъпка.

— Ще дойда, ако наистина го искаш — каза той с нисък, сдържан глас. — Много съм уморена.

Тя лъчезарно му се усмихна.

— Благодаря ти, скъпа Вал. Знаех, че мога да разчитам на теб.

В спалнята беше съвсем тъмно. Облаците закриваха небето, на което не се виждаше нито една звезда. Щом тя затвори вратата зад тях, той премигна. Трябваше му известно време, за да свикне с мрака, който беше черен като индиго. Видя как Софи прилична на призрак, прекоси стаята. Чу изкусителното проскърцване на леглото и едва успя да потисне стенанието си.

— Искаш ли да запаля свещ? — попита тя. — В долния край на леглото е нощницата, която собственикът донесе за теб.

— Не — каза той. Задушаваше се. Изрита мокрите си кожени обувки. И вече с по-нормален глас каза: — Ще се оправя и на тъмно.

Протегна ръка към нощницата, но напипа крака й. Вярно, че той беше покрит с одеялото, но допирът го разтърси. Запита се как ще успее да преживее нощта, легнал до нея. Намъкна нощницата през главата си. За щастие, тя беше с размерите на палатка и той успя да разкопчее роклята си. Тя беше ушита така, че да може лесно да се съблича и облича. Беше я ушила една от невидимите роднини на Ханигън и не за първи път той благодари на неизвестната благодетелка. Под огромната бяла нощница можеше да развърже дори корсета си. Но едва ли щеше да успее да го завърже на сутринта, а беше невъзможно да помоли Софи. Оставаше единствено да се надява, че хората няма да бъдат особено придирчиви към талията на една вдовица. Метна дрехите си върху масата с надеждата, че ще изсъхнат напълно и калта ще се отрони. После се отправи към леглото.

— Не исках да го споменавам преди — каза весело Софи, — но виждам прекрасно в тъмното.

— Господи — възкликна той, питайки се дали тъмнината щеше да му помогне да запази маскировката си. Или, може би, щеше да разкрие тайната му.

— Не знам защо вдигаш толкова шум за нищо, Валери. Хората непрекъснато делят леглото си с някого. Кълна ти се, нямам въшки.

Въпреки обзелото го напрежение, той се засмя.

— Ти си смешно дете.

— Аз съм на осемнайсет. На възраст, когато мога да се сгодя — каза тя.

Гласът й прозвуча глухо. Той стигна до леглото и се взря в нея в тъмното.

— Значи, вече ти е направил предложение — каза той примирено. — За това говореше майка ти, нали?

— Не, още не. Но ще направи. Мама непрекъснато му повтаря колко очарована ще бъде.

— Можеше да попита и теб.

— Мама никога не пита хората за мнението им. Тя просто ги информира за своето и очаква всички да се съгласят с него.

Тя погледна нагоре към Валериън, а на лицето й беше изписана молба.

— Не искам да се омъжа за него.

— Тогава, недей — каза Валериън, предаде се и се качи на леглото до нея.

Чаршафите бяха топли и от чист лен. Той се досети, че нейното тяло ги е стоплило.

— Кажи го на майка ми.

— Ще го направя. Веднага щом се върнем.

Софи се премести неспокойно и го погледна.

— Няма да помогне — отчаяно каза тя. — Мама вече е решила и нищо не може да я разколебае.

— Тогава трябва да променим намеренията на капитан Мелбърн.

Май беше пил прекалено много пунш. Беше обезпокоително близо до изкушението, цялото легло миришеше на лавандула.

— Но как можем да постигнем това?

— Можем да съсипем репутацията ти — безразсъдно предложи той.

Тя се изкикоти.

— Страхувам се, скъпа Вал, че ти не притежаваш необходимото за целта.

Безхитростната й забележка не подобри настроението му. Той нито отрече, нито потвърди думите й.

— Но винаги можем да кажем, че някой друг го е направил.

— Кой?

— Загадъчният мистър Лемур. Или моят съпруг. Или сър Невил Пинуърт.

— Толкова е вероятно той да направи това, колкото и ти, скъпа Вал — каза тя и избухна в смях.

— Даже по-малко вероятно — позволи си да каже той.

— Права си. Е, да приемем, че репутацията ми е съсипана. Какво следва по-нататък?

— Ще дойдеш с нас на континента. Ще посетим всички големи градове — Париж, Виена, Флоренция. Ще живеем безразсъдния и разсипнически живот на незаконна двойка.

— Мисля, че за тази незаконна двойка ще ни трябва мъж. И се страхувам, че съпругът ти няма да е подходящ за тази роля. Той ме плаши.

— Ф… Филип? — заекна той с неподправена изненада. — Защо?

— Той е толкова мрачен, толкова студен и толкова циничен! Сигурно е много неприятно да се навърта около теб.

Валериън си помисли за насиненото си око.

— Понякога — горчиво каза той. — А и аз не ти предлагам да имаш връзка с него.

— Може да намерим някой много красив любовник за мен — сънено каза Софи и се плъзна в леглото, — след като ти продължаваш да твърдиш, че плътските удоволствия заслужават цената, която се плаща за тях. Разчитам на теб да избереш подходящия за мен мъж.

Валериън лежеше по гръб до нея. Беше скръстил ръце на гърдите си. Задушаваше се.

— Бих искала да е висок — каза тя замечтано, — но не прекалено. Предпочитам да е с руса коса. Искам да бъде силен, но не с прекалено развити мускули.

— Съвсем да не прилича на капитан Мелбърн?

— Точно така. Трябва да бъде по-слаб от него. Още по-добре, ако е красив, но не е абсолютно задължително. Не искам да имам мъж, който се интересува повече от изражението си в огледалото, отколкото от мен.

Валериън беше готов всеки момент да се разсмее. През последните няколко седмици беше прекарал по-голямата част от времето, застанал пред огледалото. Но беше принуден от обстоятелствата, а не от собствените си наклонности. И не смяташе, че видът му е по-важен от жената, която лежеше така дяволски близо до него.

— Красив, но не самовлюбен — отбеляза той. — И какво друго?

— Искам да бъде нежен — каза тя. — Да обича да живее в провинцията и да иска да доставя удоволствие на жената. Искам да ме обича.

Той беше готов да я докосне — като че ли описваше самия него. Сега беше сигурен, че за тях имаше надежда…

— И искам да бъде честен и верен. Никога да не ме лъже — добави Софи.

Трябваше да мине известно време, преди той да възвърне гласа си.

— Високи изисквания — каза той.

— Знам. Но тъй като нямам намерение да се омъжвам, никого няма да нараня, нали?

— Не, не е така. Наистина можеш да нараниш някого — каза той.

Една светкавица освети ярко стаята. Последва оглушителен гръм. Софи изпищя, пробяга разстоянието, което ги разделяше и се хвърли на рамото му. Той инстинктивно я обгърна с ръце. Знаеше, че си играе с огъня. Тя се притисна в него и въздъхна доволно. Главата й лежеше като в гнездо в ямката на рамото му. Златнорусата й коса беше мека и копринена и опираше в наболата му брада.

— Имаш ли нещо против? — прошепна тя и се прозя.

— Ни най-малко, дете — отговори той.

Стисна ръцете си в юмруци, за да не може да я докосва. Можеше да направи това за нея. Можеше да я държи и да я утешава в мрака и бурята, независимо колко мъчително беше за него. Дължеше й поне това заради лъжите, които й беше наговорил, и заради радостта, която тя му беше дала. Щеше да преживее нощта. Дали?

Нощта му се струваше безкрайна, но и много кратка. Тя спеше и почти не издаваше звуци в съня си. Само понякога сладко и тихо въздъхваше. Въздишките й бяха много съблазнителни. Той очакваше, надяваше се, че тя ще се отмести и ще се отдалечи от него, щом веднъж заспи дълбоко. Но тя не го направи. Притискаше се в него, галеше лицето си в ръката му като доволно котенце. А той лежеше и се измъчваше. Изпитваше странна смесица от чувства: уж изпитваше блаженство, а се надяваше, че сутринта по-скоро ще дойде; в следващия миг желаеше въобще да не идва.

Когато най-после заспа, сънят му беше дълбок и продължителен. Събуди се чак когато първите лъчи на зората се промъкваха в тъмната спалня. Тя все още спеше, сгушена в ръцете му, доверила му се в съня си. Ръката й почиваше на равните му гърди, под огромната нощница.

Той се отмести много, много внимателно. Взе ръката й и я постави на леглото до нея, а после стана. Тя се събуди в същия миг, погледна го сънено. Той се надяваше, че няма да успее да го види ясно, защото утринната светлина все още беше слаба.

— Ставаш ли вече?

— Винаги съм ставала рано — весело отговори той, но му се искаше да се върне при нея в топлото тясно легло. — Ти поспи още малко. Поне още няколко часа няма да можем да тръгнем.

Тя не се нуждаеше от дълго убеждаване. Въздъхна блажено и се сгуши в завивките. А той застана за миг над леглото и я загледа. Можеше да бъде завинаги така, ако животът се беше стекъл различно, ако имаше по-добър произход, ако му се беше отдала възможност да я ухажва, да се ожени за нея. Тогава всяка сутрин щеше да се събужда и да я гледа как спи.

Но при сегашните обстоятелства тази сутрин трябваше да му стигне за цял живот.

Не знаеше колко дълго е останал така, загледан в нея, поглъщайки с очи всяка подробност — розово-белите бузи, леко разтворените устни, едва забележимите сини венички по клепачите. После нарочно се обърна с гръб към нея и се зае с досадното задължение, което представляваше утринният тоалет.

Доста дълго време се бори с нощницата, която приличаше на палатка. Когато най-сетне се измъкна от нея, разбра, че е в беда. Беше успял да завърже корсета, но толкова несръчно, че не беше придал на фигурата си никаква женственост. Роклята му беше корава и набръчкана. Нито една жена на неговата възраст и с неговия опит не би се облякла така отвратително. Шапката му се беше свила и едва ставаше на главата му. Отиде на пръсти до огледалото и видя, че най-лошите му опасения се потвърждават.

Не беше се бръснал вече двайсет и четири часа. Всички щяха да забележат кестенявата брада, която беше набола по бузите и по решителната му брадичка. Окото му беше великолепно синьо и така привличаше погледа, че може би щеше да отвлече вниманието на хората дори от наболата брада на мисис Рамзи. Може би, но не сигурно. Косата му висеше отпуснато около лицето му. Въпреки изпомачканите женски дрехи, той приличаше на мъж — такъв, какъвто беше.

Нямаше как да използва ножчето за бръснене, което беше в дамската му чанта, без да привлече вниманието на Софи. Пудрата пък нямаше да му осигури достатъчно прикритие. Грабна шапката си, нахлупи я, колкото можа по-ниско, и спусна воала.

Часът, който прекара сам в общата трапезария, беше благословен. Самият съдържател му занесе кафето, а после го остави сам. Той седеше, гледаше жаравата, която беше останала от огъня, и размишляваше за това, колко жесток е животът.

Дъждът беше престанал през нощта. Слънцето срамежливо надничаше иззад мокрите листа. Валериън повдигна воала, за да погледне по-добре. Но чу да се приближават нечии стъпки и побърза да го спусне.

— Извинявам се, мислех, че в стаята няма никой.

Мъжът, който се готвеше за бързо отстъпление, можеше да бъде само загадъчният мистър Лемур.

— Както виждате, има — доста студено и неучтиво му отвърна Валериън.

Мъжът очевидно беше безобиден. Не беше в първа младост, беше облечен елегантно, косата му беше внимателно вчесана. Очите му бяха безцветни, лицето — приятно, а дланите — малки. Човек не можеше да намери нищо загадъчно в него. Той беше просто още един джентълмен на път за Хемптън Реджис.

— Ето ви и вас, сър.

Съдържателят се появи на прага, а на лицето му беше изписано обичайното измъчено изражение.

— Моля за вашето извинение, лейди, но частният салон претърпя известни повреди през изминалата нощ. Състоянието на покрива е по-лошо, отколкото предполагах. Ще благоволите да поделите общата трапезария с господина?

— Наистина много необичайно положение — запротестира Валериън, който не беше в настроение и не можеше да търпи ничие чуждо присъствие. Но се появи Софи и прекъсна възраженията му.

— Разбира се, че няма значение. Благоприличието ще бъде спазено, тъй като аз и мисис Рамзи ще бъдем подкрепа една за друга. Можете да се присъедините към нас, мистър…?

— Лемур — каза той с учтивост, в която нямаше и следа от притворство. Защо ли тогава Валериън настръхна? — Марк-Дейвид Лемур на вашите услуги.

— Аз съм мис Де Куинси, а това е мисис Рамзи.

Тя беше облякла отново своята собствена рокля и изглеждаше божествено. Прекоси стаята и застана до Валериън. Загледа се в него, а устните й затрепериха от усилието да не се засмее. Но не можа да се сдържи. От гърлото й излязоха сподавени звуци, които много приличаха на нежен смях.

— Вал! Защо, за бога, си със спуснат воал тази сутрин?

— Ще си помислиш, че изглеждам смешно, ако можеш да надзърнеш под воала — мрачно каза той. — Позволи ми поне тази малка проява на суета, моля те.

— Сигурна съм, че изглеждаш превъзходно.

Софи седна до него и си наля кафе с елегантност, която Валериън никога нямаше да усвои.

— Искате ли и вие малко, мистър Лемур?

— С удоволствие, мис Де Куинси — каза той важно, взе си стол и се настани срещу тях.

Валериън се облегна назад и ги загледа с горчивина. Нещастното му изражение беше добре скрито зад воала. Тя очароваше Лемур със същата неосъзната грациозност, с която наливаше кафето. Маниерите явно се усвояваха в обществото, но за тях трябваше да имаш и талант. Нищо не означаваха сега, но той беше готов да умре от ревност.

— Нов ли сте в тази област, мистър Лемур?

— Да. Отивам в малкото крайбрежно градче Хемптън Реджис, но бурята ме спря тук.

— Ние живеем там — гордо засия Софи.

— Тогава може би знаете нещо за човека, когото търся. Младо момче на име Джулиън Смит.

„Трябва да благодаря на Бога, че съм със спуснат воал“ — помисли си Валериън. Така поне нямаше нужда да крие реакцията си. Софи поклати глава.

— Страхувам се, че не го познавам. Сигурно не е живял дълго в Хемптън Реджис, иначе, сигурна съм, щях да науча за него…

— Предполагам, че е останал в града само една-две седмици. Той ми беше слуга, но ме окраде и избяга. Чух, че бил видян в тази област. Надявам се, че ще успея да го хвана.

— Ужасна история — каза Валериън с мек копринен глас. — И какво открадна негодникът?

Лемур го погледна спокойно, очите му вдъхваха доверие.

— Чифт украсени с диаманти обеци, които принадлежаха на моята съпруга.

— Отвратително — възкликна Валериън. — И все пак, чудя се, защо лично вие преследвате момчето. Защо не сте пратили по петите му тайните агенти на правосъдието?

— Обичам момчето. То направи грешка, но аз съм убеден, че подходящото възпитание ще го накара да проумее лошото си поведение и да се поправи.

Лемур се усмихна. По гърба на Валериън пропълзяха тръпки на ужас. Напоследък прекарваше толкова малко време в Сатърс Хед, че не знаеше дали Фелън е разбрал какво е накарало Джулиет да облече мъжки дрехи. Отговорът се криеше в мъжа, който седеше срещу тях и който беше съвсем приятен на пръв поглед. Валериън протегна ръка към кафето си с надеждата, че мистър Лемур няма да обърне внимание на размерите й.

— Сега, след като споменахте за това — тихо каза той, — се сещам, че имаше едно момче, което работеше в „Птицата и перата“ и което беше тогава току-що пристигнало в града. Не помня името му, но беше момче, което тъкмо излизаше от юношеството. Дребно, с кестенява коса и кафяви очи. И много приличаше на момиче.

Лемур не успя да скрие вълнението си.

— Това е той. Къде казахте, че е работил? В „Птицата и перата“?

— Вече не — тъжно каза Валериън. — Мисля, че избяга след седмица с половината сребро на съдържателя. Някой каза, че бил тръгнал на север.

Софи изненадано го погледна, но нищо не каза.

— На север? Но аз тъкмо идвам оттам — каза Лемур и изведнъж придоби неприятна физиономия. — Ще ме извините ли, дами, трябва да тръгвам.

Валериън реши да си поиграе малко с него.

— О, останете и пийнете още малко кафе — каза мило той.

— Може би пътищата на север също са наводнени. Не бива да тръгвате толкова рано.

— Не, благодаря ви, не — припряно каза Лемур. — Пътищата на север са прокарани по-нависоко. Но дори да са наводнени, аз просто ще почакам. Ваш слуга, мадам. Мис Де Куинси.

Той така бързаше, че почти се блъсна в съдържателя.

— Случило ли се е нещо, скъпи дами? — с тревога в гласа запита съдържателят.

— Нищо, добри ми човече — бавно му отговори Валериън. — Мистър Лемур просто откри, че неотложен ангажимент го зове по обратния път.

— А аз идвам да ви кажа, че пътят за Хемптън Реджис вече е в добро състояние.

— Идвате тъкмо навреме. Ако бяхте дошли по-рано, нашият приятел нямаше да се впусне в лов на диви гъски. Ще се погрижите ли да впрегнат конете ни? Мис Де Куинси и аз също трябва да тръгваме.

Съдържателят каза, че ще бъде щастлив да изпълни нареждането на дамата и бързо се оттегли. Настъпи мълчание. Валериън хвърли поглед на Софи, която явно беше недоволна от нещо.

— Ти го излъга, нали?

Тя беше прекалено наблюдателна, тази негова мила Софи.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега си спомням онова младо момче от „Птицата и перата“, което твоят съпруг отведе. То не е откраднало нищо и не е тръгнало на север, нали?

— След като вече няколко пъти ми повтори, че презираш хората, които лъжат, ще ти кажа истината. Джулиън Смит е в безопасност в Сатърс Хед. Ние ще го пазим от мистър Лемур, докато можем. Не вярвам, че момчето е откраднало. Той е бил третиран жестоко. Нямаме намерение да го върнем на господаря му, който го е тормозел.

— Въпреки че така повелява законът? — попита тя.

Той не можа да се досети дали одобрява решението им, или не.

— Да, противно на закона — твърдо рече той. — Хората са по-ценни от закона.

Тя му се усмихна.

— Ти си една наистина чудесна жена — каза тя.

Валериън потисна желанието си да изръмжи.

— Защо? Защото изпитвам съжаление към безпомощните същества?

— Да. И защото рискуваш собственото си благополучие, за да им помогнеш.

— Не ме превъзнасяй като светица, Софи. Не съм нито толкова мила, нито толкова благородна, колкото мислиш. Имам скрити недостатъци, които никога не би приела.

— Съмнявам се — каза тя с блеснали очи. — Мисля, че си най-прекрасната, най-милата, най-искрената жена, която познавам.

Тя се наведе и го целуна през воала. Докосна устните му през тънката материя. Целувката беше кратка, но зашеметяваща, невероятна.

— Е — каза тя, останала без дъх, — щом ще тръгваме съвсем скоро, по-добре да се погрижа за… а-а… ами… Ще ми трябва малко време…

Тя заекваше и пристъпваше заднишком към вратата. Беше объркана и пребледняла. Той я гледаше как се оттегля. Стоеше неподвижно, изражението на лицето му беше скрито зад воала. А когато остана сам в стаята, започна тихо да ругае. Дори звукът на собствения му глас не го успокои. Нищо не би могло да го успокои.