Бренда Джойс
Огньовете на рая (19)

18

Не спряха да почиват нито веднъж.

Откакто напуснаха коритото на малката река, се движеха през скалисти равнини и тесни пустинни ждрела. Маршрутът бе толкова труден, че за известно време и двамата трябваше да ходят пеш. Шоз отпред, а след него препъващата се Люси. Здрачи се. Двамата бяха възседнали коня странично и напредваха на юг през безкраен пустинен участък, осеян тук-там от храсти градински чай.

Пленницата отново почувства надигащото се в нея отчаяние. Бяха тръгнали по пладне. Със сигурност групата преследвачи някога нямаше да ги хване. Бяха толкова далеч от сигурността на Парадайз и ранчо „Дерек & Миранда“. Мексиканската граница трябваше да е наблизо. А когато я пресечаха? Щеше ли да удържи на думата си? Щяха ли някога да спрат? Ами нощта?

Тя не можеше да продължи. Просто не можеше. Тялото й беше цялото в синини и всичко я болеше. Усещаше, че ако слезе от коня, нямаше да може да върви.

— Трябва да спрем, Шоз! Не мога да продължа! Искам да почина.

— Скоро.

Люси се вкопчи здраво в седлото. Дотогава бе успявала да си наложи най-сурова самодисциплина и не го бе молила да спрат нито веднъж. Ала гордостта й бе разнищена. Запотена, лепнеща от пот и мръсотия, напълно изтощена, тя се нуждаеше отчаяно от почивка. Затова се плъзна инстинктивно от коня и скочи на земята.

За неин ужас коленете й поддадоха и тя рухна върху пясъка. Конят продължи своя ход, сякаш Шоз не забеляза изчезването й. Чак след като подмина няколко ярда, накара животното да спре. Люси сподавено простена и се обърна към него. Похитителят седеше отпуснато върху седлото и я наблюдаваше. За пръв път можа да види лицето и очите му и остана потресена. Изражението му не подсказваше ни най-малка заинтересуваност или признак на емоция. Само непроницаемо безразличие, докато я наблюдаваше, по-бял от платно. Обилни ручейчета пот струяха от челото му и се стичаха надолу към брадичката.

Имаше вид на болен.

Люси се напрегна и се изправи.

Той изръмжа заплашително и бавно обърна коня. Жребецът се приближи с тежка стъпка към нея.

— Ставай! — изкомандва Шоз.

Люси си помисли, че той най-вероятно има треска и почти си представи как успява да избяга пеш или да му задигне коня. Подвоуми се, изправена пред неочакваната перспектива.

— Люси.

Тя прехапа устната си и се приближи.

— Нека да спрем. Моля!

Той кимна и се изхлузи от седлото, след което се облегна върху хълбока на животното.

Люси трескаво започна да премисля. Той беше ранен и очевидно се нуждаеше от почивка и грижи. Но шансът за бягство беше огромен. Тя не се доближи повече.

Той привърза коня към едно осакатено от безводие и жега мескитово дърво. Люси го наблюдаваше неподвижно. Той разхлаби колана на седлото, но когато го издърпа от гърба на коня, то едва не го повлече след себе си. Шоз се срина на земята и се облегна върху конската сбруя. Погледът му срещна нейния.

Люси навлажни устни с език. Нейният шанс. Бе добра ездачка, а като малка възсядаше всяко лято необяздени коне, така че липсата на седло нямаше да бъде пречка. Трябваше само да се метне на коня и да препусне на север, право на север.

И да го остави сам, твърде болен да се помръдне, камо ли да ходи, лишен от превоз.

Най-вероятно би загинал. Люси се съмняваше, че щяха да го открият, след като покри добре дирите си със замитане на следите и движение по каменисти терени и речни корита. Бе сигурна, че никога няма да го намерят, но така или иначе щеше да умре, сам и безпомощен.

За момент погледът му се избистри и тя бе сигурна, че той чете мислите й и знае какво се върти в главата й. Ала скоро Шоз оброни глава, затвори очи и заспа.

Вече можеше да върви. Но тя не се помръдна.

В този момент взе решението. Нямаше да го остави да умре. Вярно, че беше крадец или дори убиец, но процесът срещу него не се състоя и нямаше произнесена присъда. Според Никол беше „от сорта“, ала нали е човешко същество? Навярно бе лудост да не се възползва от състоянието му, но не бе способна на такава постъпка. Отвлече я, но не й причини зло. Освен това и обеща, че ще я пусне веднага след като прекосяха границата, която беше не по-далеч от един ден на кон оттук. Тази нощ тя щеше да бди над Шоз.

Приклекна до него и се присегна към манерката.

— Внимавай по пътя — обади се той.

Изненадана, тя едва не разля живителната течност. Очите му бяха все така затворени и имаше вид на заспал. Страните й поруменяха. Беше си помислил, че го напуска, сигурна, че той не разбира какво става около него.

— И недей да пиеш вода до утре — добави той, без да мърда.

Люси му подаде манерката. Той я пое и отпи няколко глътки. Тя взе на свой ред водата и започна да пие жадно. Докосна челото му, за да провери температурата. Очите му стреснато се отвориха. Целият гореше, но й бе трудно да определи дали температурата е висока или не, което само по себе си беше добър знак.

Тя прерови торбите на седлото, откри няколко консерви говеждо, боб и малко пастърма и го принуди да яде от нея. Болният дъвчеше механично, със затворени очи, но тя се нахрани с апетит. Най-накрая той потъна в дълбок сън.

Изтощението пребори и Люси. Тя се опъна до него, положила буза върху ръката си. Земята беше твърда и неудобна, и девойката си помисли, че никога не ще заспи без одеяло и възглавница, особено когато мислите я отведоха при семейството й и тя започна да се тревожи за тях. Ала умората бе толкова голяма, че тя заспа моментално. По-късно се събуди цялата трепереща от студ. Светеха хиляди звезди, някъде избуха кукумявка, а до нея се чуваше равното и дълбоко дишане на Шоз. Все още бе като разбита, затова допълзя до него и без да му мисли много, се сви до неговото огромно тяло, за да почерпи от топлината му. Този път сънят й убягваше продължително.

 

 

Шоз се събуди, почти прегърнал Люси в обятията си, когато слънцето вече бе високо в небето. Примижа. Тялото й бе притиснато в неговото, задничето й се бе прислонило в слабините му, ръцете му я бяха обгърнали, а устата му се намираше на тила й. Какво ставаше, по дяволите? Той прерови паметта си, за да си спомни какво правиха предишната нощ. Отне му няколко минути, докато се съвземе напълно. Не бяха правили нищо, защото той беше твърде уморен от дългия и труден ден. Автоматично предположение, защото Шоз никога не се бе събуждал с жена в ръцете, без преди това да я направи щастлива. Изглеждаше, че тя се чувства добре. Той проточи врат, за да я погледне. Можеше да злорадства, защото Люси имаше ужасен вид, но не го направи. Госпожица Браг притежаваше дарбата да изглежда по-добре или зле от всяка друга жена, която Шоз познаваше. Сега беше един от онези моменти, когато не би могла да бъде в по-окаяно състояние. Мръсна от върха на вирнатото носле та чак до красивите изящни нозе, тя въпреки всичко бе дяволски секси по характерен само за нея начин. Още по-лошо, олицетворяваше самия секс. Той започна да усеща първите симптоми на ерекция, което беше признак, че е спал добре и е възстановил силата на тялото си през нощта. Ако не им предстоеше толкова дълъг и труден ден… Той въздъхна. Ако се забъркаше с нея сега, щеше да бъде въвлечен в далеч по-голяма неприятност от настоящата. Мисълта го натъжи. Първото нещо, което нейното семейство щеше да иска да узнае, когато си я приберяха, бе дали я е докоснал. Люси не беше лъжкиня. Не би симулирала изнасилване без основание, а той със сигурност не би й го дал. Колкото и съблазнителна да бе, той щеше да държи ръцете си настрани. Когато се изправи, мислите го връхлетяха отвсякъде. Една от тях изискваше предимство. След като оседла и нахрани коня, той се извърна да я погледне, без да му се налага да крие нито интереса, нито любопитството, които изпитваше. Предишната нощ тя можеше да го изостави, на кон или пеша, но не го направи. Той пое дълбоко въздух. Сърцето му биеше ускорено, сякаш беше участвал в надбягване. Защо не го напусна? Дали защото се страхуваше да се върне в Парадайз сама през безлюдната пустош? Може и да беше разглезена принцеса, но не й липсваше характер, дързост и кураж. Решителността й бе истинска, макар и непроверена докрай, упоритостта й можеше да се сравни с тази на муле от малкото, което беше видял, но куражът й идваше от невежество и наивност. Тя не би се съобразила с трудностите по едно пътуване на север без него, а просто би го предприела, пришпорвана от отчаяние и решителност. Страхът от несгодите не би я спрял да избяга. Тогава какво я накара да остане? Той оседла коня и я погледна. Въпросът беше твърде голям — съществуваха толкова много отговори, че той почувства как мозъкът му се размъти. Да върви по дяволите! Той реши да не го е грижа защо не е офейкала, без значение дали е било, защото не може да язди неоседлан кон, или пък поради умора. Или пък защото настоящото изпитание я бе научило на малко здрав разум и се е страхувала да подкара сама на север. Той я сръга с върха на ботуша си.

— Ставай! — Последва съвсем слаба реакция, пърхане на мигли, едва доловимо стенание. Той я побутна отново. — Трябва да тръгваме, Люси. — Тя премига току в лицето му. Наложи му се да се възхити още веднъж на тялото й. Изчака я да се събуди. Сините й очи се отвориха напълно и тя се повдигна с ясното съзнание какво става около нея. Погледна много, много внимателно. После се изправи вдървено, направи безуспешен опит да сподави една въздишка и изтръска полите си.

— Трябва да се освежа.

Той разбра какво имаше предвид.

— Върви зад този храсталак и бъди много внимателна — нареди той. Тя му кимна и се отдалечи. Шоз се захвана да замита следите от лагера им със сбрани подобно на метла шубраци. Тя отново го изненада. Здравият сън се бе отразил много добре върху състоянието на нервите й. Той го оцени, защото точно в него момент последното нещо, от което се нуждаеше, бе някоя истерична жена. По всичко изглеждаше, че са постигнали едно макар и крехко примирие. Нощта беше настъпила. Люси седна на земята, обви коленете си с ръце, провери дали късите й поли покриват добре краката и го загледа. Той бе наклал малък огън, върху който готвеше месо и боб с неустоим аромат. Денят бе даже още по-дълъг и изморителен от предишния. Тя не можеше да се помръдне. Шоз също бе изтощен. Всеки негов жест и изпъкналите черти на лицето му издаваха огромна умора. Но беше по-добре отколкото предишната нощ и тя ясно го забелязваше. Издръжливостта му беше изумителна. Тя не би могла да направи повече и крачка. Цялото й тяло се бунтуваше, мускулите й бяха изтерзани и умираше от глад. Можеше да се отдаде на почивка и сън само след като се нахранеше. Подозираше, че ставането на следната сутрин щеше да бъде още по-трудно отколкото досега. Той вдигна тигана и й го поднесе. Погледите им се срещнаха. Люси му се усмихна в очакване; той й отговори също с усмивка.

— Съжалявам, че нямаме порцеланови съдове, принцесо — каза той и се настани до нея.

— Следващия път — опита се да бъде духовита Люси. Забележката й го накара да я изгледа продължително. Тя побърза да отмести поглед, почувствала безпричинна нервност. Враждебността му бе по-лесно поносима, отколкото такъв директен и изпитателен поглед. Той й подаде вилицата, която намериха в торбата с консерви, запазвайки лъжицата за себе си, след което започнаха да се хранят с вълчи апетит направо от съда. Когато привършиха, Шоз отиде с тигана до потока и го напълни с вода. Люси беше жегната от чувство за вина. Не знаеше да готви, а той вършеше всичко. Тя не си мръдна и пръста. Проследи с внимание как той сложи върху огъня пълния с вода съд и го остави да ври. След няколко минути го махна и обля с него целия огън. После избута с върха на ботуша овъглените остатъци и ги зарови с крак в земята. Най-накрая мушна тигана обратно в торбата на седлото. Люси се закле да запомни всяко негово действие. Шоз се върна и седна отново. Внезапно тя усети възцарилата се близост помежду им и скритите възможности. Бяха сами в нощта, пробудени за нещо неочаквано насред безкрая на пустинята. За разлика от предишната нощ, когато Шоз бе толкова изморен, че заспа моментално. Сърцето й биеше лудо. Вместо спомени за отвличането, в съзнанието й се занизаха бързо оживели образи и събития от седмицата, която той прекара на ранчото. Шоз бели грах и осъзнава колко е смешен, Шоз смъква пердета, застанал прав върху стол, Шоз в неизменните изпънати по него „Левис“. Тя си припомни как не можеше да спи от задухата и влагата нощ подир нощ, как се мяташе на всички страни, докато нощницата не можеше да се отдели от тялото й, подгизнала в пот. Тогава се бе приближила до прозореца за глътка въздух и го видя на поляната с отправени към стаята й очи.

— Шериф Сандърс напредна ли в разследването си?

— Какво? — Гласът му разпръсна мислите й. Той повтори въпроса си. — Намериха жребеца в Абилийн — подхвана Люси, но той я прекъсна.

— Знам за проклетия кон. Стреляха по човек — имам предвид себе си — но целия шибан град се вдигна на оръжие заради коня на дядо ти.

Люси го погледна със съзнанието колко ужасно прав беше.

— Не знам нищо повече.

— Видя ли някого в нощта, когато дойде да ме срещнеш?

Люси не си даде труд да го поправи, защото бе тръгнала да го търси, а не да се среща с него.

— Никого. Но някой може да е видял онова, което видях аз, и да е помислил, че си един от крадците. Хората в Парадайз не обичат много конекрадците.

— Опитай пак. — Тонът му бе присмехулен. — Ако някой добър самарянин ме е стрелял, считайки ме за крадец, защо той или тя не излезе на светло и не си призна постъпката?

Люси го погледна отново. Беше се опънал удобно на земята, подпрял глава с ръцете си върху седлото. Ризата му беше разкопчана отпред, а тъмната му кожа блестеше чак до безсрамно изложения на показ пъп. Прииска й се да закопчее дрехата.

— Предполагам, че някой се е изплашил да се покаже.

— Дяволски си права. — Гласът му бе толкова рязък, че я стресна. — Знаеш кой го е сторил, нали?

— Имам подозрения.

— Кажи тогава!

Устата му се изкривиха в кисела усмивка.

— Майката на гаджето ти.

— Мериан Клакстън! — Той се отпусна върху седлото. — Ти си луд! — извика тя и се взря в изваяния му профил. — Защо й е да те стреля?

— Защото бяхме дружки в Ню Йорк — ухили се той. — Нека само да споменем, че работата завърши зле, след което и двамата носим омразата в себе си.

— Дружки в Ню Йорк! — Люси беше слисана. Отне й дълго време да осмисли информацията. — Искаш да кажеш… любовници?

— Защо си толкова смаяна. Не знаеш ли, скъпа, че Мериан има апетит към нещо, което съпругът й не може да й осигури?

Люси се затресе цялата. Шоз и Мериан… Мисълта я разстрои. Мериан беше красива, но по-възрастна от него. И всичко това в Ню Йорк?

— Кога си бил в Ню Йорк?

— Преди седем години.

След като Шоз не предложи допълнителна информация, тя не поиска да узнае нищо повече. Вече си имаше достатъчно грижи около онова, което току-що научи. Поне връзката им беше приключила преди много години. Но ако Мериан е стреляла по него, значи страстите не бяха излетели. Дали все още я обичаше?

— Сигурно грешиш.

— Сигурно — каза той, без дори да я погледне.

— Не мисля, че е способна да застреля някого. Много жени носят малокалибрени пистолети, дори аз самата. Мъжете също ги използват.

— Къде е твоят пистолет? — Той запали поредната цигара.

— Не мислиш, че аз… — Тя спря по средата на изречението, твърде изумена, за да продължи.

— Знам, че не ти си ме застреляла, принцесо, дори да си искала — ухили се той, — защото не можах да го открия никъде.

Прииска й се да го перне. Припомни й как ръцете му бяха пребродили цялото й тяло, даже под полите.

— Предполагам, че пистолетът ми е там, където съм го оставила, в чекмеджето на бюрото ми. — Тонът й беше хладен.

— Недей да се цупиш. Ти имаше пистолет. Какво искаш да кажеш, в чекмеджето? Видя ли го него ден?

Люси се замисли.

— Сложих го настрани, когато пристигнахме, и оттогава не съм го пипала.

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Времето си течеше, една мрачна сянка прекоси луната, но Люси не преставаше да мисли за Мериан и Шоз. Връзката им била завършила зле. Дали я мразеше? Беше трудно за вярване, че Мериан Клакстън ще вземе точно Шоз за любовник. Тази толкова елегантна съпруга на сенатор.

— Защо не отпраши предишната нощ, принцесо?

— Какво?

— Чу ме много добре.

Люси се поколеба, преди да намери подходящия отговор.

— Мислех си, че умираш — промълви най-сетне тя.

— И какво от това? — каза той, без да я погледне.

Тя отправи поглед към звездите.

— Не ми се стори редно — каза неубедително — да зарежа един умиращ.

Той се извърна на една страна.

— Ела тук, — прикани я дрезгав глас. Тя бавно вдигна очи към него. Той не се усмихваше. Изразът му беше непреклонен. Нощта изведнъж притихна. — Ела тук — повтори той и я притегли в прегръдките си.

— Какво правиш? — задърпа се Люси, при все че пулсът й препусна диво, нервите й затрептяха, а краката й настръхнаха. — Студено е. — Беше вече по гръб, когато той я приласка, застанал над нея. Един от краката му я покри. Връхлетя я невероятно желание. — Моля те, недей!

— Снощи нямаше нищо против да спиш до мен — опари я с дъха си той. По тялото й полазиха сладостни тръпки.

— Снощи ли?

— Да — измърка той дрезгаво и я целуна по врата. — Помниш за снощи, нали?

Докато тялото й се предаваше на удивителни усещания, победено от надигащата се жажда и безсрамно желание, разсъдъкът й трескаво се мъчеше да си спомни за предишната вечер. Какво се случи тогава? Да не би да го проспа? Устните му се заразхождаха по нежната кожа на врата й. Останала бездиханна, единствената й свързана мисъл бе, че става нещо нередно, напълно нередно, и тя не трябва да го позволява. Ръцете му завладяха гърдите й с лениви, но настоятелни кръгови движения. Люси затвори очи и се отпусна назад, готова да го приеме. Миг по-късно усети, че ръцете и устните му застиват. Чуваше единствено собственото си пресекливо дишане и ударите на сърцето си. Боеше се да мръдне. Нима е възможно? Много предпазливо обърна глава, за да го погледне.

— Шоз?

Не последва никакъв ответ. Невярваща, тя видя, че той е дълбоко заспал. Люси отметна глава назад и изпусна продължителна и колеблива въздишка на облекчение, примесена с недоволство.