Бренда Джойс
Огньовете на рая (1)

ПРОЛОГ

Ню Йорк, 1890 година

Беше така отегчена.

Тя въздъхна, докато се взираше в отражението си. Мъжът й Роджър Клакстън щеше да се прибере след няколко часа. Благотворителният прием в къщата на семейство Браг беше тази вечер. Надяваше се да не бъде толкова скучно, колкото последния път.

Дали да не се облече и да излезе, за да напазарува в магазина на Лорд & Тейлър? Ако поиска, би могла да се върне преди Роджър. А и защо ли да се тревожи? Навярно той дори не би забелязал отсъствието й и би влязъл право в кабинета си при проклетия телефон. Застинала неподвижно, Мериан се погледна втренчено в огледалото.

Красива беше, дума да няма. Руса и стройна, с елегантен маниер, който се придобива само с аристократично възпитание в течение на много поколения. Нямаше възражения, разучаваше се с видимо задоволство. На тридесет и осем все още караше мъжете да забавят крачка. Тя сложи натежалата си от пръстени малка ръка с безупречен маникюр на талията и разтвори халата от тънка коприна и дантели. Дръзкият корсет от черна батиста разкриваше всичките й прелести: гърдите — нито много големи, нито много малки, тънкия кръст, източените бедра. Усмихна се. Може би трябваше да се облече — ако побързаше, щеше да си бъде обратно в къщи точно преди Роджър. Ала нямаше да ходи на пазар.

— Очакваше ли ме? — запита провлачен и груб мъжки глас.

Мериан го позна и пребледня преди мъжът да е довършил изречението, преди дори очите му да срещнат нейните в огледалото на тоалетната масичка. От нея се изтръгна вик на изумление.

Той се засмя. Жената не можеше да откъсне погледа си от него. Сърцето й туптеше така лудо, че се изплаши още повече. Осъзнаваше, че се е вкопчила в ръба на масата, но не успя да помръдне.

Усмивката му вещаеше опасност.

Не можеше да е същият мъж от преди близо година. Ала нямаше грешка, той беше. Тя се ужаси. Как се бе промъкнал и какво правеше тук?

— Е, няма ли да ме поздравиш с добре дошъл? — присмехулно запита той. — Ела тук, Мериан. — Гласът му се сниши и гальовно замърка.

Подобно на механична кукла, тя се изправи и се извърна с лице към него. Всемогъщи боже, дали нямаше да я убие? Връхлетя я безкрайно съжаление за всичко сторено.

Той се хилеше, облегнат нехайно върху вратата на нейния будоар, без да си направи труда дори да затвори въпреки многобройната прислуга в градската къща. Загарът му беше наситен тъмночервеникав бронз, сякаш бе прекарал цялото лято гологлав под палещото слънце. Косата му бе катранено черна и разчорлена. Никога досега индианският му произход не бе проличавал толкова ясно. Тя сведе поглед, неспособна да се овладее.

Раменете му, поначало широки, изглеждаха още по-внушителни, а ризата беше затъкната небрежно в тесните и избелели дънки, прилепнали плътно към стегнатите бедра. Конците на копчелъка му се белееха предизвикателно — той се бе издул. Побиха я горещи тръпки. Неизбежното сексуално привличане между тях се възцари отново. Мериан си спомни за миналото, облиза устни и промълви:

— Какво искаш?

— А ти как мислиш? — запита той с гръден смях. Презрителният му поглед се спря на твърде недискретно място. — Искам да те обладая.

Желанието я премаза. Тя го познаваше, знаеше какво чувства, колко беше силен…

С три разкрача той я докопа, причинявайки й болка, докато я притегляше нагоре към себе си.

— Все още ли си падаш по това?

Тя заскимтя едновременно от болка и желание, когато той притисна слабините си към нея с умишлена грубост. Могъщият му крак се повдигна внезапно и се вклини между бедрата й, като я издигна нагоре и назад върху тоалетната масичка. Парфюми, пудри и кристали с трясък се разбиха на пода. Главата й се удари в огледалото, без тя да усети. Той се бе надвесил над нея и протягаше ръка към копчелъка си. Тя го наблюдаваше хипнотизирана. Ръката му застина по средата.

— Кажи го.

— Шоз?!

— Кажи го — настоя той с омраза в гласа.

— Прости ми — задъха се тя и разтвори широко бедра, устремена към него с цялото си същество. Сетне погледна нагоре, за да срещне изумителните му сиви очи. — Никога не съм искала да те нараня.

— Лъжкиня! — изсмя се той. Когато разтвори панталоните си, членът му изхвръкна навън. — Лъжецът по призвание си остава лъжец — каза той и проникна в нея.

Тя извика от наслада и болка. Главата й се отметна назад, а една порцеланова купа се вряза в гърба й. Той държеше коленете й широко разтворени и безмилостно тласкаше все по-навътре и по-навътре.

— Ела! — заповяда той.

Тя вече се гърчеше и хлипаше в екстаз, нареждайки страстно името му. „Шоз, Шоз, Шоз!“

Той се измъкна от нея и я сграбчи за косата — от грижливо нагласената й прическа не остана нищо. После подпря коляно в масата, наведе я рязко надолу и навлезе между устните й, докато тя продължаваше да плува сред вълните на оргазма си. Мериан се задъха. Той се устреми навътре и се освободи.

Тя се надигна и го загледа изпитателно. Огромните му длани сръчно закопчаха панталона, а светлите му очи срещнаха погледа й. В чертите на лицето му не се долавяше и сянка от удоволствие. Усмивката му бе жестока.

— Няма ли да ме запиташ за последната година от моя живот, Мериан?

Тя почувства пронизващ ужас и се загърна плътно в халата си. Логика и реалност се противопоставяха една на друга. Не би трябвало да е тук. Не би могъл да е тук. Беше изминала само година. Как ли се бе измъкнал?

— Никога не съм искала…

— Нима? Разбира се, че си го искала.

— Не, Шоз.

— Разполагаше с цели два дена, за да кажеш истината — изсмя се дрезгаво той. — Два дена. Не си ли съгласна, че в моя случай правосъдието беше малко прибързано?

Тя не посмя да отговори, защото той беше прав.

— Попитай ме! — нареди той, застанал заплашително с широко разтворени крака.

Тя познаваше силата, която се криеше в мускулестото му тяло. Очите й плувнаха в сълзи.

— Беше… беше ли много страшно?

— Като в ада.

Погледите им се преплетоха. Крайчетата на устните му се извиха нагоре.

— В затвора дори беше по-страшно.