Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за Браг (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Secrets, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Тодоров, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 91гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бренда Джойс. Тайни
ИК „Ирис“
Редактор: Правда Панова
Коректор: Румяна Маринова
История
- —Добавяне
10
Слейд напусна кабинета на баща си. Дори не си направи труда да включи осветлението в коридора — можеше да прекоси цялата къща със затворени очи. Той влезе в трапезарията, наля си пълна чаша текила и отпи от нея, като през цялото време се взираше сляпо в стената. Пред очите му непрестанно стоеше образът на Елизабет и понеже щеше да сключи формален брак с нея, кой знае защо я виждаше в облекло, в което не искаше да я вижда, нямаше право да я вижда и никога нямаше да я види в действителност.
Изведнъж осветлението заслепи очите му.
Слейд премигна.
— Знаех, че си ти — каза Рик. — Празнуваме ли?
— Да празнуваме? — Слейд се усмихна горчиво. — Ти празнуваш. Аз просто пия.
— Значи ще го направиш?
— Нима си имал някакви съмнения?
— Честно казано, не.
Слейд изпи на екс остатъка от напитката си и си наля нова чаша.
Рик се приближи и застана до него.
— Налей и на мен.
Слейд го послуша.
— И защо е нужно да изглеждаш толкова нещастен? — Рик изглеждаше искрено озадачен. — Видях те как я гледаш: като разгонен котарак, който е бил заключен в клетка цял месец. По дяволите, какво чак толкова ужасно има в идеята да се ожениш за такова приятно младо момиче?
— Нищо — отвърна навъсено Слейд. Поне в едно отношение баща му беше прав: наистина се чувстваше като разгонен котарак, макар че не беше държал в ръцете си жена не от един, а от цели три месеца. — Съвсем нищо.
— Ти просто мразиш да правиш неща, които биха ми доставили удоволствие. Това е проблемът, нали?
— Ако искаш, ми вярвай — отвърна провлечено Слейд, — но моето решение наистина няма нищо общо с теб. Правя го заради Мирамар.
Рик потръпна.
— Умееш да си служиш с думите, така ли? И докато се опитваш да бъдеш откровен с мен, защо не пробваш да поговориш честно и със себе си?
— Какво означава това?
— Означава, че и двамата с теб прекрасно знаем, че обичаш Мирамар и да бъдеш мой наследник, не е просто досадно задължение. И двамата знаем, че се правиш на упорит хлапак само за да ми се противопоставиш.
— Ти наистина се ласкаеш, татенце. Моите проблеми наистина нямат нищо общо с теб с изключение на факта, че шибаната идея да се оженя за Елизабет беше изцяло твоя. Някога да ти е хрумвало, че на мен може и да не ми се иска да се оженя за годеницата на Джеймс?
Рик бе вперил мрачен поглед в Слейд.
— Джеймс е мъртъв.
Слейд побесня.
— Дяволски си прав. И сега аз съм най-големият — добави решително той. — А това означава, че след сватбата нещата ще вървят, както кажа аз!
Рик беше достатъчно умен, за да прецени кога е време да отстъпи.
— Добре, това напълно ме задоволява. И недей да се палиш чак толкова. И двамата знаем, че ти беше достатъчно лоялен към Джеймс, когато той беше жив.
— И двамата знаем също, че ако Джеймс беше още жив, този разговор никога нямаше да се проведе. — Слейд се взираше безпощадно в баща си. — Никое от тези събития нямаше да се състои.
— Но Джеймс е мъртъв — отвърна решително Рик и обърна гръб на сина си, за да допълни чашата си с алкохол. Когато отново се обърна, на лицето му играеше усмивка. — Разбира се, сега ще трябва здравата да се потрудиш, за да си изпечеш добре работата.
Слейд наблюдаваше внимателно баща си над ръбчето на чашата.
— Защо ли имам чувството, че това няма да ми допадне особено?
Рик се ухили хлапашки.
— Сигурно. Едуард щеше да го възприеме като предизвикателство, но не и ти.
— Едуард щял да го възприеме като предизвикателство?
— Ухажването.
— Забрави. — Слейд стовари с трясък чашата си върху плота.
Рик се приведе към него, а гласът му се сниши до шепот.
— Имаме нужда от пари, и то незабавно. Нямаме време за годежи и подобни глезотии. Мисля, че ще бъде най-добре да насрочиш дата за идната седмица. А за да го постигнеш, първо ще трябва да накараш онова мило момиче да се съгласи.
— Идната седмица? — Слейд изглеждаше шокиран. В същото време знаеше, че Рик е напълно прав. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но идната седмица?
— Сложи си официалните дрехи! — Рик, изглежда, почти се забавляваше. — Не забравяй и любезната физиономия.
Слейд изглеждаше объркан. Рик добави окуражително:
— Хайде, момче, знам, че можеш да й завъртиш главата, стига да опиташ!
Слейд не му отговори. Едва в този момент той осъзнаваше, че неговото решение да се ожени за Елизабет Сейнт Клер не приключваше проблема. Трябваше по някакъв начин да й направи предложение за брак. В съзнанието му, кой знае защо, изплува смътният образ на приказен рицар в блестящи доспехи, паднал на колене пред жена, облечена в средновековна рокля. Жената опасно много му приличаше на Елизабет, а рицарят напомняше за Джеймс. Слейд се разстрои още повече и изхвърли нелепите мисли от съзнанието си. Нямаше и най-бледа представа по какъв начин да й направи предложение, нито дори как да подходи към нея, а Рик беше напълно прав. Какво щеше да стане, ако Елизабет му откажеше?
В мислите му нахлу ново чувство, което силно напомняше ужас — разбира се, че щеше да го отблъсне. Всяка жена, с която някога бе прекарвал няколко нощи, неминуемо го отблъскваше. И никоя от тези жени не можеше да се нарече дама — включително и майка му, която бе изоставила двама им с Рик заради друг мъж. Елизабет обаче беше истинска дама. Тя никога не би приела предложението му, освен ако онзи удар по главата не бе отнел напълно здравия й разум. Независимо от неотразимото привличане, което съществуваше помежду им.
— Питаш се какво ще стане, ако ти откаже, нали? — попита го Рик в този момент. — Не можеш просто да отидеш при нея и да я попиташ. Тя не е глупачка. Най-добре ще е да се научиш на известни маниери, момче.
Слейд почти не го слушаше. Сега, когато решението най-после беше взето, в душата му нахлуваше неизразима паника. Той стисна здраво стъклената чаша в ръката си. Имаше натрапчивото усещане, че не би могъл да приеме хладнокръвно отказ от страна на Елизабет Сейнт Клер.
— Не можеш да приемеш „не“ за отговор — добави Рик. — Ако се наложи, ще трябва да я прелъстиш.
— Трудно ми е да повярвам, че изобщо водим този разговор — отвърна Слейд и внимателно постави чашата на плота. — Не възнамерявам да я прелъстявам. Можеш да запазиш съветите за себе си. Ти си последният човек, когото ще послушам, когато става въпрос за ухажване и женитба. — Слейд блъсна баща си и решително се насочи към двора.
— Тогава вероятно ще се наложи да приемеш някой съвет от Едуард. Защото Господ ми е свидетел, че имаш нужда от помощ.
Слейд изобщо не го слушаше. Въздухът навън беше хладен и свеж, изпълнен със сладкия аромат на рози, нацъфтели зад тънките кирпичени стени на къщата. В центъра на двора фонтанът беше спрян, но водите му бълбукаха и се плискаха в стените на шадравана. Погледът му несъзнателно се насочи към вратите на нейната стая. Бяха затворени.
Прелъстяването изобщо не подлежеше на обсъждане. Рик нямаше представа, че това ще е само формална женитба. Слейд не възнамеряваше да го осведомява. Това не беше негова работа, а и Рик никога не би погледнал благосклонно на такова решение. Баща му твърде много приличаше на самия него — не беше истински джентълмен.
Слейд впери поглед в нейната врата — затворена пред мрака на нощта или пред някой като него. Внезапно го заля нов прилив на гняв. Ако тя не беше годеницата на Джеймс, сега нямаше да е принуден да преминава през този ад. Нямаше да се взира безпомощно във вратите на стаята й и въпреки добрите си намерения да трепери от едва сдържана възбуда. Тъмнината и тишината на нощта го подтикваха да осъзнае своята самота, събуждаха най-първичните и примитивни пориви на тялото му.
Неудържимото физическо желание, каквото не бе изпитвал от деня, в който почина Джеймс, го преследваше от мига, в който зърна Елизабет за първи път и ставаше все по-диво с времето. Може би, ако тази жена не беше годеницата на Джеймс, отдавна вече щеше да я е прелъстил, макар неомъжените дами да бяха извън границите, които сам си бе наложил. Ако не беше годеницата на Джеймс, щеше да нахлуе в стаята й и да я вземе на момента, вместо да се взира в затворените врати и да се чувства като безпомощен хлапак.
Ако не беше годеница на Джеймс, бракът им нямаше да е само формален. Слейд бе поразен да открие колко привлекателна му се струва идеята за действителен брак. Но Елизабет беше годеницата на Джеймс и ако изобщо някога успееше да я убеди да го приеме, това никога нямаше да е действителен съюз между съпруг и съпруга. Това отново го отведе там, откъдето беше тръгнал. Как, по дяволите, би могъл да я убеди да приеме предложението му? Защото не можеше да приеме „не“ за отговор.
Очевидно този път Рик беше прав. Трябваше да забрави гордостта си и да направи немислимото — трябваше да я ухажва. Проблемът беше, че нямаше и най-смътната идея как един мъж трябва да ухажва жена. А тя несъмнено беше ухажвана доста настоятелно от собствения му брат през изминалото лято.
На следващата сутрин Реджина откри, че й е далеч по-лесно да върви. Денят, прекаран в пълна почивка, бе направил истински чудеса с тялото й. Съвсем целенасочено бе прекарала деня в стаята си, изпълнена с нежелание да се сблъсква с когото и да било от семейството — най-малко пък със Слейд, — ревностно вкопчена в спокойствието и почивката, от които организмът й неистово се нуждаеше.
Днес съзнанието й също беше далеч по-изчистено от мрачни мисли. Заличени бяха всякакви следи от объркване и нерешителност. Беше твърдо решена да остане известно време в Мирамар, каквото и да й костваше това. Разполагаше с благословията и пълната подкрепа на Рик. Сега, когато на хоризонта не се задаваше скорошно напускане на Мирамар, настроението й беше далеч по-жизнерадостно. Реджина предпочиташе да смята, че това се дължи единствено на факта, че няма къде другаде да отиде, и не се опитваше да размишлява по-надълбоко над странните си емоции.
Мисълта, че е изпаднала в амнезия, вече не я изпълваше с униние. В действителност спомените й за миналото в момента щяха да й навлекат повече проблеми, отколкото биха могли да решат. Нямаше никакво желание да си възвърне паметта и да открие, че е била лудо влюбена в Джеймс, не и сега, когато мислите й непрестанно се насочваха към Слейд. Не искаше да си спомня и онзи ужасен обир във влака. В момента се чувстваше достатъчно силна, за да понесе състоянието на пълна безпаметност толкова дълго, колкото се налага — а може би завинаги.
Реджина съзнателно отказваше да се замисли за онова, което я очакваше там, закъдето се беше запътила — в случай че никога не напуснеше Мирамар.
По обяд тя влезе в трапезарията и макар че вътре нямаше никой, един стол стоеше настрана от другите, най-вероятно оставен за нея. Реджина понечи да заеме мястото си. Тъкмо бе потънала в меката тапицерия и се канеше да извести присъствието си на слугите с миниатюрното сребърно звънче, когато някакво шумолене привлече вниманието й. Беше се надявала да остане сама, но в най-отдалечения и сенчест край на помещението, където почти не попадаше слънчева светлина, се раздвижи силуетът на Слейд. В момента той я гледаше напрегнато. При вида му Реджина се вцепени, изпълнена с трепетно очакване.
Слейд излезе от сянката и някак тромаво се приближи към нея. Реджина го наблюдаваше напрегнато и търсеше някаква следа, която да й подскаже настроението му. Вчера той бе поискал от нея да си тръгне и не беше останал особено щастлив от факта, че остава в Мирамар. Днес лицето му беше непроницаемо.
— Добро утро — поздрави я той. Нямаше и следа от усмивка по лицето му. Тонът му беше точно толкова неутрален, колкото и изражението му. Той се плъзна в стола срещу нея.
— Добро утро. — Реджина забеляза, че косата му е грижливо причесана с пръсти зад ушите. Първите три копчета на избелялата му червена риза бяха оставени откопчани и разкривиха мургавата кожа на гърдите му. Плътта му беше влажна — слънцето вече напичаше неумолимо. В този момент Реджина осъзна, че Слейд я разглежда също толкова внимателно и подробно, колкото и тя него. Младата жена мигновено отмести погледа си. Сърцето й препускаше диво в гърдите.
Слейд се намести удобно в стола си.
— По-добре ли се чувстваш днес?
— Да, благодаря.
— Изглеждаш… — Той сякаш се поколеба. — Изглеждаш по-добре.
— Би ли повторил?
— Изглеждаш по-добре — повтори отчетливо Слейд. — Една спокойна нощ върши… — Думите му внезапно секнаха. Лицето му се покри с гъста руменина.
Реджина се изправи вцепенено и внимателно промълви:
— Да, нощта беше спокойна и си починах добре. Благодаря. — Какво ли ставаше пък сега? Очевидно Слейд я бе очаквал. Но защо ли се опитваше да подхване учтив разговор с нея? Тя бе подготвена да я нападне, задето е решила да остане — или изобщо да откаже да разговаря с нея. Но такъв подход бе напълно необичаен за него. В действителност, ако не го познаваше достатъчно, би могла да си помисли, че този мъж се опитва да я поласкае. А сега по лицето му определено плъзваха яркочервени петна.
— Днес изглеждаш чудесно, Елизабет.
Реджина се съмняваше, че е чула правилно едва смутолевените му думи.
— Моля?
Очите му най-сетне срещнаха нейните. Бяха ярки и блестящи.
— Днес изглеждаш чудесно. Изглеждаш… много хубава. — Сега гласът му беше напрегнат, болезнено интимен.
Реджина тъкмо бе вдигнала салфетката си, а сега тя изпадна от вцепенените й пръсти и плавно се спусна към пода. Слейд погледна встрани. Сега лицето му беше моравочервено. Реджина осъзнаваше, че току-що е получила комплимент. Много искрен комплимент. Завладя я странно удоволствие, страните й се обагриха в руменина.
В този момент пред нея грубо тракна чиния с храна. Тя се сепна. Погледът й бързо срещна този на Лусинда. Очите на прислужницата хвърляха гневни искри. Реджина веднага разбра — момичето изпитваше някакво влечение към Слейд. Дожаля й за хубавичката девойка, защото без значение колко сложни изглеждаха сега нещата в Мирамар, Слейд си оставаше най-големият син и наследник, а човек с неговото положение никога не би обърнал внимание на една прислужница.
— Моля те, донеси ми кафе — обърна се Слейд към нея.
— Може би трябва сам да си го донесеш — отвърна нападателно Лусинда.
Внезапно всякакво съчувствие се изпари от душата на Реджина. Беше шокирана.
Слейд погледна остро Лусинда.
Момичето се врътна рязко на токчета и напусна стаята. Реджина остана загледана след нея.
Слейд изглеждаше навъсен и мрачен.
— Родена е в Пасо Роблес и през целия си живот е работила за нас, както и родителите й преди нея. В известен смисъл тя е част от семейството, но това не й дава някакви по-специални права.
— Да, разбира се — съгласи се мигновено Реджина. — Мисля… Мисля, че тя проявява голям интерес към теб.
— Да, може и така да е, както проявява интерес и към всеки млад и силен мъж в околността. — Слейд я погледна в очите. — Яж си палачинките, преди да са изстинали — нареди й той.
Очите им се срещнаха отново. Реджина дори не посегна към вилицата си. Прислужницата отдавна бе излязла от мислите й. Напрегнатият поглед на Слейд сякаш я хипнотизираше. Този човек искаше нещо от нея, отчаяно го искаше, но тя не можеше да проумее какво е то.
— Яж — повтори отсечено той. После й се усмихна. — Жожо прави най-вкусните палачинки в целия свят — повярвай ми, знам го със сигурност. — Сега гласът му беше нежен и мек.
Реджина долови интимната нотка в гласа му и остана поразена. Вчера бе срещнала дружелюбната икономка. Но как би могла да се храни точно в този момент? Слейд целенасочено се бе настанил срещу нея на масата, отявлено бе потърсил компанията й. И не се опитваше да я напада за оставането й в Мирамар, не беше студен, безразличен или враждебен. Точно обратното — опитваше се да се държи нормално, и макар непохватно, дори й бе отправил комплимент. Реджина подозираше, че този мъж рядко отправя комплименти към дами, а това ги правеше още по-ценни.
— Наричаш Жозефин „Жожо“?
Устните му се извиха едва доловимо.
— Навик от детинството.
Реджина мигновено си представи Слейд като дете. Трябваше да е бил симпатично момченце, дори красиво. Вероятно непрестанно е правил бели, помисли си тя с умиление.
— Нима е била тук още по времето, когато си бил дете?
— Откакто съм се родил. — Усмивката му се стопи, Слейд сякаш се поколеба. — Тя ни отгледа. Мен и Джеймс.
На свой ред Реджина се поколеба. Можеше само да предположи, че майката на момчетата е починала.
— Съжалявам.
Той я прониза с поглед.
— За какво?
— Че не сте имали майка, която да ви обгърне с грижите си.
— Недей да съжаляваш. — Той махна безразлично с ръка. — Тя е била пълен боклук.
Реджина простена.
— Слейд!
Лицето му сякаш беше издялано от камък.
— Тя не е починала, както вероятно си помислила. Избягала е, изоставила е мен и Рик. Била е недостойна, себична жена.
Реджина беше толкова потресена, че за миг сякаш изгуби способността си да говори. Сега беше съгласна с думите на Слейд за неговата майка. Сърцето я болеше заради него. Как би могла една майка да изостави собственото си дете?
— Колко… колко си бил голям?
— На три месеца.
Реджина едва не изхлипа от болка.
— А Джеймс?
— Ти не разбираш. Ние с Джеймс сме… бяхме несъщи братя. Майка му е издъхнала при раждането. Така двамата се озовахме в прегръдките на Жожо. За двама ни тя беше повече от майка. — Неочаквано и за двамата Слейд се усмихна. — Все още няма скрупули да ми издърпа ушите.
Реджина също се усмихна, но сълзите настоятелно напираха в очите й. Изпита неистово желание да приласкае Слейд в прегръдките си, сякаш още е дете, да го помилва и успокои. Но той отдавна не беше малко момче, и тя стисна ръце в скута си.
— Ти не се храниш — отбеляза той.
— Не съм много гладна.
Той се поколеба.
— Искаш ли да излезем на разходка? Можем да отидем до Пасо Роблес.
Реджина се вцепени. Ако не го познаваше добре, щеше да си помисли, че Слейд я ухажва. Разбира се, това беше абсолютно невъзможно. Тя бе годеницата на мъртвия му брат. И не само че беше годеница на Джеймс, но вчера Слейд неумолимо бе настоявал тя да напусне дома му.
— Би било прекрасно — отвърна предпазливо тя, а после добави: — Не си ли ми ядосан?
— Защо трябва да съм ти ядосан? — Усмивката на устните му изглеждаше странно неестествена. Слейд не умееше да се преструва.
— Защото не си тръгнах вчера. — Реджина потръпна. — Вчера ти искаше да замина.
— Вчера споменът за онова, което се случи между нас, беше твърде пресен. — Очите му се сляха с нейните.
Реджина си спомни същото, което очевидно владееше и неговото съзнание: полугола в мокрите си дрехи, безпомощно отпусната в ръцете му. Споменът предизвика същата болезнена тръпка на желание, която бе заляла тялото й в онази безпаметна нощ. Сетивата й се поддадоха на магическите чувства, погледът му издаваше същото.
Реджина преглътна мъчително. Усмивката й беше ослепителна, гласът и — пълен с живот:
— Ти винаги ще бъдеш моят спасител. Вероятно имаш навик да спасяваш девойки, изпаднали в беда? — Реджина отчаяно се опитваше да насочи мислите и на двама им в друга посока, да ги отстрани от опасния водовъртеж на чувствата, в който бяха попаднали през изминалата нощ. Беше почти сигурна, че Слейд го прави умишлено, че иска тя да си спомни всяка подробност от злополучните събития помежду им.
— Знаеш, че не е така. — Слейд не възнамеряваше да попада в клопката на невинния й флирт. — Само теб. Изглежда, съдбата иска да спасявам само теб. — Очите му потъмняха.
Реджина успя да преглътне бучката, заседнала на стегнатото й гърло.
— Ти наистина си ми ядосан — промълви тя, гласът й беше изненадващо спокоен. — Предпочиташ да си бях тръгнала.
Слейд поклати отрицателно глава, но отказа да срещне погледа й.
— От самото начало не ми допада идеята да пътуваш в това състояние или да останеш сама в някоя долнопробна хотелска стаичка. Все още мисля така.
Реджина вдигна внимателно вилицата си. Опитваше се да изтрие емоциите от лицето си, за да не издава своята несигурност. Сърцето й отчаяно искаше да повярва на думите му, но разумът отказваше да ги приеме.
— Смятам да остана известно време — прошепна тя, докато набучваше на вилицата парче пресен бекон. — Имам нужда от солидна почивка след онзи обир във влака и глупавия ми опит да избягам сама в града.
— Чудесно. — Слейд отново се поколеба. Погледът му се плъзна по масата и нагоре по стената. Челюстта му изглеждаше стегната. — Наистина искам да останеш.
Реджина замръзна на мястото си. Слейд я погледна предпазливо.
Думите му бяха твърде хубави, за да са истина. А очите му упорито избягваха нейните. Точно в този миг Реджина осъзна, че Слейд я заблуждава, незнайно по какви причини. Шеметното удоволствие от присъствието му мигновено се стопи. Всичките й надежди внезапно рухнаха, както рухва дървото, покосено от тежката брадва на дърваря. За пореден път Реджина се чувстваше измамена, ограбена, предадена.
Слейд тъкмо понечи да докосне ръката й, когато съзря изражението на лицето й и се отдръпна.
— Какво се опитваш да направиш? Защо ми говориш неща, които в действителност не мислиш?
Слейд се вкопчи неистово в масата пред себе си, но не вдигна глава към лицето й.
— По дяволите, разбира се, че ги мисля.
Болката й изглеждаше почти непоносима. Трябваше отдавна да се досети, че думите му са лишени от искреност. Сега това беше повече от очевидно. Не се осмеляваше дори да я погледне в очите. Внезапно Реджина скочи на крака.
— Елизабет…
Тя пренебрегна сдържания му протест.
— Очевидно ме смяташ за глупачка!
— Не те мисля за глупачка! — Слейд също се изправи.
— Само че си доста неопитен лъжец!
Лицето му бе непроницаемо, но очите му горяха със странен блясък.
— Наистина искам да останеш — едва успя да пророни Слейд.
— За един кратък миг почти ти повярвах — промълви Реджина с разтреперан глас. — За миг си помислих, че наистина искаш да остана, че си променил решението си. Че си започнал поне малко да ме харесваш.
— Наистина промених решението си — отвърна мрачно и неуверено той. — И наистина… те харесвам.
— Само че вече не ти вярвам! — извика Реджина, забравила всякакви норми за поведение. Гласът й се извисяваше неудържимо. — Това някаква нова игра ли е? Или развлечение? Да си поиграеш с мен и с чувствата ми! Или пък вече си решил, че искаш наследството ми? Да не би да възнамеряваш да ми предложиш брак?
— По дяволите! — възкликна гневно Слейд. — По дяволите!
Разгневена и наранена, Реджина почти излетя от стаята.
Слейд обаче беше изключително бърз — настигна я още до вратата и рязко я извърна с лице към себе си. Имаше вид на напълно отчаян човек.
— Грешиш! Това не е игра. Виж, Елизабет, ние можем да бъдем приятели. Ние сме приятели. Това е всичко. Последната нощ много мислих за това и реших…
— Не, ние с теб не сме приятели! Ти никога не би разбрал смисъла на думата „приятели“, дори ако някой си направеше труда да разтвори през очите ти тълковен речник! — извика Реджина като обезумяла. — Приятелите никога не се лъжат един друг! А ти ме лъжеш в очите, и то непохватно!
— Елизабет…
— Не! — крещеше неистово тя. — Да не си посмял да изречеш и думичка повече! — Реджина осъзна, че от очите й капят сълзи, и се втурна с всички сили към двора.
Каква глупачка беше само — да остане след всичко, което се случи. Едва сега тя разбираше колко е уязвима, когато станеше дума за Слейд, и тази мисъл я изплаши. Беше изминала в бяг половината от двора, когато осъзна, че той я е последвал. Реджина затича отчаяно. Слейд не изостана. Тя отвори стремглаво вратите към собствената си стая и се опита за ги затръшне зад гърба си. Той заблъска като обезумял по старото дърво. Последва силен тласък от негова страна — и Реджина не само бе отхвърлена от вратите, но се озова по гръб на земята.
Подът беше от тежко дъбово дърво, но дебелият ръчно тъкан килим я предпази от нараняване. Падането не беше тежко, но след онази злополучна езда, при която бе хвърлена от коня, гърбът й беше натъртен и сега болезнено пулсираше. В един безкрайно дълъг миг Реджина остана по гръб неподвижна и почти вцепенена. После усети как Слейд внимателно коленичи до нея.
Ръцете му се сключиха на раменете й.
— Господи! Добре ли си?
— Не ме докосвай — прошепна решително тя. Бедрата му изпълваха твърдата материя на дънките. Слейд не беше особено едър, но беше значително по-силен от нея, и всяко късче от тялото му представляваше съвършено оформен мускул. Реджина се повдигна на ръце и се отдръпна на няколко инча — сравнително безопасно разстояние между двама им.
Слейд не се помръдна. Когато Реджина най-сетне вдигна погледа си към него, той я пронизваше с тъмните си блестящи очи.
— Съжалявам — пророни той. — Извинявай. Наистина съжалявам.
Той наистина мислеше онова, което говореше — Реджина го виждаше в очите му, долавяше го в гласа му.
— За кое точно съжаляваш, Слейд?
— Задето нахлух в стаята ти, задето те повалих на земята. За всичко. Не искам да те нараня, Елизабет.
Реджина остана неподвижна. Погледът му издържа на нейния. Ръцете му все още притискаха раменете й. Запита се дали е вложил в думите си онова, което се надяваше да е — че не е искал да наранява и чувствата й, макар точно това да беше постигнал.
Слейд я погледна мрачно в очите.
— Единственото нещо, което никога няма да бъда, е хладнокръвен лъжец. — Той потръпна. — Съжалявам. В живота си не съм срещал твърде много дами. Поне не истински дами като теб.
Този път в комплимента му нямаше умисъл и прозвуча толкова сърдечно, че Реджина се трогна до сълзи.
— Не разбирам — отвърна му меко тя. — Какво искаш да кажеш?
— Изобщо не биваше да се вслушвам в съветите на Рик. Никога преди не бях ухажвал жена, това просто не е в моя стил.
— Да си ухажвал жена?
— Да, опитвах се да те ухажвам. — Слейд заби поглед в краката си. — Идеята беше изключително глупава.
При други обстоятелства мисълта да бъде ухажвана от Слейд можеше да й се стори съблазнителна. Сега Реджина не изпита никакво удоволствие. Сълзи окъпаха лицето й. Защото тя прекрасно осъзнаваше, че в случая ухажването нямаше нищо общо с любовта. Тя покри лицето си с ръце и горчиво зарида.
— Не плачи — прошепна Слейд, разкъсван от угризения. — Съжалявам. Наистина.
Тя поклати глава.
— Не плача — отвърна му тя, но единственото, за което беше способна да мисли, беше, че Слейд я е ухажвал заради наследството й, а не защото е изпитвал някакви чувства към нея. Но тогава и комплиментите му трябваше да са били лъжа! Тази мисъл я съкруши.
Докато бършеше очите й с опакото на ръката си, Слейд я изправи на крака. Ръцете му бяха горещи и силни и обещаваха утехата, от която в момента тя най-много се нуждаеше. Реджина ги отблъсна.
— Трябва да поговорим — прошепна настоятелно той.
— За причините да ме ухажваш ли?
— Да.
Реджина погледна унилото му изражение, очите й все още бяха замъглени от сълзи.
— Вече разбрах. Това има нещо общо с плановете на Рик, нали? Ти си се съгласил. По някакъв начин баща ти е успял да те убеди.
Слейд зае отбранителна позиция.
— Нищо не ме е убеждавал — отвърна рязко той. — Рик може да е способен да омае теб, но не и мен.
Реджина не се опита да му противоречи.
— Защо тогава ще ме ухажваш, ако не е заради женитбата?
— Не съм казал такова нещо — отвърна мрачно Слейд. — Точно заради женитбата е. Искаш ли… Би ли искала да се омъжиш за мен, Елизабет?
Реджина се вцепени. Никога преди не беше виждала очи, изпълнени с такава мрачна решителност — а някъде дълбоко в тях прозираше искрицата на отчаянието. Тя осъзнаваше, че току-що е получила предложение за брак — колкото и непохватно и неохотно да беше — от най-привлекателния и мъжествен човек, който някога е срещала. Но то не беше продиктувано от любов или от каквито и да е благородни подбуди. Очите й отново се изпълниха със сълзи. Емоциите й заплашително напираха да избухнат. Само миг по-рано, тя с готовност би отвърнала с „да“. Но вече не.
— Не.
Слейд остана напълно неподвижен. Лицето му беше лишено от всякакви чувства. Тишината се проточи. Реджина копнееше той да си отиде, за да може да поплаче — и да си събере багажа.
— Предполагах, че ще ми отговориш точно така — каза Слейд накрая. — Дори Мирамар не е в състояние да те накара да приемеш.
Това беше равнодушна констатация. Реджина стисна ръце в юмруци. Искаше й се да изкрещи в лицето му, че Мирамар няма нищо общо с решението й, че самият той лесно би могъл да го промени — ако поне малко опиташе, ако поне малко покажеше, че не е безразличен към нея. Но не го направи. Нямаше да се държи като глупачка, защото не беше. Този мъж й предлагаше само и единствено болка. Тя искаше любов.
— Искам да ме изслушаш. — Той пристъпи решително към нея.
Реджина поклати глава.
— Не си прави труда. Не можеш да кажеш нищо, с което да промениш решението ми.
Но тя не се помръдна, а Слейд не спря да се приближава. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите. Слейд не смяташе да се предава, и тя го знаеше. Една част от нея все пак искаше да го изслуша — онази глупава, безнадеждно наивна част от душата й. Слейд не спря, докато не се озова съвсем близо до нея толкова близо, че можеше да докосне лицето й, ако посегнеше. Топлите му силни ръце отново се отпуснаха върху раменете й.
— Ще бъдеш господарка на всичко това — промълви разпалено Слейд.
Реджина отчаяно копнееше той да отстъпи поне крачка назад. От такова разстояние въздействието му върху нея беше прекалено силно, твърде опасно.
— А ти ще получиш парите ми. — Гласът й беше накъсан и развълнуван.
— Те не са за мен. Не лично за мен. Имам нужда от наследството ти, за да спася Мирамар. Ние сме разорени, Елизабет, и ако не направим вноските по ипотеката незабавно, банката ще ни отнеме Мирамар.
Реджина простена.
— Истина ли е това? — Но още докато произнасяше думите, тя видя отчаянието и мрачната решителност в очите му и разбра, че този път Слейд говори самата истина. И може би точно в този момент осъзна, че съдбата й е вече предрешена.
— Истина е — отвърна дрезгаво Слейд. Но очите му блестяха с опасен пламък. — Кажи ми, виждала ли си някога кътче като това? — Той разтърси раменете й, за да подсили думите си. — Виждала ли си някога такива зашеметяващи планини? Къде другаде можеш да обгърнеш е поглед цялата необятност на океана, а когато погледнеш встрани, да се опиеш от сладкия аромат на долината? Виждала ли си някога такива небеса — толкова прозрачносини, сякаш самият рай се намира отвъд тях? Ходи ли вече на брега? Аз ще те заведа — каза той, без да дочака отговор. — Тази сутрин досами брега си играеха стадо китове. Виждала ли си как тюленката си играе с новороденото си чедо?
Сълзите бавно се изплъзваха от очите на Реджина и се стичаха свободно по лицето й. Слейд не беше суров човек. Беше романтик. Той беше влюбен в Мирамар и може би — само може би — тя беше влюбена в него.
— Н-никога.
— Не мога да позволя да ни отнемат всичко това — промълви горещо той, стиснал ръцете й в дланите си. — Не мога и няма да го допусна. По дяволите, Елизабет, съжалявам, че не дойдох да ти кажа истината от самото начало. Исках да го направя. Наистина исках. Рик ме подтикна към злополучната идея да те ухажвам. — Той потръпна и за миг притвори очи. — Той знаеше, че не бих могъл да го направя.
Лицето на Реджина се къпеше в сълзи. Гласът се изтръгна от устните й, приглушен като шепот:
— Можеш да го направиш, Слейд. В момента го правиш.
Той не я чуваше.
— Но нима е чак толкова лошо? Ти ще бъдеш господарка на всичко това. Ще бъдеш господарка на едно от най-величествените творения на Бога. Ти така или иначе щеше да станеш господарка на Мирамар. — Погледът му пареше като огън. — Господарка на Мирамар.
Слейд все още държеше ръцете й, но Реджина усещаше, че той дори не го усеща. В момента беше погълнат от Мирамар, не от нея.
— Но аз не мога да си спомня — прошепна тя, последният й опит за протест. — Не мога да си спомня.
— И може би никога няма да си възвърнеш паметта — отвърна решително Слейд. — Но винаги ще имаш това. Винаги ще имаш свое местенце тук, винаги ще принадлежиш на това място. Мирамар е вечен. Не разбираш ли?
Реджина разбираше, разбираше всичко, разбираше твърде добре. Тя се опита да освободи ръцете си, а Слейд мигновено разбра какво е направил, защото я отпусна сам. Тя избърса сълзите от лицето си.
— Не е чак толкова зле — повтори напрегнато Слейд. — Как би могла да кажеш „не“ на всичко това?
Реджина навлажни устните си. Как би могла да каже „не“ на този мъж?
Внезапно той обгърна лицето й в широката си длан. Очите им се срещнаха. В този кратък миг Реджина си помисли, че е научила всичките му тайни, всичките отчаяни и болезнени емоции, които разкъсваха душата му.
— Ти си нашата единствена надежда — промълви Слейд. — Ти си моята единствена надежда.
Разбира се, всичко бе илюзия и чувството, че познава този човек по-добре от самата себе си, безвъзвратно отлетя. Реджина отдръпна лицето си от дланите му и мигновено почувства празнота.
— Не си справедлив — прошепна тя.
Но вече знаеше какъв ще бъде нейният отговор. И знаеше, че е повече от глупачка. Не знаеше коя е, не знаеше нищо за своето минало, не можеше да си спомни лицето на своя годеник, но щеше да се омъжи за Слейд Деланза. И нямаше да го направи заради Мирамар, щеше да го направи заради него. И може би — само може би — и заради самата себе си.