Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за Браг (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Innocent Fire, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Таня Чунтова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 99гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Бренда Джойс. Пътуване към рая
ИК „Ирис“
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
52
Пекос не й даваше да се обърне и когато Миранда чу крясъка, всяко косъмче на тялото и настръхна. Какво бе сторил Браг? Тя бе изумена от мълниеносната бързина на събитията — внезапното нападение над селото, появата на Браг и битката с Чавес. Мили боже, колко се нуждаеше от Дерек в този момент.
— Миранда?
Тя се извърна при звука на гласа му и се спусна сляпо в обятията му.
— Дерек!
Той я прегърна силно. Тялото му бе топло и твърдо. Тя се чувстваше толкова сигурна. Той миришеше на пот и коне, и на мъж и тя се сви по-близо, а ръцете му се обвиха по-плътно около нея и тя си помисли, че никога не е усещала по-голямо облекчение през целия си живот. Усети ръцете му в косата си, а после устните му се притиснаха към главата й.
— Слава богу — рече тежко Браг.
Внезапно Миранда си спомни състоянието му и се дръпна толкова далеч, колкото той й позволи, което бе само на около два пръста разстояние.
— Дерек, ти си ранен!
— Само драскотина — каза той, загледан в нея с тъжни, безкрайно нежни очи.
Но той куцаше и кървеше и това я уплаши.
— Нека се погрижа за теб.
— Нямаме време. Линк, доведи ми някой хубав кон и нещата ми. Как е положението?
— Кажи-речи сме готови да потегляме, капитане. Браг погледна към Миранда.
— Можеш да превържеш тази рана на бедрото ми и тръгваме.
— Те имат още мъже — рече тя разтревожено.
— Знам — отвърна той.
— Как можа, Дерек? — извика тя, като разгледа раната на крака му.
Той не отговори.
Тя бързо я превърза с еленова кожа.
— Това изобщо не е достатъчно.
— Ножът ми беше чист. Веднага щом спрем, можеш да я изчистиш и превържеш както трябва. — Той се усмихна. — Знам колко държиш на приличието.
Миранда също се усмихна. На сърцето й сякаш му бяха поникнали криле.
Яздиха цял ден до здрач. Тя седеше върху новия кон на Браг, дългокрак и червеникавокафяв на цвят. Двама мъже разузнаваха напред, двама яздеха отзад. С тях имаше около осемнайсет жени и деца, но Браг не позволи това да ги забави. Всеки, който не можеше да язди достатъчно добре бе сложен на коня на някой рейнджър, за да не изостава. За щастие, само по-възрастните жени не можеха да яздят. Като се спусна мрак, те си построиха лагер, без да палят огън.
— Ще те почистя — рече Миранда неодобрително, понеже Браг бе изчезнал, за да даде заповеди за смяната на четиричленния караул още щом спряха. — И остави някой друг да се погрижи за коня ти.
— Да, мадам — отдаде й чест той, ухилен, сякаш се радваше, че му заповядват.
— Последвай ме до потока. Ще се справиш ли?
— Разбира се. Ти май обичаш да командваш, а?
По някаква причина тонът му я накара да се чувства прекрасно. Тя му заповяда да седне и да махне кървавата превръзка, а после ловко сряза крачола на панталона му.
— Това пък защо го направи? — възнегодува той.
— Ще го зашия — отвърна му тя. — Обърни се и не мърдай, Дерек.
Той се подчини.
Раната бе доста чиста и не бе дълбока. Но още не се беше съсирила и тя се намръщи, като й се щеше да не се налага той да се движи и да язди. Проми я с вода, а после и с уиски и Браг дори не трепна. Тя осъзна, че много се гордее с него. Той беше толкова смел, толкова безстрашен, толкова силен. Ще се опитам да се поуча от него, помисли си тя, докато превързваше раната с ленени превръзки, които Лейкли й даде, без да каже дума.
— Ще бъдеш като нов за нула време — рече тя.
Дерек внимателно се обърна и се изправи, като остави ранения си крак сгънат в коляното и вдигнат над земята. Той свали ризата си.
Гърдите му блестяха, целите само твърди, жилести мускули. За миг Миранда не можеше да отговори, а после той се засмя.
— Ела тук, не мога да чакам.
Преди тя да се усети, той я бе притеглил по-близо със силната си ръка и я целуваше нежно, но със спотаена, сдържана страст. Тя се скова и затвори очи, но не се отдръпна. Той нямаше да го направи, мислеше си тя. Просто нямаше.
Той я пусна и се загледа в нея. Вече не се усмихваше. Тя познаваше твърде добре този похотлив поглед — беше научила какво означава той от Чавес. Устата й потрепери. Миранда не се помръдна. Чувстваше се угрижена и хваната в капан, отново се боеше.
Ръката му се вдигна към косата й, към къдриците, които се бяха разпилели от единствената й дълга плитка.
— Искам да се любя с теб — рече той дрезгаво. — Искам да изтрия отпечатъка на Чавес. Искам да те имам за себе си. Искам те… толкова силно.
Миранда бавно се изправи. Тя се опита да намери думите, които и трябваха. Всичко, което излезе бе:
— Моля те, недей.
Видя как в очите му нахлува разочарование и нещо като болка или мъка. После сведе очи и изкриви лице в някак горчива усмивка.
— Сега мога да се измия — рече той равно и сковано се изправи на крака.
— Не ставай глупав — рече тя задъхана. — Моля те, нека се погрижа за теб. — Гласът й секна. Тя внезапно се шокира, когато от очите й започнаха да се леят сълзи. Извърна се.
— Ей — рече той изненадан и обви ръце около нея, като се притисна към гърба й. — Всичко е наред — успокои я той.
Тя захлипа по-силно.
— Миранда, съжалявам — рече той с болка. Целуна я по главата, а после сложи брадичката си отгоре. — Шшт, тихо, скъпа, не плачи.
— Съжалявам — проплака тя.
— Разбирам — промълви той. — Разбирам. Никога няма да те нараня, никога. — Той я залюля в люлката на тялото си.