Бренда Джойс
След невинността (17)

16

Ню Йорк — есента на 1901 година

Диамантът лежеше на покритата със сукно маса, голям колкото мъжки нокът, точно под лампата, висяща над главите на петимата картоиграчи, и хвърляше ярки отблясъци.

— Господи, Деланза, да не си полудял? — каза един от играчите. Едуард се изтягаше на стола си с цигара в уста. Преди часове бе захвърлил настрана жакета си, както и вратовръзката и копчетата за ръкавели. Ръкавите му бяха навити, яката разкопчана, ризата намачкана и почти извадена от сивите панталони. Брадата му не беше бръсната от няколко дни, очите му бяха кръвясали, дали от недоспиване, или от прекалено задимения въздух в стаята. Една апетитна блондинка в оскъдно облекло бе увиснала на дясната му ръка, а една също толкова надарена червенокоска — на лявата. В града имаше стотици клубове за мъже, повечето от които събираха елитна клиентела, и то от високо уважавани лица. Това заведение обаче не бе от тях.

Всеизвестно беше, че „Ла Боа“ се посещава от утайката на обществото, и дамите там добре познаваха всякакви видове удоволствия — и перверзни, — които един джентълмен би желал да опита. Едуард бе влязъл тук едва преди няколко седмици, но оттогава бе станал един от най-редовните посетители на „Ла Боа“.

При вида на диаманта жените край него ахнаха. Другите картоиграчи се втренчиха в него. Само Едуард като че ли беше равнодушен към блестящото украшение, което хвърляше искри по потъналите в мръсотия маси със зелено сукно. Едуард каза провлачено:

— Нямам никакви в брой. Изговаряше неясно думите.

— Тая играчка струва пет пъти повече от мизата — обади се един брадясал негодник.

Едуард не отговори. Погледна мъжа безучастно, после обгърна цялата маса с поглед, пълен с досада.

— Играем ли, или не? Ако не, отивам другаде.

Веднага се разнесоха шушукания и играта продължи. Едуард почти не обърна внимание, когато един от играчите обяви флош от кари, който биеше предишните две двойки. Едуард махна три пъти с ръка. Победителят се пресегна, прибра мизата и диамантът изчезна в джоба му.

— Ти си луд — каза той ухилено на Едуард. — Току-що изгуби цяло съкровище.

Едуард сви рамене.

— Наистина ли? Хич не ми пука.

Изправи се несигурно, прегърнал двете жени. След като възстанови равновесието си, излезе с пиянска походка от задимената претъпкана стая.

 

 

Сюзан бързаше по стълбите, защото беше закъсняла, но всъщност нямаше голямо значение кога ще отиде в операта, защото много други компании също щяха да закъснеят. Тя спря във фоайето, за да се огледа, да се наслади на вечерната си рокля без ръкави, придържана само от две презрамки с мъниста и ресни. Сатененият корсаж нямаше почти никаква украса, бе полупрозрачен, но богато клошираната пола бе поръбена с ресни и мъниста. Кремавият цвят подчертаваше тъмната й коса, която тя бе вдигнала нагоре, за да покаже прочутите си висящи обици с перли и диаманти. Беше се наложило да ухажва съпруга си и накрая да го съблазни, за да й ги купи… но се бе заинатил да купи и огърлицата, която тя сега също носеше. Беше си я купила сама… с парите на Софи. Беше си казала, че Софи няма да има нищо против, ако разбере.

Сюзан повика:

— Лиза? Къде си?

Лиза се появи от салона, облечена в по-скромна вечерна рокля от прасковена коприна с малки буфан-ръкави. На раменете си бе наметнала по-светъл шал. На ушите й блестяха обици от осемкаратови диаманти, единственото й украшение.

— От половин час съм готова.

Сюзан не обърна внимание на думите й и обви шала с ресни около голите си рамене.

— Да тръгваме.

Но Лиза не помръдна.

— Не мислиш ли, че трябва да повикаме Софи да дойде с нас?

Сюзан трепна.

— Тя е в ателието си и работи.

— Тя винаги е в ателието си и работи.

— Нямаше да иска да дойде.

— Може би. Но може би щеше да поиска, ако бях поговорила с нея. — Лиза се усмихна притеснено. — Тя е смазана, Сюзан. Преди беше щастлива с работата си. Сега вече не е щастлива.

— Ще го преодолее — каза рязко Сюзан. — Не искам да говоря за това, Лиза. Знам какво е най-добре за собствената ми дъщеря.

Лицето на Лиза стана строго. Гласът й потрепна.

— Сюзан, и двете добре знаем истината за това, което се е случило. Не е честно. Той трябва да се извини и да направи това, което трябва.

Пулсът на Сюзан се ускори.

— Може да не одобряваш начина, по който се отнесох към връзката на Софи с този мъж, но аз направих това, което трябваше… и не се меси, и не й давай някакви глупави идеи! — Тя сложи ръце на кръста си. — Не си ли чувала слуховете? Него вече дори не го допускат в приличното общество, толкова осъдително се държи. Миналата седмица отишъл на едно благотворително представление за събиране на средства за довършване на новото крило на музея „Метрополитън“ с изрисувана жена — полусъблечена!

Лиза изправи рамене.

— Може би и той е нещастен.

Сюзан се разяри.

— Съветвам те да си гледаш собствените работи, Лиза — каза тя хладно. — Софи е моя дъщеря. Този мъж е извън живота й и аз няма да допусна да се върне в него.

— Тя ми е сестра.

— Тя ти е само доведена сестра и нищо повече.

— Може би ще е по-добре да си остана у дома — каза тя, а устата й потреперваше. — Няма да мога да се любувам на операта, като знам, че Софи е сама у дома в такова настроение.

Тя се обърна и побягна, спъвайки се в полите на роклята си.

Сюзан погледна след нея разочарована. Не й се стоеше у дома. Помисли за Бенджамин, който дори сега бе зает в кабинета си с един адвокат и двама банкери. Когато свършеха с работата, щяха да пушат пури и да пият бренди, а можеше да отидат в частен клуб за мъже. Може би след няколко часа той ще дойде да я намери в леглото й за една кратка, суха любовна интерлюдия, а през това време тя щеше да си мисли за покойния си първи съпруг.

Сюзан погледна отражението си в огледалото и забеляза с удоволствие колко красива и привлекателна изглежда. Сюзан нямаше намерение да си стои у дома сама и отегчена, очаквайки вторият й съпруг да й обърне внимание, каквото тя в действителност не желаеше. Не беше съвсем неприемливо за омъжените жени да ходят сами на опера или на други обществени места, не и на нейните години. Сюзан реши, че дори Лиза да откаже да я придружи, тя все пак ще отиде. Лиза ставаше прекалено очебийна за годините си и операта щеше да бъде по-забавна без нея. Сюзан си отбеляза мислено да говори с Бенджамин да уредят подходящ брак за дъщеря му. Наскоро бе дочула, че един много беден, но много родовит британски маркиз е в града и си търси подходяща съпруга.

Сюзан повика каретата си, мислейки за Лиза, докато чакаше, опитвайки се да не мисли за Софи и за това, че очевидно бе нещастна. В края на краищата след време това положение щеше да стане поносимо. Сюзан го знаеше от личен опит.

Сюзан се забавляваше чудесно. Операта не я интересуваше много, но тя добре осъзнаваше, че е фокус на внимание, а това извънредно много я интересуваше. Джентълмените от другите ложи все се обръщаха да я погледнат, да се опитат да хванат погледа и усмивката й. Е, репутацията й не беше съвършена, години наред положението беше такова. След ужаса да представлява олицетворение на скандала тя нямаше желание това да се повтори. Мъжете можеха да й се възхищават отдалече, само много отдалече. Беше останала вярна на Бенджамин през целия им брак, независимо колко копнееше за нещо повече. Сега беше вече достатъчно мъдра, след лудостите от младите й години, за да знае, че сексът не е толкова важен, колкото доброто име.

Но тя копнееше почти отчаяно за мъжкото внимание, което получаваше, може би, защото Бенджамин толкова рядко я забелязваше като жена. Сюзан се правеше, че не забелязва двама предани обожатели, но когато се обърна, една странно позната фигура излезе от една препълнена ложа заедно с някаква руса жена. Сърцето на Сюзан подскочи и спря.

Когато започна отново да бие неравно, тя се взираше с пресъхнала уста и останала без дъх след един висок, широкоплещест мъж с гъста, леко прошарена коса, която падаше по яката на смокинга му. Тя бе омагьосана, неспособна да отклони погледа си.

Не… тя полудява! Това не може да е Джейк!

Джейк беше мъртъв. Беше умрял през 1890-а в ужасен пожар, когато се опита да избяга от затвора. Беше умрял и погребан в едно лондонско гробище, в гроб, който тя никога не бе посетила, но един ден щеше да посети.

Сюзан успя да се успокои. Джейк беше мъртъв и макар че тя знаеше този неоспорим факт, това, че бе видяла мъж, толкова приличащ на него дори в гръб, беше ужасно мъчително. Сюзан докосна гърдите си, но не можа да успокои подлудялото сърце. Никога ли нямаше да престане да страда от загубата и разочарованието си? Той толкова й напомняше на Джейк.

Сюзан изведнъж се изправи. Чувстваше се неловко. Усещаше, че трябва да направи нещо, но какво? Да тръгне подир този непознат и да поиска да види лицето му? И после? Дори да приличаше на починалия й съпруг, тя непременно щеше горчиво да се разочарова.

Наведе се и прошепна на една от познатите си, че скоро ще се върне и се измъкна от ложата.

Джейк ускори крачка. Това беше грешка. Огромна грешка бе, че дойде тук тази вечер.

Беше му дошло до гуша да стои така анонимен, да кисне все в Ривърсайд Меншън. Там работеше, там спеше. Там се хранеше, там идваше любовницата му. Лу Ан вече гласно изказваше недоволството си. Тя искаше да излиза, искаше да се забавлява. Джейк не се обиждаше; тя беше още много млада, а и сексът не беше достатъчен заместител… за никого.

Дори за него.

— От какво се страхуваш? — бе го попитала тя.

Лу Ан със сигурност не беше достатъчно хитра, за да отгатне истината. Но невинната й забележка беше достатъчно точна. Джейк не можеше да й каже, че се страхува да не би някой да го познае, пак по чисто съвпадение.

Не можеше да й каже, че ужасно се страхува да не би пак да го хванат и да го вкарат в затвора.

Не можеше да й каже, че бе уплашен до смърт.

Щеше да умре, преди да го върнат обратно.

Така че той не й бе отговорил, но накрая се бе съгласил да отидат на опера. И ето че се случи.

От всички хора, на които можеше да попадне в препълнената опера тази вечер, той попадна на собствената си жена. Слава на бога, че не го беше видяла.

И той не беше подготвен да я срещне. Не беше подготвен за внезапния шок, бързо последван от прилив на мощни и противоречиви чувства, в които немалко място заемаха гневът и омразата.

Сюзан побърза към обширното фоайе с колони, където се разхождаха много от зрителите с чаши освежителни напитки в ръка, потънали в оживени разговори. Спря за миг, оглеждайки тълпата, стиснала чантичката си с мъниста. И замръзна.

Мъжът, когото следваше, бе застанал с една руса жена, все още с гръб към Сюзан. Но сега тя бе по-близо до него и би се заклела, че вижда Джейк… или неговия призрак.

Двамата като че ли спореха. Сюзан преглътна и се загледа в широкия гръб на мъжа. Той се навеждаше и шепнеше нещо на ухото на жената.

Позата му бе толкова позната… тя почти чуваше дрезгавия му съблазнителен глас. Нещо нахлу в Сюзан и я обгърна от главата до петите. Нещо много по-тежко и много по-вълнуващо от всичко, което бе чувствала през годините. Всяка фибра от съществото й се напрегна.

Не можеше да е Джейк, но толкова приличаше на него… и Сюзан го искаше. Каза си, че тъй като той не е Джейк, тя ще бъде разочарована. И си напомни, че не бива да жертва репутацията, която така ревниво бе пазила толкова много години.

Жената се отстрани, сърдита и нацупена. Запъти се обратно към залата и когато мина край Сюзан, Сюзан забеляза, че не е много красива, но е много млада — може би на осемнайсет-деветнайсет. Тя погледна пак към мъжа. Той се бе обърнал, гледайки след приятелката си, и погледите им се срещнаха.

Сюзан възкликна, шокирана и невярваща. После разбра, че мъжът се обръща, минава през тежката централна врата и излиза навън в нощта.

Тя се съживи. Това е Джейк! Джейк е жив! Без да спре да се замисли как е станало така, Сюзан се затича в посоката, която той бе поел. Тичаше след него, без да съзнава, че разбутва хората или че те се заглеждат подир нея.

Сюзан мина задъхана през вратата, където той току-що бе изчезнал. Спря на тротоара под един електрически уличен фенер. Въздухът на ранната есен бе топъл и приятен, но тя не го забелязваше. Къде е Джейк? Не беше го загубила все пак, нали? Не можеше да го загуби! Усети как горещи сълзи се стичат по лицето й.

После го видя да върви с широки крачки по пресечката към Шесто авеню, почти изгубен в сенките.

— Джейк! — изкрещя Сюзан, вдигна полите си и хукна сред него.

Мъжът забави крачка и накрая спря. Обърна се нерешително и я загледа. Устата му се опъна в твърда, мрачна линия. Тя спря задъхана пред него. Той не е умрял. Наистина не е умрял.

Без да обръща внимание на никого, Сюзан се хвърли на врата му, прегърна раменете му и зацелува трескаво челюстта му, която единствено можеше да достигне. Джейк моментално се дръпна от нея.

Сюзан политна и спря на няколко крачки от него.

— Ти не си мъртъв!

Шокът започваше да отминава. Започваше да се утаява. Всичките тези години, в които тя бе тъжила и оплаквала, в които й бе липсвал, в които го бе мислила за мъртъв.

— Наистина? И представи си, аз си мислех, че това е ад — проточи Джейк, безсрамен както винаги.

— Мога да те убия със собствените си ръце! — извика Сюзан.

— Ако това е било опит за убийство, значи току-що научих нещо ново.

Погледът му се плъзна по гърдите й, после по хълбоците, задържайки се в центъра им, но без никакво презрение.

Тогава нещо й просветна. Той не беше мъртъв — и единадесет години тя бе страдала, беше се мъчила, беше се обвинявала, вярвайки, че той е мъртъв.

— Копеле такова! — изпищя тя, вдигна ръка и замахна като луда.

Джейк хвана ръката и, стисна я леко и я изви, за да я обуздае. Сюзан се покори, знаейки, че колкото по-силно го напада, толкова по-силно той ще се отбранява. За миг се усети притисната до него, бедро до бедро, слабини до слабини, ръката й бе болезнено приклещена зад гърба, а кръвта й пулсираше трескаво между краката.

Джейк отпусна ръката й. Сюзан вдигна очи към него. Сега лицето му носеше печата на времето, покрай очите му се виждаха бръчици, но все още беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Сюзан си пое дъх, треперейки от страстта, която я бе обзела, и от любовта, която никога не бе умирала.

— Казаха, че си загинал в пожара!

— Явно не съм — той се отстрани и я загледа безстрастно.

— Егоистично копеле такова! Всичките тия години…

Тя избухна, задавяйки се от старата мъка, от новия гняв и от интензивния плашещ устрем.

— Какво всичките тия години? — подхвърли подигравателно Джейк — Не ми казвай, че съм ти липсвал!

— Липсваше ми!

Тогава Джейк се разсмя високо. Внезапно той посегна лениво, хвана я за лакътя и бавно я привлече. Когато тя се озова в ръцете му, той се наведе над нея.

— Не съм ти липсвал аз. Липсваше ти това.

Той разлюля хълбоците си — и огромната си ерекция — отърквайки се в нея.

Сюзан почувства как през нея преминава тръпка. Години бяха минали, откак бе споделяла разтърсващи мигове на екстаз с мъж без помощта на фантазиите — фантазии, в които Джейк беше главното действащо лице. Джейк още беше най-съкрушителният мъж, когото някога бе срещала, тялото му още бе твърдо и силно, все още съвършено мъжествено.

— Да, Джейк — прошепна Сюзан, прокарвайки пръсти през косата на слепоочията му. — Това ми липсваше.

Той вече не се усмихваше. Отблъсна я много студено.

— И ще продължи да ти липсва, скъпа моя женичке. Защото всичко това е умряло и погребано с Джейк О’Нийл.

Сюзан замръзна.

— О, извинявай, как можах да забравя! Ти не си моя жена, сега си жена на Ралстън!

И той й се изсмя. Сюзан затрепери.

— О, господи.

— Какво има… скъпа?

— Знаеш какво има! Ти не си мъртъв… аз съм омъжена за двама мъже!

Той още веднъж се засмя кратко, после продължи с неприятен тон:

— Може би трябваше да почакаш малко, преди да се омъжваш отново. Или си имала причини да бързаш така навремето?

Сюзан се бе замислила над дилемата си и не му отговори. Джейк се изправи над нея, очевидно разярен.

— Кога се запозна с него, Сюзан? Колко време, след като ме екстрадираха, ти влезе в неговото легло?

Сюзан трепна от думите му.

— Не съм спала с Бенджамин преди сватбената ни нощ.

Джейк отметна глава и се разсмя високо, невярващо.

— Вярно е!

Той кръстоса ръце на гърдите си и я загледа, а ъглите на устата му се отпуснаха надолу.

— Щях да пратя за тебе!

— Какво?

— Щях да пратя за тебе и Софи. Да се срещнем в Австралия. Но идеята престана да ми се струва добра, когато ти се омъжи повторно. Никога не съм обичал да деля жена с някого, Сюзан.

Сюзан почувства, че отмалява.

— Мислех, че си мъртъв! Казаха, че си мъртъв! Имаше свидетелства…

Той приближи лицето си до нейното. Дъхът му бе топъл и чист.

— Ти дори не оплака смъртта ми, малка кучко.

И Сюзан си спомни защо го бе мразила.

— Напротив! Оплаквах те с години! — Тя се разтърси от собствената си ярост… и собствените си страхове. — Не се осмелявай да ме обвиняваш заради това! Вината е единствено твоя! Омъжих се повторно заради Софи и заради себе си! Ти ни изостави!

— Бях екстрадиран, скъпа.

— Преди това ми поиска развод!

— Така е. — Той се загледа в нея, извил горчиво уста. — Предполагам, че затворът прави странни неща с ума на един мъж Кара го да мисли за семейството си, кара го да иска да намери доброто и да забрави лошото. Кара го да мечтае като някакъв селски глупак.

Той пъхна ръце в джобовете на черния си смокинг. Сюзан си пое дъх.

— Не знаех. Щях да дойда.

— Не, скъпа. Нямаше да дойдеш в Австралия да живееш като заселничка с мене. Но навремето бях почти полудял от самота, за да го разбера.

Макар че Сюзан не се виждаше облечена в дрехи от грубо изпреден памук да простира пране на връв зад някоя дървена колиба някъде си в австралийската пустош, можеше да си представи себе си през тези отминали четиринадесет години като негова жена и като майка на детето му.

— Щях да дойда — настоя тя, макар да знаеше, че тогавашното младо, диво момиче, каквото бе, щеше направо да му откаже. Щеше ли?

Сюзан се разплака. Сълзите й бяха истински, но освен това тя си спомни и че някога успяваше да съблазни Джак със сълзи, когато не успееше с нищо друго. И заплака още по-силно.

— Не искам да се боря. Ти си жив, Джейк. А аз съм омъжена за двама мъже!

Тя не посмя да му каже, поне засега, че в мислите си е предимно и изключително негова съпруга, че обича него, че ще остави Бенджамин в мига, когато той и каже. А той щеше… щеше ли?

— Сюзан — каза Джейк с натежал от предупреждение глас. — Джейк О’Нийл е мъртъв. Мъртъв пред закона. Ти имаш един съпруг, не двама. Бенджамин Ралстън.

— Ти не си мъртъв! И двамата знаем, че си жив! Да не си луд, Джейк? Това да не е някаква твоя смахната игра? Ако е така, защо?

— Защо, според тебе, съм се върнал след толкова години, рискувайки свободата си?

Сюзан замръзна. Имаше само една възможна причина. Независимо какво казваше той, независимо какво правеше, нищо не се беше променило — не и между тях. Дори да се бяха борили яростно и коварно години наред, дори бракът им да бе влязъл в задънена улица, страстта не бе умряла, бе станала дори още по-силна в сравнение с момента, когато се бяха запознали. За двамата всяка криза бе завършвала с още по-голям изблик на желание. Нима изминалите четиринадесет години раздяла не бяха най-голямата криза?

— За да ме видиш — прошепна тя зарадвана — Ти си дошъл да ме видиш. Не можеш да стоиш далеч от мене. Никога не си могъл.

Изражението на Джейк се промени.

— Не, Сюзан. Дойдох, защото не мога да стоя далеч от Софи. Сюзан съвсем затихна.

— Софи?

— Да Софи. Дъщеря ми. Как е тя? — Гласът му стана дрезгав.

Сюзан потрепери от болка, макар да си казваше, че в действителност той би искал да види Софи и че я лъже, тъй като е прекалено горд, за да признае колко много я желае още.

— Софи е добре.

Не искаше да се задълбочава в подробностите от живота на дъщеря си. Не и сега.

— Защо не е омъжена? — запита Джейк с още по-дрезгав глас. — Когато я видях за последен път, беше на седемнайсет години. Мислех, че сега вече трябва да е омъжена.

Сюзан премига.

— Ти си бил тук и преди?

— Да.

Колко пъти?

— Много. На всеки няколко години. За първи път дойдох през деветдесет и първа.

Сюзан изпищя и се хвърли върху него, опитвайки се да го удари, опитвайки се да го убие. Джейк хвана китките й и я задържа, докато тя се бореше с него като диво животно, викайки и сипейки клетви.

— Бях забравила колко много те мразя!

— Странно. Защото аз не съм забравил.

Сюзан бе изтощена, сякаш цялата й енергия бе изсмукана, и тя се отпусна върху него. Джейк я пусна.

— Защо Софи не е омъжена? — запита той отново.

— Тя не бърза — каза студено Сюзан.

Беше толкова ядосана, че не искаше да му каже нищо. В края на краищата, той ги беше излъгал и двете — и нея, и Софи. Какво право имаше да се появява сега и да предизвиква такава суматоха? Той беше се отказал от правата си, поне що се отнася до нея и Софи.

— Тя е почти на двайсет и една години.

— Учи рисуване — изсъска Сюзан.

Джейк изведнъж се усмихна.

— Знам. Мислиш ли, че няма да знам достатъчно за собствената си дъщеря? Тя е много талантлива, нали?

Гордостта правеше гласа му дълбок Сюзан отстъпи назад.

— Картините й са налудничави… като тебе! Какво знаеш ти за нея?

— Наех и детективи — заяви Джейк.

Изведнъж Сюзан си спомни за колието, което носеше, платено от наследството на Софи. Тя заслужаваше тези пари, но Джейк щеше да се разяри, ако научеше, че е взела от парите, които той бе оставил на дъщеря си. Това беше рискова тема, но Сюзан не можеше да я пренебрегне.

— Ти не ми остави и стотинка, копеле такова!

— Не заслужаваш и една стотинка.

Вгледаха се яростно един в друг. На Сюзан й хрумна, че Джейк все още е издирван. Значи, ако го хванат, ще го върнат във Великобритания… и в затвора.

Златистите му очи потъмняха.

— Дори не си го помисляй — предупреди я той.

Тя се усмихна.

— Какво да не си помислям?

— Създал съм си нова самоличност. Която никога няма да научиш Сега съм преуспял бизнесмен в Ирландия и дори в Англия. Ирония, нали? Дори влязох в по-висши кръгове, отколкото тук, предпазливо, разбира се. Дори не си помисляй да ми извъртиш някой номер, Сюзан. Защото, ако го направиш, ще паднеш заедно с мене.

Сюзан бе замръзнала от ужас, защото знаеше, че той говори сериозно.

Джейк се усмихна; усмивката му не беше приятна. Ръката му внезапно се спусна по издутата й, почти гола гръд. Сюзан изохка от удоволствие, но и от обида. Той се наведе към нея, а вълшебните му пръсти не преставаха да я галят.

— Той задоволява ли те, Сюзан? — запита подигравателно. — И двамата знаеха, че става дума за Бенджамин. — Видях го. Съмнявам се, че мислиш за него, докато си в леглото му.

Сюзан изстена, затваряйки очи.

— О, божичко, прав си!

Джейк притисна гърдите й, освободи ги, наведе се, хвана зърното в зъбите си и го стисна. Сюзан извика. Той възбуди зърното, после го засмука. Тя усети как краката й омекват. Тогава Джейк я захапа, колкото да примеси и болка към удоволствието и да го засили. Сюзан въздъхна, а мислите й се разпиляха.

Но тогава Джейк вдигна глава и погледите им се срещнаха. Той започна да дразни с пръст зърното й.

— Няма да ме издадеш, Сюзан, и двамата го знаем. Защото ако го направиш, няма да можеш да се надяваш, че някоя нощ ще се вмъкна в леглото ти и ще ти дам точно това, от което имаш нужда!

Сюзан потрепери.

— Искам те сега.

Той се изсмя.

— Очевидно. — Изведнъж се изправи, дръпна ръце от нея и я отмести. — Но аз имам нужда от цялата си сила, когато Лу Ан дойде у дома довечера.

Сюзан нададе нечленоразделен вик.

— И ако това не ти стига, помисли — каза Джейк — Ако истината излезе, ти ще бъдеш унищожена. — Вгледа се в нея — Ти и Софи.

Сюзан го погледна, а гърдите й се вдигаха и спадаха. Той я изгледа с крива усмивка.

— Ще те обявят за двубрачна, скъпа, Бенджамин веднага ще те изхвърли заедно с дъщеря ти направо на улицата. А и двамата знаем колко много означава за тебе добрата репутация. — Белите му зъби блеснаха. — Аз ще се погрижа за Софи… но ти няма да получиш и едно проклето пени от мене. Сбогом, Сюзан. — Той изведнъж се изсмя подигравателно. — Приятни сънища, скъпа.

— Джейк! — изкрещя Сюзан, но той се отдалечаваше. Тя се предаде и заплака от яд, разочарование и отчаяние. — Проклет да си, Джейк!

Но нощта вече го бе погълнала; той бе изчезнал.