Бренда Джойс
След невинността (3)

2

Едуард Деланза излезе на балкона на стаята си. Запали цигара. Вдъхна дълбоко и се облегна на парапета от ковано желязо.

Погледна надолу към идеално поддържаните морави. Вляво бяха цветните градини; далече вдясно различаваше края на тенискорта. Право пред себе си виждаше как млечнозелените дюни се спускат надолу от моравите и ленивият стоманеносин океан подхвърля върху плажа игривите си вълни с гребени от бяла пяна. На запад, там, където не можеше да го види, слънцето залязваше от другата страна на къщата, обагряйки небето в тъмнорозово сияние.

Едуард се наслаждаваше на гледката. Тя беше спокойна. През последната година бе живял толкова опасно, че ценеше дори най-тихите — и най-скучните! — моменти от живота. Но те никога не траеха дълго. След няколко дни, няколко седмици, няколко месеца отново щеше да усети онова неутолимо безпокойство — безпокойство, което се коренеше дълбоко в неговото минало, в самата му душа. Понякога мислеше за него като за октопод, чиито пипала не може да отърси от себе си, и натоварен с неговата тежест, продължава да върви напред.

Но точно сега бе доволен, че е точно там, където е, и много благодарен. Една спокойно изпушена цигара в лятна вечер като тази. Какво удоволствие! Вдигна лице към неподвижния въздух, гъст и влажен, топъл, но в никакъв случай като вечерите в Южна Африка.

Припомни си, сякаш бе вчера, последната си нощ в Южна Африка, как седеше клекнал зад купчина щайги в Хоупвил, недалече от една железопътна гара, която гореше, как около него хвърчаха и рикошираха куршуми, а съвсем наблизо отекваха експлозии. Британците и африканерите се бяха стреляли цяла нощ, а той бе попаднал в средата на полесражението. Битката му се струваше безкрайна. Едуард живо си спомни как копнееше за цигара, но когато се бе разровил из джобовете си, там можа да открие само две шепи диаманти.

Точно тогава би разменил всички камъни за едно дръпване, стига да бе възможно.

Влакът от Кимбърли бе дошъл със закъснение два часа и половина. Едуард се бе промъкнал под бодливата тел и порядъчно се бе порязал; бе получил и един куршум в рамото, когато един войник го бе видял в последния момент, преди да се метне на влака. Но бе успял. Скочи в последния вагон и когато пристигна в Кейптаун, посрещнат от кървавочервената зора, се бе качил на един търговски кораб по същия начин точно когато се отделяше от кея. Окървавен, изпонатъртен и изтощен, но се бе качил. С джобове, пълни с диаманти.

Никога нямаше да се върне там.

Потънал в спомена, Едуард допуши цигарата и се сепна чак когато тя започна да пари пръстите му. Насили се да се върне в настоящето и осъзна, че мускулите му са напрегнати и е започнал да се поти — така реагираше винаги когато го нападнеха неприятни спомени. Нямаше надежда за Южна Африка; още преди месеци го бе разбрал. Ненавистта имаше дълбоки и преплетени корени. Така и така някога щеше да продаде всичко там. Убитият няма как да се наслаждава на богатството.

Погледът му се плъзна по красивата морава долу. Няколко гости бяха излезли навън с чаши в ръка, облечени в смокинги и в обсипани с бижута вечерни рокли. Не за пръв път погледът му се върна обратно към единствения стол на балкона, опрян до вратата, която водеше към спалнята. На него лежеше отворен скицник. Ветрецът подмяташе страниците му.

Това бе скицникът на воайорката. Когато двамата с Хилари се връщаха в къщата поотделно, вървейки по различни пътища, Едуард го бе намерил захвърлен в пясъка точно там, където тя бе седяла и го бе гледала да изнася представлението си за нея. Бе проявила необикновено голям интерес. Но това вълнение не можеше да се сравни с изненадата му, когато видя скицата, която тя му бе направила. Не можеше да не бъде поне малко поласкан, че го е рисувала, но в скицника й имаше още няколко рисунки, на Нюпорт Бийч. Малката воайорка имаше талант, това му беше напълно ясно.

Едуард запали още една цигара, не съвсем успокоен, и се замисли за нея. След инцидента на плажа не бе преставал да се сеща за нея. Инцидента. Все още се смущаваше от собственото си поведение, то беше напълно осъдително. Наистина той не я беше карал да остава там и да гледа. Сега му стана ясно, че е рисувала — точно поради тази причина е била тогава на плажа.

Въпреки всичко повечето млади дами веднага биха избягали. Но не и тя. Тя беше останала, до самия край. Само като си помисли за това, той усети проклетия си член да се втвърдява. Едуард разбра, че въпреки многото си смразяващи авантюри — и разминавалия на косъм със смъртта — е станал много по-разпуснат и по-развратен, отколкото е смятал. Инцидентът го доказваше. Как иначе да си обясни собственото си поведение? Как да обясни и нейното? Никой не го беше запознал с нея, но тя вече го бе заинтригувала.

Предположи, че и тя е гостенка на Ралстънови; надяваше се да е така. Улови се, че очаква следващата им, вече истинска, среща едновременно с любопитство и възбуда. Сигурно ще я намери долу при другите гости.

Едуард стана, усещайки как нещо пърха в гърдите му; развесели се от това самонаблюдение. По дяволите, това негово ужасно сърце биеше два пъти по-бързо от обикновено. Не можеше да си спомни кога за последен път е почувствал пулса си да се ускорява само при мисълта за някоя жена.

Върна се в спалнята, поправи вратовръзката си и облече бяло вечерно сако, а после се втурна по стълбите.

Спря на долния етаж, забави ход и влезе в официалния салон Гостите се събираха на групички по двама-трима, бъбреха си приятелски и отпиваха от аперитивите, разнасяни от слуги в ливреи. Поне двадесет души бяха там; явно и тази вечер съседите са поканени на вечеря. Погледът му се плъзна по всички присъстващи — включително Хилари Стюарт — и замря. Воайорката стоеше сама пред високия френски прозорец в другия край на салона.

Сърцето му като че ли спря. Но първата му мисъл беше: „Не, невъзможно е!“

Беше съвършено безлична женска фигура, към каквато по принцип не би погледнал втори път. Само дето сега отново и отново връщаше погледа си към нея — беше омагьосан. Не можеше да откъсне очи.

Изглеждаше ужасно. Косата й бе събрана на строг кок, не носеше украшения, дори обици, а сивата й рокля беше със сигурност в най-неподходящия цвят, който би могла да избере. Едуард я събличаше мислено, представяше си вълнуващите извивки на тялото и, виждаше я с разпусната коса. Представяше си я как е облечена само с едно огромно колие от искрящи диаманти, а той я люби…

Отново напрегнат, Едуард влезе в салона, за да се възползва от предимството на електрическото осветление, сигурен, че видът й ще го разочарова. Сега я виждаше по-добре и наистина бе разочарован. Тя нямаше никакъв стил наистина, но не беше скучна — в никакъв случай. Вярно, че не беше негов тип — той предпочиташе откровено съблазнителни и натрапчиво привлекателни жени, не такива, които се крият зад грозни рокли и грозни прически. Но въпреки това бе омагьосан.

Тя също го гледаше. Едуард се зачуди как ли се е чувствала тя днес следобед, докато го е наблюдавала с Хилари. Как ли се чувства сега? Какво ли си мисли. Лицето й бе станало яркочервено. Сърцето му започна да бие по-бързо и по-силно. Погледите им се срещнаха. Сякаш мина цяла вечност, преди той да успее да откъсне своя.

Господи! Той си напомни, че тя е млада. Много млада. Доста по-млада от него. Съмняваше се дали има повече от осемнадесет години. Навярно е направила дебюта си тази година. Без съмнение е много чиста, много млада, много невинна девойка — само дето той бе унищожил невинността й днес. О, господи!

Едуард стоеше като закован до вратата, изчервявайки се от внезапни, съвсем реални, угризения, тъй като най-накрая бе разбрал какво всъщност е направил… и какво мисли за себе си в този момент. Нарочно се бе любил с любовницата си пред една млада дама, едва напуснала училищната скамейка. И копнееше да се люби със същата тази млада дама точно сега — да й покаже блясъка на плътската страст, да я посвети в удоволствието, в агонията, в екстаза. В действителност го предусещаше не само с тялото си, но и с мисълта си.

Едуард се насили да откъсне поглед от нея. Бе шокиран от самия себе си, шокиран от това, което вече бе направил, и от онова, което сега искаше да направи. Сърцето му биеше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Какво му става? Тя не само не беше жена, след която би се загледал, но и интересът му към нея бе възникнал поради съвършено неприемливи причини.

Погледът му се върна крадешком към нея, този път съвсем съзнателно. Тя го гледаше, все още изчервена чак до високата корава яка на невъзможната си рокля, но изведнъж рязко се обърна, когато очите им се срещнаха. През ума му се мярна ужасяващата мисъл, че губи контрол над себе си.

Но защо? Тази жена не беше и никога нямаше да бъде подходяща за него. Тя несъмнено си търсеше подходящ съпруг, някой ден щеше да има няколко деца в напълно подходящ за нея дом Интересът й беше напразен, защото Едуард беше заклет ерген. И, най-вече, знаеше колко гнила работа може да бъде бракът. Страстта не можеше да служи като спойка между двама души, а Едуард не вярваше в любовта. Разделените му родители бяха живо доказателство. Освен това стотици омъжени жени търсеха прегръдките му.

Хилари се появи до Едуард заедно с друга жена.

— Здравейте, господин Деланза — каза тя учтиво.

Едуард се насили да изобрази усмивка и се поклони, взе ръката й и я целуна. Изрече нещо автоматично, неспособен да отпъди образа на благоприличната млада жена в другия край на стаята… или други образи, които далеч не бяха толкова благоприлични:

— Добре ли се забавлявахте днес на слънце, госпожо Стюарт?

Дългите й мигли се спуснаха.

— Много добре. А вие?

— Ммм. Да.

Познавате ли госпожица Вандербилт?

— Как бих могъл да я забравя? — каза Едуард с усмивка, наведе се над ръката й и я вдигна към устните си.

Кармин Вандербилт се засмя нервно, но пусна широка усмивка, без да се реши да си дръпне ръката.

Докато Хилари бъбреше, Едуард реагира така, както се предполагаше, че трябва, но не изпускаше от погледа си младата жена в другия край на салона. След няколко мига разбра, че нещо не е наред.

Тя стоеше сама, съвсем сама. Но това всъщност не бе възможно.

— Коя е онази млада дама? — запита той внезапно двете жени.

Хилари и Кармин проследиха погледа му и когато видяха за кого пита, и двете го погледнаха с разширени от учудване очи:

— Това е дъщерята на Сюзан Ралстън от първия й брак. Но защо питате?

— Защото стои сама и очевидно това не й е приятно — блесна с усмивката си Едуард. — Мисля, че трябва да я избавя — каза той, кимна й и остави двете жени да зяпат неловко подир него.

Едуард тръгна да прекосява стаята.

Кимаше на хората, които срещаше по пътя си, но не спираше и не повеждаше разговор. Казваше си, че постъпва почтено и се мъчеше да си повярва. Не можеше да разбере защо още никой не се е притекъл на помощ на госпожица О’Нийл. Само той ли е тук джентълменът? Събралите се го дразнеха с безразличието си. И не обръщаше внимание на леката издутина между краката си.

Докато се приближаваше към целта си, той започна да забелязва много интересни подробности. Беше средна на ръст, но му се струваше, че пропорциите й са съвършени за скромната й фигура. Улови златисти отблясъци в кестенявата й коса, спомни си колко златиста му изглеждаше в слънчевата светлина, видя, че кожата й има топлия цвят на кайсия, което я правеше наистина забележителна. Зачуди се кой ли й е направил такава строга старомоминска прическа, питаше се кой й е избрал тази непоносима рокля и усети, че се ядосва. Та тя няма да си намери съпруг, ако се показва в такъв вид.

После си я представи с друг мъж и раздразнението му нарасна.

Беше го забелязала. Той видя как очите й се разшириха. Беше се приближил към нея съвсем нехайно. Колко съжаляваше за непростимото си поведение следобеда. Но беше твърде късно за съжаления. Тя знаеше кой е — беше го гледала съвсем открито. Но в никакъв случай не биваше да разбере, че той е бил толкова безсъвестен, че да знае, че тя го гледа. Тя никога нямаше да узнае. И когато отминеше напрежението от първия момент на срещата им, щяха да си говорят така, сякаш не се е случило нищо необичайно. Може би един ден тя щеше да забрави.

Тя не виждаше никого освен него. Като че ли разбираше намерението му. Устните й се извиха, сякаш за да произнесе: „О!“ Бузите й пламнаха в червенина. Пое си въздух дълбоко, отчаяно. Но не се пречупи и не избяга.

Едуард спря пред нея, взе напрегнатата й ръка в своята с топла усмивка. Добре съзнаваше, че жените го намират неотразим и видя как очите й се разширяват още повече.

— Госпожице О’Нийл. Очарован съм да се запозная с вас. Разбрах, че майка ви е моя домакиня. Едуард Деланза, на вашите услуги.

Тя трепна невярващо.

Едуард вдигна ръката й и я целуна. Без съмнение въпреки старомоминския си изглед беше доста хубавичка. Носът й бе малък и прав, очите големи, бадемовидни, с дълги мигли. Лицето й имаше съвършен овал, а тенът беше направо екзотичен. Сега видя, че очите й всъщност имат омайния оттенък на кехлибар като най-доброто френско шери. Вгледа се в тях и тя отвърна на погледа му, не мигайки, като омагьосана. За миг той остана прикован към тези очи.

Тя може да бъде красавица, ако наистина пожелае, помисли си той. Златокоса красавица, не прекалено бляскава или прекалено очебийна, но въпреки това омайна, жена, която би могла да завърти много глави.

— Господин Д-деланза — каза тя дрезгаво.

Едуард си възвърна самоувереността и прочисти гърлото си.

— Сега ли пристигате в Нюпорт?

Не я беше видял предната вечер, когато бе пристигнал, защото ако я беше видял, със сигурност щеше да си я спомни. Тя кимна, а очите й все още бяха приковани в него.

— Чудесно е човек да избяга от града, нали? Горещината точно сега е непоносима.

— Да — прошепна тя.

Гърдите й се вълнуваха, а брадичката й едва забележимо се повдигна.

Едуард се почуди дали тя е плаха, дали се стеснява от него… или може би е още шокирана от инцидента. Вътрешно направи гримаса, като си помисли, че най-вероятно последното е вярно. И й хвърли заслепителна усмивка:

— Значи ще останете до края на лятото, така ли?

— Моля?

И тя облиза устни.

Едуард повтори въпроса си, опитвайки се да не допусне намек за неприлични мисли. Тя преглътна.

— Не мисля.

Той беше изненадан.

— Защо не?

— Имам занятия. В Академията. — Тя се изчерви и гордо вдигна брадичка. — Уча живопис.

Той си спомни скиците й, от които несъмнено прозираше талант, и тогава усети някакво чувство, че тук има нещо повече от това, което вижда.

— Говорите запалено.

— Запалена съм по моята работа.

Той вдигна вежда, искрено заинтригуван.

— Да, започвам да разбирам. Има ли много млади дами в Академията?

— Може би една четвърт от класа — каза тя и изведнъж той се усмихна. — Всички сме предани на изкуството.

За момент той остана съвсем неподвижен, взрян в нея. Прехвърли всичко през главата си. Софи О’Нийл беше красива, защото щом се усмихнеше, тя се озаряваше отвътре, заблестяваха дълбините на нейното същество. Нещо се размърда в него — не бяха само слабините му. За миг той си пожела да беше по-млад, с повече идеали и по-заинтересуван да си търси съпруга.

— Това е възхитително, госпожице О’Нийл — каза той напълно сериозно. Не можеше да не се възмути отново от грозната й сива рокля. Никога преди не беше срещал жена, която дотолкова да страни от красивите рокли, бижутата и привлекателните мъже. Би трябвало да е облечена в бяла коприна, да носи перли и диаманти, да е обкръжена от млади кавалери. Защо освен него никой от господата не се занимаваше с нея? Той отблъсна грубите мисли и се усмихна:

— Не се и съмнявам, че скоро някой галантен джентълмен ще започне да ви ухажва и ще спечели за себе си част от тази преданост.

Тя замръзна.

— Да не би да казах нещо неуместно?

— Да — измърмори тя, поглеждайки встрани.

Глупости, в скоро време някои джентълмени щяха да погледнат зад старешката прическа и ужасните дрехи и щяха да спечелят сърцето й; това беше неизбежно. Едуард пренебрегна лекия, но съвсем осезателен пристъп на съжаление.

Аналогията обаче беше ясна. Тя му напомняше за нешлифованите диаманти, които беше донесъл в Ню Йорк от Южна Африка, мътни и без блясък… но това беше само една илюзия. След обработката и шлифовката дори най-малоценните заискряваха.

Тя отново вдигна лице към него.

— Възнамерявам да стана професионална художничка — каза тя.

— Професионална художничка?

— Да. — Погледът й бе твърд. — Възнамерявам да си печеля хляба, като продавам картините си.

Той не можа да не я погледне смаяно. Добре възпитаните дами не си печелеха хляба, всичко беше много просто. Тя отново облиза устни.

— Да не би да ви шокирах?

— Не съм съвсем сигурен — каза той откровено. — Но аз съм доста либерален. Може би съпругът ви няма да е на същото мнение.

— Без съмнение, ако се омъжа, съпругът ми няма да позволи да си печеля хляба от каквото и да било, още повече от продажбата на моите картини.

Едуард не можеше да повярва на ушите си.

— Сигурно не искате да ми кажете, че няма да се омъжите?

Тя кимна.

Това беше един от редките моменти в живота му, когато той бе наистина шокиран. И докато я гледаше втрещен, осъзнавайки класическата й красота въпреки абсурдните дрехи и невъобразимата прическа, си припомни, че тя бе решила да остане и да го гледа, докато той се люби с Хилари. Тогава се сети и за прекрасните й скици. През ума на Едуард мина мисълта, че никога преди не е срещал жена като нея. Че тя не е онова, което изглежда. В него като че ли се събуди искрен интерес и той потрепна.

— Вие… — и тя отново нервно облиза устни — вие, господине, ме гледате така, сякаш имам две глави.

— Сигурно сте свикнала да се сблъсквате с учудването на обществото, когато заявявате, че ще живеете от продажбата на картините си, а не като нечия съпруга?

— Не, не съм. — Тя спусна тъмните си мигли. — Рядко ходя на светски събирания. И никога не разкривам намеренията си.

Едуард едва се въздържа да не вземе ръката и. И тъй като тя сега не поглеждаше към него, тихите му прошепнати думи падаха върху светло кестенявата й глава.

— Тогава съм поласкан от вашето признание.

Тя потръпна.

Едуард се усмихна мило.

— Затова ли се обличате така? Нарочно ли сте решили да криете красотата си, за да отблъсквате нежелани ухажори?

— За глупачка ли ме мислите?

Сега беше рязка и бледа.

— Госпожице О’Нийл…

Тя едва си пое дъх и вдигна ръка.

— Защо ви трябваше да говорите така? И двамата знаем, че не крия никаква красота.

Тя не знаеше. Дори не подозираше колко е очарователна. И изведнъж Едуард твърдо реши да я разтърси, за да може тя да се види така, както трябва.

— Но това трябва да бъде казано.

Тя скръсти ръце.

— Вие си играете с мене — прошепна тя неловко.

— Не си играя с вас. Аз не си играя с хората или с техните чувства, никога.

Тя впи поглед в него, като че ли разкъсвана между надеждата и отчаянието.

— Приемете истината, госпожице О’Нийл. Защото следващите ви обожатели скоро ще се явят с точно същите думи въпреки вашите професионални амбиции.

Тя едва чуто въздъхна.

— Не мисля така.

— Не?

— Няма никакви обожатели. — Тя понечи да се отдалечи от него, но той я хвана за ръката. — Майка ми ни дава сигнал, че е време за вечеря — извика тя.

— Вие се страхувате от мене. — Той съсредоточи цялата сила на синия си поглед върху нея… поглед, на който никоя жена не беше устоявала по никакъв начин. — Недейте.

— Не, не се страхувам. — Тя изтръгна ръката си от неговата. — Погледът й беше открит. — Защото за мене няма основателна причина да се страхувам от вас, нали?

Едуард усети, че се изчервява. Погледите им се кръстосаха.

— Госпожице О’Нийл, не вярвайте на всичко, което чувате.

Тя замря на място, хапейки долната си устна, която — той едва сега осъзна — беше плътна и предизвикателна.

— Аз не осъждам хората, изхождайки от клюки и слухове, господин Деланза.

— Олекна ми, като чух това. — Той й отправи ослепителна усмивка, но бузите му все още бяха обезпокоително горещи. — Може би вие ще ме осъдите въз основа на нещо друго?

Тя премига и застина на място, като сърна, готова да избяга.

Той се надяваше, че не се е издал. Тя никога нямаше да му проговори отново, ако разбереше, че е знаел за присъствието й там на дюните; нямаше да я обвини за това.

— Аз наистина не съм безнадежден случай — пошегува се той.

След дълга пауза тя каза:

— Никога не съм си помисляла, че сте.

Той наистина се стресна… и колкото и да беше смешно, се обнадежди.

— Тогава сте много по-милосърдна, отколкото някога бих допуснал — измърмори той. И протегна ръка. — Ще отидем ли заедно на вечеря?

— Не! Не мисля така!

Погледът й пробяга през салона, пълен с паника, сякаш тя се мъчеше да избяга от него.

Едуард се огледа и видя, че почти само те двамата са останали в салона и че Сюзан Ралстън ги гледа напрегнато от отсрещната врата. Сюзан навярно щеше да се обезпокои от неговия интерес към дъщеря й, без да знае, че няма от какво да се страхува. Той въздъхна.

— До следващата ни среща. — Поклони се и се усмихна на Софи. Тя едва го погледна.

Една жена докосна отзад ръката му.

— Едуард?

— Госпожо Стюарт — измърмори той, обръщайки се с лице към нея, като се мъчеше да скрие нежеланието си да се отдели от Софи.

Хилари се усмихваше, но очите й бяха по-тъмни, отколкото си ги спомняше, по-тъмни и много по-търсещи.

— Можете да ме придружите, ако желаете — изрече тя.

— С удоволствие.

Когато се обърна, водейки Хилари под ръка, Софи О’Нийл беше изчезнала.

Софи прекара следващите два часа в избягване на заинтригувания син поглед на Едуард Деланза.

Той и Хилари седяха от другата страна, далеч от Бенджамин Ралстън, който бе начело на масата. Софи на драго сърце бе последвала указанията на Сюзан да седне от другата страна заедно с нея. Искаше да е колкото може по-далече от него.

Беше разстроена повече, отколкото би следвало. Софи се гордееше с уравновесеното си държание, но тази вечер като че ли не успяваше да бъде на висота. Трудно й беше да се държи с достойнство, когато насреща й на масата седи мъж, когото бе видяла да се люби с друга жена; наистина, не бе възможно Софи да не пламва цялата всеки път, когато изпитателният му поглед се спираше върху нея — което се случваше вече няколко пъти.

Защо я преследва така със своето внимание? Той беше Едуард Деланза, дързък и опасен, персона нон грата, съблазнител на жени, изключителен контрабандист на диаманти — и я преследваше още от момента, в който бе влязъл в салона.

Софи не разбираше защо. Изобщо не разбираше. Не беше възможно да я намира за интересна и привлекателна; дори самата тази мисъл беше абсурдна. Защо я преследваше?

Тя погледна към другия край на масата, където седеше Едуард Той се накланяше към Хилари, а черната му коса блестеше на светлината на свещниците. Профилът му я караше да затаи дъх, почти съвършен — с правилен нос, може би малко голям. Устата му бе извита в мека усмивка, докато слушаше това, което му говореше Хилари.

Накрая той се засмя. После внезапно смехът му замря и той бързо се изправи, поглеждайки към Софи. Срещна втренчения й поглед. Очите им се сблъскаха. Софи бързо сведе своите, може би за стотен път тази вечер, и се изчерви. Но сега той се загледа в нея. Тя чувстваше погледа му.

Софи предпазливо вдигна очи, не можейки да се сдържи. Едуард Деланза беше повече от красив, както бе казала Лиза; в него имаше нещо безкрайно привлекателно. Двамата с Хилари бяха толкова красиви заедно. Бяха съвършена двойка. И макар че Хилари сега се държеше абсолютно благоприлично, Софи си представи как бедрото й, може би дори ръката й, се притиска към неговото бедро под масата. Всеки път, щом Хилари се усмихнеше на Едуард, Софи си спомняше какво бяха преживели двамата заедно — какво щяха несъмнено още и още да преживяват — и се разстройваше.

Ревност ли беше това? Тя си имаше своето изкуство, от което беше погълната; беше решила да не се омъжва. И това решение я правеше щастлива. Ако възникнеха някакви съмнения, само трябваше да помисли за Мари Касат, известната художничка, която бе останала неомъжена, за да се посвети на работата си.

Едуард улови погледа й и този път очите му станаха пепеляви.

Нещо започна да се топи вътре в Софи.

— Заглеждаш се, Софи, това е неприлично — прошепна Сюзан.

Софи потрепна. Усети как лицето й пламва. Мислеше, че в синия поглед на Едуард Деланза има някакво послание, но сигурно грешеше. Той няма да вземе да я гледа с такава обезпокоителна настойчивост и толкова хищен интерес.

Сюзан се бе обърнала към гостите си и коментираше остроумно, а те се смееха, само че първо бе погледнала загрижено към Софи.

Софи се задушаваше. Не можеше да си представи как би могла да преживее още един ден и една нощ, докато уикендът свърши и тя се върне в Ню Йорк. Може би ще успее да се престори на болна и да си остане в леглото.

Непонятният му флирт с нея преди вечерята все още бе свеж в паметта й. Той беше наистина първият мъж, който бе проявил дори и повърхностен интерес към нея, първият, който се бе заел да флиртува с нея, да й се усмихва и да я ласкае. Ако беше видял безобразната й походка, сигурно нямаше да бъде така очарователен — щеше да я пренебрегне като всички останали.

Сюзан стана, давайки знак, че вечерята е свършила и всички вече могат да се преместят в хола. Софи се бе замечтала за още един флирт с Едуард, когато гостите наставаха и се разнесе скърцането на отместваните столове. Тя си каза строго, че това няма да стане. Щом Едуард я види как куца през стаята, ще загуби интерес към нея. Дори преди да я бе намерил за привлекателна, нямаше да му се стори такава сега, щом види неравната й тромава походка.

Софи не помръдна от мястото си. Усещаше как погледът му се е закотвил върху нея с открито любопитство, но нарочно не вдигна очи. Накрая той се оттегли заедно с другите мъже на чаша бренди и пура в пушалнята. Софи стана бавно и тръгна след останалите жени. Беше изтощена.

От една страна, искаше й се да полети нагоре по стълбите към стаята си. Той нямаше да разбере, че тя е инвалид. И тогава тя щеше да се отдаде на импулса си, да се потопи в рисуването. Импулса да го нарисува.

От друга страна, никак не й се тръгваше.

Лиза се приближи към нея и изравни крачките си с нейните.

— Той ли беше?

Софи се усмихна вяло.

— Да.

Лиза нададе възторжен вик:

— О, можеш ли да го нарисуваш, Софи, какъв зашеметяващ портрет ще бъде!

Софи не каза нищо — какво можеше да каже? Възнамеряваше да го нарисува, и това щеше да бъде забележителен портрет. Софи не се и съмняваше.

— Какво мислиш за него? — Лиза спря извън салона, другите жени вървяха пред тях.

— Мисля, че е точно такъв, какъвто го описа, Лиза. Невероятен, дързък… опасен.

— И ти си се заплеснала по него!

Софи преглътна.

— Разбира се, че не съм.

Лиза проявяваше открито любопитство:

— За какво си говорехте вие двамата преди вечеря? Нали е ужасно очарователен? Мислиш ли… мислиш ли, че има нещо между него и Хилари?

— Лиза! — Софи беше скандализирана, че тя споменава за тяхната връзка сега, когато можеше някой да ги чуе.

— Е, какво? Тя е красива, той е женкар, а тя е вдовица и ги видях заедно — прошепна Лиза.

— Как… как, за бога, ще знаеш нещо за женкарите и за техните… подвизи? — избъбри Софи.

Лиза се усмихна ведро.

— Аз не се заключвам в Академията или в стаята си да рисувам ден и нощ като тебе, Софи Имам приятели. Излизам навън. Всички говорят. Вдовиците имат опит и са по-сигурни от омъжените жени.

Софи я загледа смаяно.

— Е, Нюпорт никога не е бил толкова интересен, сигурна съм. — Лиза се засмя и побърза да настигне другите жени в хола при сладките и чашите с шери.

Софи се хвана за перилата, успокоена, че Лиза си е отишла, и се запита какво ли ще се случи сега. След двадесетина минути мъжете ще се присъединят към жените. Не трябваше повече да чака… ако се осмели, разбира се.

А ако остане седнала, той може тази вечер да не разбере за куцането й. Софи знаеше, че действа неразумно, но обичайният й здрав разум изчезваше под напора на следобедните събития и на нечестивото й желание още веднъж да се озове около Едуард Деланза. Да попие наелектризиращия му чар.

— Къде отиваш? — Сюзан спря до нея.

— Мислех да си легна.

Сюзан се хвана за перилата.

— Не мисля, че трябва точно сега да се оттегляш, Софи.

Софи погледна майка си и усети напрежението й.

— Не искам да се държа неуместно.

— Толкова ранното оттегляне е неуместно. Точно както беше неуместно да излизаш сама следобеда и да пренебрегваш всичките ми гости.

Софи побледня.

— Прощавай, мамо.

— Разбира се. Знам, че не е било нарочно. Но, Софи… — и Сюзан взе ръката й — вчера една жена говореше за тебе. Нарече те „саможива“! Достатъчно трудно ми е и това, че те вземат за ексцентричка.

Софи бе наранена, но се помъчи да не се издава.

— Какво искаш да направя, мамо? Как мога да рисувам и същевременно да ходя по партита и надбягвания, и чайове? Ако приятелите ти са решили да ме смятат за ексцентричка, може би са прави. За тях аз съм странна.

— Ти можеш да бъдеш ексцентричка колкото си искаш, скъпа, докато си имаш предлог за това. Беше сама в Ню Йорк два месеца, посвещавайки се на изкуството си. Този уикенд трябва да се посветиш на моите гости. Наистина, Софи, много ли искам от тебе?

Софи поклати отрицателно глава.

— Права си, наистина не искаш много от мене.

— Може би не трябваше да ти позволявам да оставаш сама в града, може би трябваше да настоявам да дойдеш за през лятото в Нюпорт със семейството.

Софи се стресна.

— Това няма да накара да изоставя изкуството, мамо.

Сюзан направи гримаса.

— За съжаление няма, и аз го разбирам. — Тя се поколеба, улавяйки погледа на дъщеря си. — Наблюдавах те с Едуард Деланза тази вечер, Софи. И не мисля, че го виждаш за пръв път тази вечер.

Софи хлъцна и едва успя да си поеме дъх. Наистина те не се срещаха за първи път тази вечер — поне за нея беше така, — но не можеше да каже на майка си, че е била толкова неморална и пропаднала, че го е шпионирала, докато се е любил със съседката им.

— Права съм! — извика Сюзан.

— Не точно — каза Софи, — не точно. Видях го по-рано, това е, но не сме говорили.

Сюзан вдигна пръст.

— Искам да стоиш далеч от него, разбираш ли? Ако поради някаква невероятна причина той те ухажва, трябва да се държиш надалеч!

Софи си пое дъх.

— Имам намерение да стоя далече от него. Не съм глупава.

— Мъж като този е в състояние да завърти главата на неопитна хлапачка като тебе.

— Не и моята. А и аз вече не съм хлапачка, мамо, на двайсет години съм. — Софи погледна Сюзан — Наистина ли е контрабандист на диаманти?

— Да, така е и ако това не ти е достатъчно като предупреждение, той е завършен, непоправим женкар.

Софи не беше готова, за разлика от майка си, да осъди Едуард като безнадежден и непоправим, независимо какво беше видяла. Спомни си думите му, как я беше помолил да не вярва на всичко, което чува за него.

— Щом е толкова ужасен, защо е тук?

Сюзан въздъхна.

— Той е душата на вечерта. Винаги така става с красивите ергени. А господин Деланза по-специално е популярен точно защото миналото му е толкова подозрително… без да споменаваме факта, че е невероятно красив и чаровен. За кого, мислиш, говорят жените сега? Той вече направи моето събиране много успешно. — После Сюзан се приближи и понижи глас. — Ти вече си далеч от възрастта на невинността, Софи, така че чуй ме добре. Ако Хилари или някоя друга реши да се възползва от неговата мъжественост — а той несъмнено харесва богатите, красиви и опитни жени — това си е тяхна работа. Те знаят какво правят. Ти не знаеш. Не си нито богата, нито красива и въпреки възрастта си все още си доста наивна. Тази вечер се държа много глупаво, като му позволи да те ухажва и го насърчаваше. Предупреждавам те, стой далеч от него за твое собствено добро!

Софи я заболя. Не би трябвало; знаеше, че е безлична куца жена и никога не би могла да бъде сметната дори за горе-долу хубава; винаги го беше знаела. Но можа да отговори едва след миг:

— Не съм толкова глупава, колкото си мислиш. Не съм го примамвала и не съм го насърчавала. А и никога няма да го направя.

Сюзан изведнъж се усмихна и прегърна дъщеря си.

— Не искам да те видя наранена, Софи, ти го знаеш Повече от всички знам какво е да обичаш такъв мъж. Искам да те предпазя.

— Знам, мамо — каза тихо Софи. Бе разбрала намека за баща си, но тази вечер не искаше да го обсъжда. — Знаеш, че не се интересувам от мъжете.

— Всички жени намират мъж като този за интересен, Софи. Ти със сигурност не би могла да бъдеш изключение.