Бренда Джойс
След невинността (27)

26

Софи поклати глава отрицателно. Погледите им се сляха. Тя се чу да изстенва, когато той бавно я обгърна с ръка и я притисна още по-плътно към тялото си. Тя притисна ръце до гърдите му, но това бе само един слаб жест… не можеше да го отблъсне от себе си с никакво действително усилие.

Само да не бе обикнала този мъж Тогава може би нямаше така силно да иска да слее тялото си с неговото. Тогава може би нямаше да го има горещото желание, безумната и неотвратима страст.

Устата на Едуард докосна нейната. Направи го напълно съзнателно и Софи изхълца.

— И ти се чувстваш като мене — каза той, без да прикрива тона си, натежал от страст и триумф. Очите му горяха. — Виждам го в очите ти… чувствам го в тялото ти.

— Не — успя да излъже Софи, защото знаеше, че той сега ще я целуне, точно както знаеше, че той има опит в нейното съблазняване и изпадна в ужас.

Той отново щеше да я нарани… и тя със сигурност не би могла да преживее още един удар от него.

— Да — каза той нежно, усмихна се едва-едва и бавно потърка набъбналите си слабини в нея. Ръцете му се спуснаха по раменете й, по копринения халат и обхванаха болезнените й подути гърди. — О, господи, Софи.

И Софи знаеше какво мисли той, също както и тя — какво ще бъде, когато той навлезе дълбоко в нея. Почувства се слаба, зашеметена. Ясно усещаше пръстите му, които галеха уголемените й зърна през памучната и копринената тъкан, и топлия му неравен дъх, които докосваше като с перо устните й.

Софи изстена.

Едуард издаде остър звук и я прегъна назад. Устата му се впи в нейната.

Тогава в света не остана нищо друго освен неговата уста, впита в нейната, и твърдото му тяло, потръпващо до нейното. Софи се предаде. Отвори се за него, вкопчи се в него. Целувката веднага се промени, стана лакомо, ненаситно чудовище.

Софи започна да го целува, облизвайки устните му. Тя се притискаше до него, той я засмукваше. Ръцете и се плъзнаха надолу и обхванаха твърдия му висок задник. Тя започна да се бори с езика му и го победи. Той мачкаше и стискаше гърдите й с нарастваща настойчивост, докато от тях започна да тече топлото й мляко.

Софи извика, усещайки, че желанието му нараства и се превръща в нещо ненаситно и всеобемащо. Ръцете й се плъзнаха към слабините му. Едуард раздра халата и ризата й и износеният плат се скъса почти безшумно. Софи изхълца във върховна наслада, когато устните му се впиха в болезнените й набъбнали зърна. Тя изхлипа и отметна назад глава, докато той ги смучеше.

Тогава тя не можа да издържи повече. Желанието избухна в Софи и се превърна в лудост. Ръцете й се спуснаха по голямата издатина в предната част на панталоните му. Трепереща, трескава, решителна, тя плъзна пръсти по нея и започна да я масажира. Едуард хлъцна, откъсвайки уста от гърдите й. В следния миг тя се намери в ръцете му и той я отнасяше тичешком към голямата спалня. Затвори с ритник вратата. Все още с нея на ръце, стигна до леглото, положи я и се отпусна върху нея.

Нищо друго нямаше значение — само това. Софи разтвори колене, обви глезени около хълбоците му. Едуард откопча с рязко движение панталоните си. За един потресаващ момент те се гледаха в очите. После той легна върху нея и я изпълни изцяло.

Софи се вкопчи в раменете му, люлеейки диво хълбоците си. Извика: „Да, Едуард, да…“ Ноктите й се забиха в гърба му. За миг той застина, после отвърна на трескавата й подкана и започна да се движи силно и бързо. В мисълта на Софи имаше само едно — че обича този мъж и винаги щеше да го обича. След миг тя бе отнесена във възходящата спирала на насладата и се разпадна в безумен екстаз.

Когато отвори очи, неимоверно задъхана, тя срещна широко отворените, безумни очи на Едуард Той не се движеше, но още бе в нея, съвършено твърд. Когато погледите им се срещнаха, в неговия проблесна нещо свирепо. Устата му веднага намери нейната в дълга интимна целувка. Той вдигна глава и погледът му прониза очите й.

— Софи.

После започна да я гали, още по-силно и още по-бързо, отколкото преди. Въпреки че току-що бе достигнала един зашеметяващ връх, кръвта на Софи отново закипя. Едуард я обви с ръцете си и отново потъна в нея. Извика, треперейки, и зарови лице в ямката на шията й, точно до рамото.

Софи спусна ръка по гърба му, затваряйки очи, и се потопи в усещането. Сърцето й още биеше като хваната в капана дива птица, а неговото туптеше дори още по-силно, притиснато до гърдите й. Софи не искаше да мисли. Притисна буза до неговата. Този допир до него бе едновременно горчив и сладък.

Едуард се размърда. Софи не посмя да помръдне, страхуваше се от това, което можеше да последва. Господи боже, сега бяха напълно чужди. Това, което се случи, не биваше да се случва — но беше толкова неизбежно. Какво щяха да си кажат сега? Здравей? Довиждане? Беше много хубаво, благодаря?

Тя преглътна горещите си сълзи.

Едуард се изтегна до нея, без да я изпуска от силната си прегръдка, и тя се сгуши до него. Софи се боеше да го погледне, но бе облекчена от това, че той не се отстрани от нея. Напрегна се, когато ръката му погали рамото й и се спусна по нейната ръка. След миг тя усети, че той изследва корема и талията й.

Не можеше да го избягва дълго време и отвори очи, поглеждайки нагоре към лицето му. Не знаеше какво очаква да види, може би нахално мъжко самодоволство, но той беше много тържествен, почти мрачен. Бе поразена. Да не би да съжалява за срещата им?

Можеше да овладее почти всичко, изминалите две години го бяха доказали — но не и тази разкошна, всеотдайна страст.

— Не дойдох тук заради това — каза Едуард.

Софи хлъцна. Преди време нямаше да му повярва, но сега, поглеждайки в очите му, повярва.

— Просто се случи — каза Едуард, а ръката му още лежеше неподвижно на стомаха й. — Няма да се извинявам.

Софи се вгледа в голямата му загоряла ръка, отпусната на белия й плосък корем точно под пъпа, съвсем близо до гнездото, което пазеше нейната женственост. Софи се изплъзна изпод ръката му и седна, придърпвайки халата плътно около раменете си.

— Аз н-не искам извинение.

Един мускул потрепна на бузата на Едуард. Той също се изправи в леглото, напъха ризата в панталоните си и ги закопча.

— Между нас всичко е много добро, Софи.

Тя избягна погледа му, опитвайки се да не се почувства наранена от думите му. Бе сигурна, че не е имал намерение да я обиди точно сега Но никога не би определила тяхното любене като „много добро“. Великолепно, прекрасно, разкошно — да, но не и „много добро“. Той като че ли очакваше отговор, затова тя промърмори:

— Да.

— Защо си толкова слаба?

Тя премига.

— Какво?

— Ти си родила. Но си по-слаба, отколкото когато се запознахме. Не се ли храниш?

Тя застина тревожно. Подбра думите си внимателно.

— Не е лесно точно сега. Все не си доспивам… с детето има много работа, макар че Рашел ми помага. И се тревожех. Нямах апетит.

Погледът му потъмня.

— Но ти кърмиш Едуина.

Тя почервеня, помисли си не за Едуина, а как той бе засмуквал гърдите й.

— Разбира се.

Едуард се измъкна от леглото, пъхна ръце в джобовете си и седна с гръб към нея. Загледа се през прозореца. Навън бе започнало да вали сняг.

— Вече няма нужда да се тревожиш за нищо, знаеш го.

Софи си пожела да можеше да види лицето му.

— Какво искаш да кажеш, Едуард?

Той се обърна със свиреп поглед.

— Едуина е моя дъщеря. Ти си нейна майка. Това ми дава известни права. Едно от тях е да издържам нея и тебе.

Тя преглътна, копнеейки за любовта му.

— А използването на тялото ми да не би да е друго от твоите права?

Той трепна.

— Скъпа, ти ме използва също толкова, колкото и аз тебе!

Софи скръсти ръце, не можейки да отговори.

Но Едуард се беше ядосал и никой не бе в състояние да го спре.

— Не мисля, че някога съм бил с по-гореща и по-настървена жена.

Софи сви устни. Какво можеше да каже? Че страстта, която изпитва към него, се подклажда от любовта, която изпитва към него? Че може би ще остарее и ще побелее, без да е престанала да копнее за него?

Погледът на Едуард се спусна по натежалите й гърди.

— Не… знам, че никога не съм бил с такава гореща жена.

— Стига.

— Добри учители си имала, Софи.

— Ти ми беше учител.

Той се засмя.

— Това беше отдавна. Тогава беше девица, а не съблазнителка.

— Стига. Моля те.

— Защо? Защото истината е грозна? Защото не можеш да я примириш със собствената си фасада? — Очите му хвърляха искри. — Хенри знае ли колко си страстна? Знае ли го от личен опит?

— Стига! — изпищя Софи.

— Не! — изкрещя Едуард.

Софи замръзна.

— Не!

Той извика отново и ръката му се стрелна, помитайки всичко от тоалетката на пода. Стъклените шишенца и порцелановите купички се разлетяха на парчета.

Софи се хвана за таблата на леглото, треперейки от страх.

Едуард пристъпи към нея с неприкривана ярост и внезапно спря.

— Ще се срещнеш ли с него тази вечер? — изсумтя той.

Тя го загледа безпомощно, не бе в състояние да отговори.

— Ще се срещнете ли? — изкрещя той смъртнобледен.

— Не — прошепна Софи. — Искам да кажа, не знам.

— Не знаеш!

Той се обърна и стовари юмрука си по красивата синьо-бяла ориенталска лампа, която се стовари с трясък на пода.

Софи се дръпна назад, опряна плътно до таблата на леглото.

— Ще се омъжиш ли за него? — изрева той.

Софи предпочете да не отговаря. Сълзи се стичаха по лицето й.

Едуард изруга. Тресна с юмрук по тоалетката и издърпа едно от чекмеджетата така силно, че то падна на пода. Изправи се, държейки в ръка синя кадифена кутия, и ритна чекмеджето настрана.

Приближи се към Софи и хвърли кутията към нея. Тя се удари в коленете й.

— Отвори я!

Тя погледна към кутията, която лежеше в краката й, страхувайки се да я докосне, страхувайки се от това, което щеше да види вътре.

— Отвори я, по дяволите! — изрева той.

Софи, цялата разтреперана, коленичи и посегна към кутията. Сърцето й падна в петите. Вътре имаше великолепни висящи обици с диаманти, които сигурно струваха цяло състояние. Освен тях в кутийката лежеше триредна диамантена огърлица и пръстен с един самотен диамант. Пръстенът бе напълно достоен за камъка си, който сигурно бе не по-малко от осем карата. Това беше годежен пръстен.

— Ето това мога да ти дам — каза Едуард с дрезгав глас.

Софи премига, вдигайки поглед към него, и безпомощно взе отворената кутия, без да знае какво да прави с нея… и с него.

— Това не ти ли е достатъчно? — Той отново извиси глас. — Нали това искаш? Нали това искат всички жени? Или все още искаш да се омъжиш за Хенри Мартен?

Лицето му бе станало яркочервено от гняв.

— Никога не съм казвала, че искам да се омъжа за Хенри — прошепна тя почти нечуто.

Но Едуард бе прекалено ядосан, за да я чуе. Той отиде към стената, дръпна от гвоздея й една картина — великолепен Давид — и откри малък сейф. Завъртя дръжката. Желязната вратичка отскочи. Той се обърна към нея, стиснал едната си ръка в юмрук.

— Още ли мислиш за се омъжваш за Хенри? — запита той и хвърли по нея това, което държеше в шепата си.

Софи извика от страх, когато усети ударите от някакви малки остри неща. После разбра, че той я бе замерил с диаманти — диаманти от всякакви форми и размери, всички шлифовани и полирани, които се търкаляха по леглото и в гънките на халата й, стрелкайки я с ярки отблясъци.

— Е, какво има, Софи? — извика Едуард. — Проклета да си! Проклета да си! Не съм достатъчно добър, така ли? А това прави ли ме достатъчно добър? — И той махна към искрящото легло.

Хвана халата й и запрати в лицето й шепи коприна и диаманти, оголвайки бедрата й при този жест. Тя закри лице с ръце и захълца.

Едуард изруга. Софи извика, когато той пусна халата й само за да я сграбчи за раменете ужасно силно, хвърляйки я на леглото. Озова се лице в лице с него, очи в очи. Никога не беше виждала толкова разярен човек като Едуард.

— Ти няма да се омъжиш за Хенри Мартен! — изсъска той. Пусна я внезапно, и тя се свлече на възглавниците като бездушна купчина плът.

— Проклета да си — каза той и излезе от стаята. Външната врата на апартамента се хлопна след него.

Софи изхълца, свивайки се на кълбо. Диамантите на Едуард я бодяха болезнено по бедрата и хълбоците. С горчив и гневен вик тя махна с ръка, помитайки ярките твърди камъни на пода.

— Проклет да си — прошепна тя след него. — Проклет да си.

Едуард стоеше, чакайки асансьора, с ръце в джобовете и решително стисната уста. Гневът му постепенно се уталожваше като праха, вдигнат от буря, но в никакъв случай не бе отминал. Течеше във вените му като прашните вихри, подети от вятъра.

Макар че съжаляваше, задето избухна така ужасно, той никак не съжаляваше, че се любиха. Въпреки бохемското си минало Софи не можеше да има неговия опит, затова не можеше да знае колко изключителен бе съюзът им. Но той знаеше. Той знаеше съвсем точно защо взаимната им страст не беше като никоя друга. Защото той никога не се бе любил с жена, в която да е безнадеждно влюбен — жена, която да му бе липсвала телом и духом цели две години.

Едуард отново потрепери, този път не толкова от гняв, колкото от тъга, болка и непреклонна решимост. Как може тя да мисли за брак с Хенри Мартен и същевременно да отхвърля недвусмислено собственото му предложение? Това беше неразбираемо. Караше го да иска да се обърне веднага, да тръгне по коридора, да нахлуе през вратата, да разпердушини целия апартамент пред очите й и да я завлече за косата пред най-близкия мирови съдия.

Едуард затвори очи, борейки се с пристъпа на несвестен гняв, който го връхлиташе. Никога не се бе чувствал толкова ядосан. Съзнаваше, че неотдавнашният му изблик е бил по-скоро детински и нещо повече — непростим. Но и никога преди не се бе влюбвал. Фактически, ако не беше ядосан, ситуацията можеше да му се види иронична и дори забавна.

Защото жената, която обичаше, бе отхвърлила предложението му не един, а два пъти, а ако тази сутрин се брои, дори три пъти. И не само това, тя бе износила и родила дъщеричката му дори без да се опита да му извести, докато бе станало прекалено късно — за да не може той да разбере, че има дъщеря, да го научи едва след много месеци. А сега възнамеряваше да се омъжи за друг мъж.

Не, тук нямаше нищо смешно, абсолютно нищо. Беше прекалено сърцераздирателно — плачеше му се. Как бе могла да го заблуждава за Едуина… и как бе могла да избяга с нея? Как бе могла да му откаже, без дори да помисли върху предложението му? Господи… през годините той бе имал хиляди жени, които си падаха по него и на драго сърце биха се съгласили да се омъжат за него! Едуард погледна таблото на асансьора — той беше едва на третия етаж Изруга асансьора; изруга и нея.

Може би не познаваше добре Софи О’Нийл. Никога не би допуснал, че тя може да се държи така. Беше мислил, че е почтена и неспособна на предателство и измама. Но никога не бе смятал, че е способна да живее като бохемка, а го бе видял със собствените си очи. Едуард потрепери от ревност, като си спомни французина Жорж, който толкова явно се бе увлякъл по нея. Той ли я е научил да бъде така освободена в страстта си? Вратата на асансьора най-накрая се отвори и Едуард се пъхна в облицования с дърво сандък.

Каза си, че миналото вече няма значение. Сега имаше значение само това, че Софи е майка на детето му, че той я обича, че ще я накара да го обикне — беше сигурен в това — и че ще я заведе пред олтара по един или друг начин. Още няколко дни в апартамента му в „Савой“, и тя ще бъде така порядъчно компрометирана, че няма да има избор. И този път нямаше да й се доверява. Макар че вярваше, че тя съжалява, задето го бе измамила относно Едуина и задето му бе избягала от Париж, този път нямаше да се осланя на случайността. Залогът беше твърде висок. Емоциите бяха прекалено горещи и прекалено невъздържани. Знаеше, че няма да оживее, ако загуби и двете завинаги. Щеше да я наблюдава отблизо… да бъде сигурен, че тя няма да се опита отново да му се изплъзне или, още по-зле, да избяга с Хенри Мартен.

Едуард тръгна по коридора на втория етаж, внезапно изтощен и уморен. Почти не беше спал тази нощ. Беше ужасно въодушевен, че най-накрая пак е открил Софи и дъщеря си и ужасно се ядосваше всеки път, щом се сетеше за всичко, което тя бе направила, или за връзката й с Хенри Мартен. И всеки път, щом си спомнеше как бе изглеждала тя в онази деколтирана рокля или как устните и тялото й се бяха притискали до него, избликващата в такива мигове страст заплашваше да подкопае самоконтрола му. В края на краищата той ясно съзнаваше, че тя е спала само на няколко етажа по-нагоре, в неговия апартамент, в неговото легло.

Сега гневът му почти се бе изпарил и над него се спусна като облак едно емоционално и физическо изтощение.

Едуард извади ключа си, но замря на място, защото видя, че вратата на стаята му е отключена. Огледа се наоколо. Разбира се, клечката кибрит, която бе втъкнал между вратата и касата, лежеше на изтривалката. Някой е бил в стаята му… или още е там.

В Африка Едуард винаги бе носил със себе си скрит нож и малък пистолет. Той се напрегна и бутна вратата, но не влезе вътре. Зърна само единичното легло и двете нощни шкафчета.

Едуард пристъпи една крачка напред и същевременно отвори още по-широко вратата. Сега видя и облицованото с брокат кресло с облегалки за главата край прозореца със завеси на червени ивици, тоалетката и гардероба край отсрещната стена на стаята.

Който и да се намираше вътре — ако вътре имаше някой, — стоеше зад отворената врата или прилепен до стената от другата й страна.

Едуард реши да повярва, че вътре има някой натрапник и че е застанал зад вратата. Ритна вратата с все сила и нахлу вътре, очаквайки натрапникът да извика от болка, очаквайки да чуе трошене на кости от удара на солидната кленова врата.

Вместо това някой го сграбчи изотзад от другата страна на вратата и го завъртя силно. Едуард бе готов да нападне, но прекалено късно, самият той бе нападнат. Съкрушителен удар го тресна по челюстта, последван от друг в корема. Едуард изсумтя от болка и се стовари заднешком на тоалетката.

Следващият удар зашемети Едуард и свитки изскочиха от очите му.

— Отбранявай се, нищожество такова, направи ми това удоволствие!

Едуард почувства, че го изправят на крака. Беше замаян, но сграбчи ръцете на мъжа, опитващи се да го събори. За съжаление нападателят, висок колкото него, а може би и повече, беше мускулест и добре трениран. Едуард обаче също беше невероятно силен и докато се бореха, той успя да събори нападателя.

Едуард веднага приклекна, готов за атака. Погледът му се проясняваше. Видя, че нападателят е съшият мъж, който го бе блъснал във фоайето на хотела преди доста много месеци. Но докато нападателят се изправяше, Едуард нямаше време да мисли. Сви юмрук и бухна мъжа в корема, който беше твърд като дъска. Мъжът почти не трепна.

— Ще те разкъсам парче по парче и ще се наслаждавам на всеки миг от това — изсумтя мъжът.

Едуард блокира следващия му удар. Хвърли се напред, изблъсквайки по-възрастния мъж към стената. Започнаха да се борят, като всеки разчиташе на по-голямата си сила и тежина, за да надмогне другия. Бяха лице в лице, очи в очи. Когато Едуард накрая погледна в златистите ириси на другия, запита:

— Кой си ти, по дяволите?

Но знаеше.

Мъжът се отпусна съвсем малко и двамата отново се вкопчиха един в друг, разтреперани и задъхани.

— Аз съм бащата на Софи — каза той с мек и заплашителен тон. Диво удовлетворение просветна в очите му. — Най-накрая имам възможността да получа възмездие — каза той. — И много ще ми хареса да те разкъсам парче по парче и косъм по косъм. А след това ще се ожениш за нея.

Едуард се вгледа в разярените му очи.

— Господи — прошепна той.

Джейк О’Нийл не беше мъртъв. Беше подозирал това много отдавна и имаше право.

Но сгреши, като се отпусна.

— Отбранявай се! — изрева Джейк О’Нийл, изтръгвайки се от охлабената хватка на Едуард.

Юмрукът му се стрелна напред. Главата на Едуард отскочи назад така рязко, че той чу изпращяване, прелитайки през стаята.

Джейк изсумтя доволно лее хвърли подир него.

Едуард тупна на пода, започвайки да осъзнава, че другият не разбира положението и че има мотив да го убие. Когато Джейк се приземи върху него, Едуард се търкулна настрана. Изви се и скочи на крака, бърз като дива котка, решен да се зашити от другия — от бащата на Софи.

— Няма да се бия с тебе! — извика той задъхано.

Джейк бавно се изправи на крака. Двамата мъже се задебнаха предпазливо като боксьори.

— Не ти давам никакъв избор.

Едуард реши да пристъпи направо към въпроса.

— Обичам дъщеря ти… и винаги съм я обичал.

Смехът на Джейк прозвуча като лай.

— Помолих я да се омъжи за мене два пъти… три пъти, ако се брои и тази сутрин.

Джейк замря.

— Не ти вярвам — каза той.

Едуард се изправи полека, все още готов да се сниши и да отскочи, ако Джейк отново се хвърли върху него.

— Явно знаещ че тя е майка на детето ми.

— Да.

— Знаеше ли, че тя ми каза за детето едва преди месец? Знаеше ли, че й предложих да се омъжи за мене преди две лета, още когато взех невинността й? Знаеше ли, че отново й предложих брак, когато се срещнахме повторно — миналия месец в Париж? Знаеше ли, че тя пак отказа и освен това избяга, като взе и дъщеря ми със себе си?

Едуард вече не можеше да сдържа гнева си, тъгата и горчивината, натрупани в сърцето му. Отпусна юмруци надолу, но продължи да ги стиска и целият трепереше.

— Нея трябва да сложиш на коляното си и да натупаш като непослушно дете, О’Нийл. Именно тя ме лиши от правата ми на баща — отне ми детето. Именно тя възнамерява да се омъжва за друг мъж.

Джейк също спусна юмруци.

— Ти наистина я обичаш — каза той смаян.

— Ще се оженя за нея — каза Едуард с искрящи от гняв очи. — Дори да трябва да я принудя.

Джейк го наблюдаваше внимателно, изтривайки с ръкав потта от челото си.

— Защо ти отказа? Какво си направил, че е избягала?

— Нищо! — изкрещя Едуард. Бореше се да запази спокойствие. — Дъщеря ти каза, че няма да се омъжи за мене, защото не ме обича. Предпочита да живее като бохемка в Монмартр… да си взема любовници, когато пожелае, докато учи рисуване.

Джейк го загледа втренчено.

— Не ти вярвам.

— Тогава може би трябва да идеш да я попиташ — сопна се Едуард. Сега усмивката му стана опасна. Бяха си сменили ролите на нападател и нападнат. — Но не можеш да го направиш, нали? Защото си мъртъв.

Джейк изпъна рамене.

— Правилно.

Едуард пристъпи напред с лице, изкривено от нов пристъп на гняв.

— И доколко е правилно, господин О’Нийл? Дъщеря ти има нужда от тебе… и винаги е имала. Но ти не беше при нея, кучи син такъв!

Джейк го загледа втренчено и в очите му плувнаха сенки. Не каза нищо, не направи опит да се защити.

— Изчезването ти от живота й е непростимо — каза рязко Едуард.

Джейк стисна челюст.

— Кой, по дяволите, ти е дал право да ме съдиш?

— Любовта ми към Софи ми даде това право — каза свирепо Едуард.

Джейк изведнъж посегна и сграбчи ръката на Едуард.

— Може би си прав. — Очите му изведнъж заблестяха с подозрителна влага. — Да идем да пийнем нещо. Аз черпя и ще поговорим.

Едуард погледна в неспокойните му очи и видя там твърде много призраци — и съжаления, — които трябваше да преброи.

— Добре — каза той с по-равен тон. — После се усмихна едва забележимо. — Но аз черпя, Джейк.