Бренда Джойс
След невинността (10)

9

Едуард последва Софи в къщата. Тя не каза нищо. Вървеше с изправени рамене и вдигната глава. Той чуваше дишането й — леко, неравно. Подозираше, че е уплашена.

Искаше да я успокои, но той самият се страхуваше, че тя може да се откаже от поканата си, ако започнат да я обсъждат, затова замълча. Вместо да я следва, той избърза и застана пред нея, взирайки се в изопнатото й лице.

Те спряха в края на коридора. Тя отвори вратата, но не влезе вътре. Бледа и напрегната, тя вдигна твърд поглед към него. Едуард й се усмихна окуражаващо. Тя не отвърна на усмивката му.

— Влезте — каза тя. — Ако все още искате.

Едуард влезе в просторна стая. На отсрещната страна имаше два огромни прозореца и отворена врата, която водеше към друга част от ателието. На стените висяха няколко платна.

Той влезе бързо вътре, зареял поглед към картините. Особено го привлече един красив портрет на Лиза във въздушна бална рокля с широки поли, нарисувана меко и романтично, с пастелни, светли тонове. Тюлените поли, все едно на рокля на балерина, бяха нарисувани с такива интересни ефекти, че на Едуард му се стори, че още малко, ще зашумолят и ще излязат от картината.

Спря пред един натюрморт с ярки червени и пурпурни цветя. Картината беше съвсем различна от портрета на Лиза, както денят се различава от нощта. Софи бе използвала драматична, почти сурова палитра, преобладаващо червена и много тъмна, беше нанасяла щрихите енергично и явно, а фонът оставаше в нефокусирана сянка. Едуард бе поразен. Тези платна не бяха трагични като маслената картина с емигрантките, но бяха нарисувани със страст и бяха също толкова силни. Всичките й творби извънредно много се различаваха от обикновения начин на рисуване, а ефектът от тях беше далеч по-мощен и по-красив.

Още в първия миг той бе усетил, че под сериозната й външност се крие нещо повече. Софи бе способна на дързост, блясък и оригиналност, на сила и страст — и повече не биваше да крие изкуството си или себе си от света. Едуард беше сигурен в това, както в нищо друго досега.

Обърна се и я погледна, дълбоко замислен. Какви други тайни се криеха зад фасадата й на обикновено момиче? Защото сега той виждаше само скромната й външност. Пулсът му се ускори при интригуващата мисъл, че тя вероятно би могла да бъде също толкова страстна и в леглото, както в ателието.

— Какво мислите? — прошепна тя, поруменяла.

— Удивлявате ме, Софи. — Той знаеше, че продължава да се взира напрегнато, но нищо не можеше да направи.

Не можеше и да се опита да се усмихне.

Тя беше сериозна и напрегната, погледът й бе втренчен в него.

— Вие не харесвате работата ми — каза тя дрезгаво, но решително.

Едуард констатира, че тя не го е разбрала. Опита се да подбере думите грижливо, погледът му отново пробяга по платната. Едуард замръзна отново, потресен от друга нейна картина, по-малка, която преди не бе забелязал достатъчно добре. Беше портрет на млад мъж, нарисуван с класическа прецизност. Можеше да мине за фотография, ако не беше цветна. Мъжът със златистокестенява коса седеше на стол, гледайки право в зрителя. Едуард се смути. Познаваше този човек.

— Софи… кой е тоя?

— Баща ми, какъвто си го спомням, преди да умре преди много години.

Едуард се приближи и се загледа в красивия мъж със златисти очи. Сърцето му внезапно подскочи. Господи! Би се заклел, че съшият този мъж вчера се блъсна в него в „Савой“, когато си вземаше пощата — същият мъж, но с дванадесетина години по-млад!

Но това не беше възможно, нали?

— Софи, кога умря баща ви?

Тя трепна.

— Загина в пожар.

— Идентифицираха ли го?

Тя не мигна.

— Искате да кажете, тялото му?

— Извинете. Да.

Тя кимна.

— Бил е… неразпознаваем, но… той беше в затвора. Имаше специална плочка с името. Тя беше… непокътната.

— Разбирам. — На Едуард му хрумна още нещо. — Сам ли е бил в пожара?

Софи поклати отрицателно глава.

— Предполагам, че сте чули слуховете. Не им вярвайте, Едуард. Баща ми беше голям човек Загубил майка си и сестра си в пожар в селото, подпален от британски войници, когато бил момче… а момчетата не разсъждават ясно. Търсел отмъщение. Подпалил военен лагер. За нещастие загинал един войник и Джейк трябвало да бяга от Ирландия. — Тя стисна челюсти. Носът й бе леко почервенял. — Е, и дошъл в Ню Йорк Там срещнал майка ми и се оженили.

Софи замлъкна и стисна полите на роклята си. Като видя, че тя няма намерение да довърши историята, Едуард леко я подтикна:

— Какво се случи?

— Той преуспял тук Започнал като обикновен работник, но скоро станал строителен предприемач. Сюзан естествено била от висшето общество. Той построил за нея… м-м… хубава къща на Ривърсайд Драйв. Скоро започнали да се движат из висшите кръгове. Било случайност, ужасна случайност, но веднъж един англичанин, пенсиониран офицер, който бил в оня лагер тогава, го познал на едно светско събиране. Не само го познал, но лорд Карингтън казал името му. Баща ми не си бил сменил името, много глупаво от негова страна, но не мислел, че миналото ще го хване точно в Ню Йорк.

— Наистина невероятно съвпадение — съгласи се Едуард и посегна да докосне ръката й, леко, успокояващо. — Баща ви сигурно е изглеждал съвсем различно, тогава е бил по-възрастен.

— Бил е на двайсет и четири години, а аз бях почти на шест. Разбирате ли, той е бил момче, когато е срещнал Сюзан и се оженил за нея.

— Съжалявам, Софи — каза меко Едуард и взе ръката й.

За миг тя му позволи да я задържи, но след това я издърпа.

— Бях на шест години, но не можах да забравя деня, когато той се сбогува. — Софи се насили да се усмихне. — Бях съсипана. Не мога да си спомня какво ми каза, сигурно е казал, че може и да не се върне, но аз някак си го знаех. Децата според мене са невероятно прозорливи.

Едуард кимна сериозно и със съчувствие.

— След по-малко от година го хванаха и скоро след това бил екстрадиран във Великобритания и затворен там — заради онова единствено престъпление на осиротяло момче. След две години затвор избягал заедно с още един мъж, само за да загине в пожар.

— Съжалявам — повтори Едуард. — Какво станало с другия мъж?

— Не го открили.

И тогава Едуард разбра. Разбра. Обърна се и погледна портрета на Джейк О’Нийл. Ах, ти, кучи сине, помисли си с възхищение, примесено с гняв. Жив си, и се криеш, нали? Не искаш ли да видиш отново дъщеря си? Как можеш да стоиш далече от нея? И защо се блъсна в мене оня ден?

Джейк О’Нийл го гледаше с надменните си и подигравателни златисти очи.

— Едуард?

Той се обърна и видя, че кехлибарените очи на Софи бяха огромни и лицето й бледо.

— Добре ли сте? — запита той. — Не исках да засягам болезнена тема.

— Винаги ще ми липсва — каза тя простичко.

Едуард инстинктивно усети, че ще открие Джейк О’Нийл и ще накара това копеле да се върне при дъщеря си. Изведнъж това му се стори по-важно от всичко друго. После му хрумна нещо. Джейк О’Нийл е жив… но Сюзан се е омъжила повторно. Обърна се и погледна към Софи, която го наблюдаваше, и се опита да си представи скандала, който би предизвикала появата на Джейк пред обществото. Трепна, защото не беше необходимо да е вълшебник, за да знае, че това ще засегне много хора. Затова ли Джейк бе останал мъртъв и погребан през всичките тези години? Може би не даваше и пукната пара за жена си и дъщеря си. А може би прекалено много се безпокоеше за тях. Във всеки случай Едуард реши да разбере.

— Едуард? — каза тя с нисък и нерешителен глас. — Какво точно мислите за моята работа?

Едуард взе ръката й и я накара да застане заедно с него пред картината с цветята. Погледна към трептящия натюрморт.

— Тази ми харесва най-много. Не знам как някой може да направи едни обикновени цветя толкова вълнуващи.

— Сюзан ги видя през май — каза Софи бавно, а бузите й леко почервеняха. — Каза, че дори не приличат на цветя. Всяко петгодишно дете можело да рисува такива.

Едуард трепна.

— Не мога да повярвам, че е казала така.

Софи го гледаше с напрежение.

— Не сте ли съгласен?

— Не, по дяволите! Тази картина ми харесва най-много!

— Вие харесвате работата ми?

Той се обърна към нея. И каза много меко:

— Много. Вие сте блестяща, Софи.

Тя наведе глава. Той разбра, че много рядко е чувала похвали от семейството си. Едуард се обърна и тръгна из стаята, поглеждайки през прозорците към градината. Но когато се приближи до отворената врата, леко любопитен да види какво има в другата част на ателието й, Софи обърна глава. И извика:

— Едуард!

Това беше предупреждение.

Той спря. Тя бе станала пепелявобледа.

— Не бива ли да надзърна оттатък?

Тя като че ли не можеше да произнесе и дума. Сега любопитството на Едуард се разпали, защото знаеше, че Софи пак се крие от него.

— Какво има в другата стая, Софи?

Тя отвори уста, но не се чу нито дума. Накрая изрече:

— Нещо, което не съм довършила.

Едуард не можа да устои. Чу я да изстенва, но тръгна решително напред. Но замръзна на прага на другата стая, невъобразимо потресен.

Явно тя работеше тук. Стаята беше по-малка, но много светла с цяла стена от прозорци, високи от пода до тавана. Стаята беше празна, с изключение на един голям портрет, който стоеше на статив в средата, малка табуретка и маса, затрупана с туби бои, палитри от всякакъв размер и всякакви четки. Вътре миришеше силно на маслени бои и терпентин.

— Господи — прошепна той, зашеметен. Тя беше нарисувала негов портрет.

Каква картина беше това. Платното трептеше от напрежение и цвят, Едуард очакваше неговото изображение всеки миг да излезе от платното и да тръгне из стаята.

— Така ли изглеждам? — чу се той да пита.

Софи не отговори.

Той пристъпи по-близо, и пак спря. В портрета му имаше такава сила и страст, че още бе зашеметен. Обърна се и я погледна, но сега тя не пожела да срещне погледа му. Цялата се бе изчервила.

Едуард започна да изучава портрета. Макар че образът му изпъкваше на платното с поразителна прилика, Софи сякаш го бе рисувала яростно и лудо, с къси и настойчиви щрихи, с живи цветове, с много по-неясен фон, почти като дъгоцветен колаж, с преобладаващи меки пурпурни и жълти сенки. Картината беше светла, ярка и очебийна. Беше радостна и изпълнена с надежда. Софи го бе нарисувала като герой, а не като порочния човек, какъвто той знаеше, че представлява.

— Кажете нещо — обади се Софи.

Той се обърна, погледна я, но не можа да намери думи.

— Не съм такъв герой — каза той най-накрая.

Тя вдигна поглед.

— Нарисувах ви такъв, какъвто си ви спомням.

Той се обърна отново към платното и заразглежда образа, който виждаше там, питайки се дали наистина е такъв донжуан, а в очите му блесна весело и многозначително пламъче. Едва ли беше толкова красив, толкова нападателен и толкова обезпокоително властен, какъвто го беше нарисувала тя.

Накрая се досети: за да го нарисува по такъв начин, тя може би се е влюбила в него.

Замръзна и бавно се обърна към нея, а кръвта му кипна. Как да насочи страстта й по такъв начин, че да не се превърне в нещо повече от разбита мечта на неопитна ученичка? А и искаше ли всъщност да направи точно това?

— Как ме гледате само — каза тя сковано. — Шокирах ли ви?

Отначало той не можа да каже нищо. Неприличната му мисъл го стресна. Шокиран не от нея, а от себе си.

— Да.

Тя се обърна.

— Така си и помислих.

Той посегна към нея.

— Софи… шокиран съм, но не така, както си мислите. — Погледите им се срещнаха. Той усещаше ръката й в своята, близостта на телата им, леко разтворените й устни. Настойчивото и тежко пулсиране между бедрата си. — Поласкан съм, Софи — изрече той тихо. Тя го гледаше, без да мига.

Вече беше разбрал, че тя е вложила в този портрет много сила и страст. Сега се питаше какво ли би било да получи тази страст от самата нея, както би я получил любовник.

— Шокиран съм, защото не съм очаквал да намеря тук свой портрет. Шокиран съм, защото, макар и да не съм познавач, това е ужасно хубаво.

Софи си пое дъх едва-едва, без да спуска очи от неговите.

Едуард почувства как между тях пламва топлина и се запита дали е видял тази рязка линия от бяла светлина, толкова подобна на светкавица.

— Скоро ли го завършихте?

— Довърших го тази сутрин.

— Цяла нощ сте работили над моя портрет?

— Да. — Тя беше притеснена, гласът и прозвуча дрезгаво. — Обикновено ми трябват няколко дни, дори няколко седмици, за да завърша една маслена картина, но започнах портрета ви снощи… и го завърших призори.

Той стисна челюст Тялото му пламна. Едуард забрави образа си на картината зад гърба си. Ръцете му докоснаха раменете й. Софи видимо се стегна, но не се опита да се възпротиви или да се отдръпне.

— Софи — каза той дрезгаво. — Аз съм повече от поласкан. Устните й се разтвориха, когато той я притегли бавно към себе си, плъзвайки ръце по нежния й строен гръб. Когато той я притисна цялата към твърдото си възбудено тяло, тя въздъхна. Ръцете му се плъзнаха по-надолу, обхващайки талията й точно над изкусителните полукълба на седалището.

— Отпусни се — прошепна той, навеждайки глава. — Ще те целуна, Софи, и искам да се успокоиш и да се отпуснеш.

Тя издаде звук, който много наподобяваше ридание, поглеждайки в очите му едновременно с желание и отчаяние.

— Не съм сигурна — каза тя тревожно. — Не знам какво да мисля.

Едуард не разбра смисъла на думите и, а и сега не му беше до това Не и сега, когато усещаше, че Софи се топи пред него, въпреки думите си и че ръцете й сграбчват реверите на жакета му. Веднага усети мекотата на гърдите и, които се притискаха към неговите.

— За тебе, Софи, само за тебе — прошепна той, потърквайки устата си в бузата и.

Устните му докоснаха нейните меко и нежно, а в следния миг нежността изчезна под напора на страстта.

Страстта избухна в него така бързо, че Едуард не можа да й се противопостави. Устните му се впиха в нейните, изхълцването на Софи угасна под напора му. И Едуард се почувства, сякаш най-накрая е достигнал небето, засмуквайки устните й така, както дни наред бе мечтал да го направи.

Те се целуваха дълго, а пламналите му слабини се притискаха до нейните. Едуард пиеше устата й до пресъхване. Езикът на Софи трептеше леко срещу неговия. Едуард издаде звук, наполовина въздишка, наполовина изръмжаване, и усети как обхваща задничето й и я притиска към ерекцията си. Очакваше тя да отхвърли тази явна интимност, но Софи не замръзна неподвижно. Вместо това устата й се отвори по-широко за неговата и тя започна да се състезава с него. Той я чу да изстенва.

Едуард започна силно да се люлее напред-назад, опрян в нея, като всеки момент можеше да изгуби самообладание. Ръцете му безсрамно обходиха тялото на Софи. Но го възпря някакъв остатък от здрав разум.

Той затвори очи и се отдаде за последен път на непристойното удоволствие на влажната и проникваща целувка и на непоносимата болка да я държи в прегръдките си, докато пулсира и се притиска към нея. Тя се олюляваше. Това му доставяше неизмеримо удоволствие и още повече го възбуждаше. Но той искаше да я накара да стене от желание и екстаз. С пълно отдаване. Не се осмели обаче да продължи, не посмя да отиде по-далече, защото, ако го направеше, се страхуваше, че няма да има връщане назад.

Едуард откъсна със стон устата си от нейната, насилвайки се да отвори очи. Бедрата й още се притискаха към неговите и той с колебание се отдръпна. Софи стреснато вдигна клепачи и той видя, че очите й са замъглени, погледът разфокусиран, а тя бе почервеняла от искрено желание.

Усети още по-голяма съблазън отпреди. Никога не се бе налагало да се бори с подтиците на тялото си. Не и по този начин. Но и никога преди не бе играл подобна игра, никога не бе целувал жена само за да й покаже какво е животът, а не да я учи на любов. Преглътна трудно и се отдръпна, пренебрегвайки сподавения й вик, който само увеличи възбудата му.

Минаха много минути, преди да успее да се раздвижи, а през това време тя се бе отдръпнала. Едуард се изправи, пое си дълбоко дъх. Сега Софи стоеше с гръб към него, притиснала плътно ръце до гърдите си.

— Софи?

Тя застина, после бавно се обърна.

Той се уплаши да не би да я е ядосал, но в изражението й нямаше и следа от гняв. Беше забележително спокойна, много по-спокойна от него. Но сега той знаеше, че тя носи достойнството си така, както човек би носил дълга мантия с качулка — за да се скрие по-добре. Той се усмихна.

— Ако ми кажете, че съм негодник, Софи, няма да ви обвинявам.

Тя потърси погледа му. Устните й бяха подути.

— Негодник ли сте, Едуард?

Усмивката му изчезна.

— Че крада такива целувки? Безспорно.

Тя навлажни устни и той разбра, че още е възбудена като него, а и много по-нервна.

— Аз… нямам нищо против.

Той беше смаян.

— Това означава ли, че и друг път мога да си позволя подобна волност?

Тя се поколеба, все още обгърнала раменете си.

— Да.

— Софи. — Той пристъпи към нея и внезапно спря. — Софи… никога не бива да позволявате на никой мъж да ви целува така интимно! Дори и на мене!

Тя не каза нищо, гледайки втренчено, без да мига. Той се насили да се успокои, но не можа.

— Нямах намерение да отивам толкова далече — призна искрено, но и тъжно.

— А какво имахте предвид?

— Само една целувка, малка, нежна целувка.

Гърдите й започнаха да се вълнуват.

— Едуард, мисля, че сега е моментът да ви попитам. — Лицето й ту пребледняваше, ту почервеняваше. — Какви са намеренията ви?

Истината нямаше да бъде от полза! Тя бе горда и щеше да се разяри — веднага щеше да го изрита. Затова той се усмихна, освободи една от ръцете й и я взе в своята.

— Намеренията ми са да ви бъда добър приятел, Софи. Истински приятел — такъв, когото няма да забравите.