Вероника Хол
Девицата и звярът (9)

Глава осма

— Кралят, миледи!

Възбуденият глас на прислужницата прекъсна разговора, който Мариса водеше с братовчедка си.

— Негово Величество е тук? — попита Мариса.

Бес, развълнувана, че е видяла краля и задъхана, защото бе изкачила стълбите на бегом, каза припряно:

— Да, Негово Величество е тук, миледи. По-добре елате бързо.

— Успокой се, Бес — каза Мариса, стана от стола и остави ръкоделието си. После се обърна към братовчедка си.

— Ела, Браяна, искам да те представя на краля.

Браяна стана и приглади с ръце черната си тафтена рокля.

— Както желаеш, братовчедке.

— Да, желая — отвърна Мариса и попита Бес: — Къде е той?

— Чака ви в конюшнята, миледи.

— Кажи на Чарити, че с лейди Браяна ще имаме нужда от наметала, навън духа силен вятър. И побързай, защото в противен случай ще принудим Негово Величество да ни чака прекалено дълго.

Бес се поклони и изтича към вратата.

— За бога, учудвам се, че тя изобщо успя да ни го съобщи, толкова беше развълнувана — рече Мариса. Зелените й очи проблеснаха весело.

— Не трябва да забравяш, че тя е едно обикновено момиче и не е свикнала с това, с което си свикнала ти, братовчедке — каза Браяна. — А и ако си спомням правилно, самата ти беше нервна, когато се срещна за пръв път с краля.

Мариса се усмихна.

— Права си, братовчедке. — И докато слизаха по стълбите към вратата, попита: — Ами ти?

— Аз съм спокойна, Мариса.

— Добре. Иска ми се срещата с Негово Величество да ти достави удоволствие. — Мариса хвана Браяна за ръцете и я погледна право в очите. — Трябва да ти обърна внимание да не приемаш държанието му с жените сериозно. — Той е изкусен прелъстител, с много омайващ език.

— Не се безпокой за това, братовчедке — отвърна решително Браяна. — Аз съм имунизирана срещу прелъстители.

— Тогава сме две — промълви Мариса, — защото и аз съм имунизирана.

— Срещу какво, кажете ми, моля? — попита гърленият глас на граф Деран.

Мариса и Браяна се изчервиха.

— Нищо важно, милорд — отвърна Мариса, — наистина нищо важно.

— Както желаете — каза Кам развеселено. Бе чул последните изречения, които бяха разменили жена му и лейди Браяна, но предпочете да се престори, че не държи Мариса да повтори предизвикателните си думи. Защото за него те бяха предизвикателство, като мамещите с блясъка си скъпоценни бижута — награда за честно заслужена победа.

Чарити се втурна в салона и донесе наметала за господарките си.

Кам пое кремавата вълнена наметка, загърна раменете на Мариса и се наведе над нея. Топлият му дъх докосна страната й.

Браяна нагласи черния си вълнен плащ и докато си слагаше качулката, очите й уловиха горещия, жаден поглед на шотландеца, преди той да се отдръпне от Мариса. Младата жена се извърна настрани, завърза връзките на плаща си и чак тогава рискува да отправи нов поглед към съпруга на братовчедка си. Необезобразената му страна бе абсолютно спокойна. Дали не си бе въобразила, че е видяла онзи изпълнен с копнеж поглед?

Не, със сигурност не бе сгрешила. Той си бе там. Под студеното изражение на шотландеца пламтеше скрита страст.

Боязлив трепет разтърси тялото на Браяна. Похотта на собствения й съпруг бе насилила тялото й и завинаги я бе смразила за неговото докосване. Можеше ли същото да се случи и с гордата й братовчедка? И какво би могла да стори Мариса, за да го предотврати? Шотландецът бе неин съпруг, неин законен господар пред английския закон.

— Хайде, нека не принуждаваме Негово Величество да ни чака повече — каза Мариса.

Широките порти на конюшнята бяха отворени и когато Мариса, Браяна и Камерън се приближиха, дочуха отвътре гласове.

— Господи, великолепни са — каза Чарлз. Обект на възхищението му бяха двата коня, високи поне по три лакътя.

— Ваше Величество. — Кам се отпусна на коляно, а Мариса и Браяна направиха нисък реверанс.

— Добра среща, Деран — рече Чарлз. Хранеше единия кон с ябълка. — Моите почитания, графиньо. — Той пое ръката на Мариса и я поднесе към устните си. — Много ми е приятно, както винаги. — Тъмните очи на Чарлз се насочиха към жената, застанала до Мариса. Усмивката му бе широка и топла. — Коя е тази госпожа?

— Ваше Величество, позволете да ви представя братовчедката на съпругата ми, лейди Браяна О’Далей Макбрайд — каза Кам.

Чарлз се усмихна, свали богато украсената си шапка и направи кратък поклон.

— Ваш покорен слуга, госпожо.

— Навярно аз би трябвало да кажа това, Ваше Величество — отвърна Браяна.

— Глупости. Дори кралят на Англия може да се смири пред прелест като вашата, миледи — отбеляза Чарлз с една от опасните си усмивки. — О, толкова красота в едно семейство! Две толкова уханни рози: нежната разцъфнала английска роза и другата — по-дива, ирландска. — Чарлз потупа Кам по гърба и без да откъсва поглед от жените, каза: — Нищо в Холандия, Испания, Франция или Германия не може да се сравнява с розите, които могат да се открият в моите кралства, нали, Деран?

— Не мога да оспоря мъдростта на Ваше Величество — съгласи се Кам.

— Човек не може да отрече истината — заяви Чарлз.

— Какво води Ваше Величество в дома ми? — попита Мариса.

— Животните, които сте купили, бяха доставени в Уайтхол тази сутрин и си помислих да ги придружа.

— Много любезно, Ваше Величество — каза Мариса.

— Това е само извинение да ви посетя — призна краля.

— Нямате нужда да се извинявате, Ваше Величество — отвърна Кам.

— Точно така — съгласи се Мариса.

— Е, какво мислите за конете на жена си, Деран? — Чарлз отстъпи настрани, за да може Кам да види по-добре двата снежнобели жребеца.

Държаха ги двама млади коняри. Животните биеха с копита гладкия каменен под и се кипреха, сякаш разбираха, че са център на вниманието.

— Ваше Величество го каза достатъчно добре — великолепни животни.

Мариса пристъпи, взе юздите от едното момче и изведе жребеца навън. Останалите я последваха.

Поглаждайки дългата шия на животното, Мариса му говореше тихо. Конят изцвили в отговор.

Близнакът му се раздвижи неспокойно. Кам се приближи, взе юздите от ръцете на конярчето, даде му бастуна си, сграбчи копринената сребриста грива на жребеца и го яхна. Придърпа леко юздата и изправи животното на задните му крака.

Мариса, все още стиснала юздите на другото животно, наблюдаваше мощта и на човека, и на коня. Те се движеха като едно цяло. Тя копнееше да скочи на гърба на другия жребец и да предизвика на надбягване съпруга си, за да види кое от животните е по-бързо.

— Чудесен избор — каза Кам, като спря коня. Даде знак на конярчето, слезе внимателно от жребеца и взе украсения си със златна топка бастун. — Как се казват? — попита той Чарлз.

Кралят елегантно сви рамене.

— Графинята трябва да реши.

Всички очи се впиха в Мариса.

— Мислили ли сте за имена? — попита я Браяна.

— Всъщност да — каза Мариса, облягайки глава на шията на коня. — Ромул и Рем.

— Интересен избор, графиньо — рече Чарлз.

— Обещавам да подаря на Ваше Величество по едно от първите кончета и на двата жребеца — каза Мариса.

— По дяволите, ще бъда много доволен, лейди Деран. Искам да върна на мода конните надбягвания. За бога, дори да нямах други причини да мразя узурпатора Кромуел, бих го мразил заради това, че отне на поданиците ми удоволствието от конете. — Той се усмихна лениво. — Брат ми Йорк може да си се занимава с лов, но що се отнася до мен, предпочитам да гледам и да залагам за бързината на прелестни животни, като тези тук. Както техните съименници са основали Рим, те ще ви родят шампиони, можете да сте сигурна.

Мариса върна юздите на второто конярче и му нареди:

— Погрижете се ги нахранят и напоят добре. — После попита: — Ще изпие ли Ваше Величество чаша вино с нас?

— Може би някой друг път, графиньо — отвърна кралят и погледна златния емайлиран часовник, който извади от джоба на жакета си. — Трябва да присъствам на срещата на министрите си след по-малко от час.

— В такъв случай ще се сбогувам с Ваше Величество. Утре напускаме Лондон.

— Толкова скоро? — попита Чарлз.

— Да, Ваше Величество — отвърна Мариса. — Имам ужасно много работа в едно от именията ми. Изминало е твърде дълго време, откакто там се е вестявал някой от рода Фицджералд.

— Ще ни липсвате много, графиньо. Дворът ми ще загуби една изключителна красавица, а аз — тъмните му очи се преместиха от Мариса към Камерън и се върнаха отново към нея — големи приятели.

— Ваше Величество знае, че когато и да има нужда от нас, ние разбира се, ще се отзовем на повика ви незабавно — заяви Кам.

— Да, знам това, Деран — каза Чарлз. — Добре е да зная, че в това кралство има хора, на които мога да вярвам безрезервно. Смятам, че ще позволите на сеньора си да целуне прелестната ви съпруга, милорд.

— Разбира се, имате моето позволение, сир. Всичко, което имам, е и ваше — каза Кам.

— Е, добри ми приятелю — засмя се сърдечно Чарлз и вдигна черните си вежди, — съмнявам се, че имате предвид съвсем всичко?

Кам се усмихна на дяволитото изражение на краля и отвърна:

— Е, може би не съвсем всичко, Ваше Величество.

Чарлз допря широката си уста до тази на Мариса.

— Желая ви спокойно пътуване, графиньо. Никога няма да сте далеч от мислите ни.

Мариса и Браяна направиха на краля нисък реверанс.

— Господ да дари на Ваше Величество дълго и щастливо царуване — каза изправяйки се Мариса, — а също така ви желая щастие с предстоящото ви венчаване за португалската принцеса Катерина. Нека е плодовита и роди на Англия наследник на Стюартите.

Кам застана до Чарлз и проследи с поглед двете жени, които се връщаха в къщата.

— Тя ще ти роди прекрасни синове, Камерън — отбеляза Чарлз. — Запомни ми думите. — После даде знак да доведат коня му и каза меко: — Грижи се за твоята дама, тъй като ни е много скъпа. — Яхна коня и изчака коняря си. — Съветвам те да заздравиш брачния си съюз с рожба в утробата й, преди да е минало прекалено много време.

 

 

Думите на Чарлз блуждаеха в ума му в ранните часове преди пукването на зората. Кам не можа да заспи поради болката и в ума, и в слабините си. А краткият му сън бе спохождан от привидения, които го измъчваха, подиграваха му се със силата и примамващата си красота.

Противно на навика си, след като напусна покоя на самотното си легло, той провери дали вратата на спалнята му е заключена отвътре. Тъй като избягваше обичайната нощница и предпочиташе да усеща завивките с голата си кожа, наметна халата си. Протегна схванатите си мускули, разтъпка се по голите дъбови дъски на пода и се приближи до камината. Огънят догаряше и хвърляше меки отблясъци. Кам протегна ръце към жарта: в стаята бе влажно и студено поради продължителния дъжд, който шибаше като с камшик по прозорците.

Извърна глава. Зад междинната врата спеше съпругата му — тази, която присъстваше толкова силно в среднощните му помисли. В сънищата си той изглеждаше като по-рано — красив и силен, можещ и енергичен — мъж, свикнал да получава от жените всичко, каквото пожелае, по всяко време. Но приятните му сънища бяха обезпокоени от усещането, че някой го наблюдава, без той да го вижда. Той провери, но не намери никого. Единственото, което бегло зърна, бе гола плът с аромат на парфюм и къдрица кестенява коса. Химерата му убягваше, макар той все още да можеше да долови нейното присъствие и тя нежно мълвеше името му…

Сетне, в последния си сън се видя да напуска леглото на друга безлика жена, за да последва гласа, който го зовеше. Премина през редица врати и накрая застана пред порта, почти скрита зад гъста кълбяща се мъгла.

Натисна украсената месингова дръжка и откри, че вратата е заключена. Блъсна я силно, тя се отвори и той усети, че онова, което е вътре, е някак си изключително важно за него. Мина през разсеялата се мъгла и съгледа голямо дъбово легло с балдахин, беше повдигнато на платформа. Вместо със завеси от плат, леглото бе обвито от бодливи рози. Там, едва видима през гъстите стебла, лежеше спяща жена, както Бог я бе създал — единственото й одеяние бе гъстата й дълга кестенява коса. Ароматът й го привлече по-близо. Тя се обърна леко и му даде възможност да зърне едрата й гърда, дългите й крака и червеникавокафявите къдри между бедрата й, които предизвикаха болка и в очите, и в слабините му. Това бе жена, която си струваше да обладае, която си струваше да притежава, да я има завинаги.

Силно желание разбунтува кръвта му — желание по-дълбоко и по-силно, отколкото бе изпитвал някога. Плътта му реагира, мъжеството му се втвърди и изтръпна от нуждата да се изгуби в дълбините на тялото й.

Какво да стори? Нямаше с какво да разсече плетеницата от стебла, която я отделяше от него. За да стигне до нея, трябваше да проникне през бодлите единствено с голите си ръце. За да получи съкровището, за което копнееше тъй отчаяно, трябваше да поеме огромен риск.

Хвърли поглед през рамо към отворената врата, която вече не бе скрита в мъгла. Трябваше само да излезе, да обърне гръб на спящата красавица. Светът бе пълен с жени, жени, които не предизвикваха нито проблеми, нито усложнения. Те го очакваха извън тази стая.

Той обърна глава и погледна за пореден път жената в леглото. Отново чу нежния, зовящ го женски глас, макар тя да спеше. „Камерън! Ела!“ Гласът отекваше в главата му като боен вик. Устните й бяха извити в лека усмивка, сякаш мислите й бяха приятни и топли. Неговите бяха горещи и пълни с копнеж, с пламенна страст.

Той протегна ръка, за да разкъса плетеницата от розови стебла, и усети как кожата му се раздира от забиващите се тръни. Кръв бликна от плътта му и потече от ръцете му. Болка избухна в мозъка му и го събуди.

Кам погледна дланите си. Странно, болката от бодливите рози бе толкова истинска, толкова жива, че той почти очакваше да види белези по кожата си. Нищо. Само съвсем истинските белези и деформираните кости на дясната му ръка. Той изсумтя презрително. Това бе твърде много за съвършения рицар от дивите му фантазии, който се опитваше да освободи омагьосаната девица от самотния й затвор. Какъв глупак бе той!

Закрачи из стаята. Сексуалната му енергия заплашваше да изригне. Ако бе у дома си в Шотландия, щеше да поплува в леденото езеро и да охлади трескавото желание. Тук можеше да го стори само в Темза, и то нямаше да намери уединение. Или навярно щеше да поязди в ранната утрин през хълмовете и да докара коня и себе си до пълно изтощение. Или пък би могъл просто да си купи жена, за да утоли жаждата си.

Приближи се до прозореца и докосна влажното стъкло. Хладното усещане го успокои. И в този миг видя фигурата в градината — насочваше се към реката. Не можеше да разбере кой или коя бе това, или пък защо изобщо някой в тази къща би се разхождал сам, когато часовникът над камината едва бе ударил четири часа. Може би някоя от слугините отиваше на среща с любовника си?

Така и така не можеше да заспи, следователно поне щеше да задоволи любопитството си.

 

 

Мариса също не можеше да заспи, затова наметна над нощницата си един обикновен здрав слугински плащ. Фините й пантофки сигурно щяха да се скъсат по мокрите буци пръст. Тя бавно тръгна през градината. Повечето цветя все още не бяха разцъфнали. Лятото щеше да завари тази земя изпълнена с цветове и аромати, макар че сега бе смълчана, сякаш заспала, в очакване на топлината, за да разбуди за пореден път красотата си.

Странно, но и самата тя се чувстваше като градина, на която предстои да разцъфне. Сякаш нещо дълбоко в нея молеше да го пуснат на свобода — но тя не знаеше какво е то. Знаеше обаче друго — че повечето хора смятат нощния въздух за нездравословен. Но тя обичаше нощта, особено когато дъждът изпълваше въздуха с влага, обичаше усещането й върху кожата си. Сигурна, че наоколо няма никого, Мариса свали пелерината и безгрижно я остави да се свлече на каменната пейка. Разпуснатата й коса бе вече мокра и се спускаше безредно по гърба й. Тя прокара ръце през нея и я вдигна над шията си.

Скрит в сенките, Кам я наблюдаваше. Дъхът му секна, когато движенията й привлякоха очите му към надигащите й се едри гърди. Дрехата бе прилепнала от дъжда и очертаваше твърдите й зърна. За пореден път той усети дълбоката, извиваща се като змия болка в слабините.

Погледът й се спря върху големия каменен резервоар, в който се събираше дъждовна вода. Студената, освежителна утринна баня в тази вода щеше да й достави удоволствие. Да бе в някое от провинциалните си имения, тя може би щеше да поплува, но наблизо нямаше нито езеро, нито река.

Мариса въздъхна и отпусна косите си. Милувката на дъжда бе като ръка, която се плъзгаше през памучната тъкан върху кожата й и прилепваше дрехата към тялото й. С всяко нейно вдишване допирът на памучния плат до втвърдените й зърна предизвикваше приятна болка дълбоко под стомаха й. Припомняше й усещането за ръката на съпруга й върху нейната кожа през нощта на тяхната сватба, когато пръстите му се плъзгаха по тялото й.

Тя разбираше целта и значението на брака: да се родят наследници, които да гарантират оставането на имота в семейството. Но каква бе неговата физическа страна? Майка й бе обяснила толкова малко за това — бе й казала само, че е дълг на съпругата да подчини тялото си на удоволствието на съпруга си, защото децата се раждат от акта на съвкуплението. И бе добавила, че мъжът рядко се грижи жена му също да изпита силата на това удоволствие. Баща й обаче бил точно такъв мъж, бе казала майка й с дълбока усмивка.

Мариса се запита дали лейди Браяна е изпитала наслада в прегръдките на съпруга си. Дали и тя е открила удоволствието, за което бе говорила майка й? Неотдавнашната смърт на съпруга на братовчедка й, бе попречила на Мариса да разпитва за тайните на брачното ложе Браяна.

И все пак тя имаше баба си, безцеремонната вдовстваща графиня, известна с това, че говори каквото мисли, и ако мълвата не грешеше, тя бе имала в леглото си любовници и преди, и след смъртта на съпруга си. Да, именно баба си би могла да пита за така наречените наслади, които носел бракът.

Как би се отнесла баба й към мъжа, за когото се бе венчала? Мариса сви рамене и седна на каменната пейка. Усети влагата, просмукала се в наметалото й. Бе истинско безумие да стои тук и да зъзне. Чаша топло ароматно ябълково вино би й дошло добре, но пък не й се искаше да буди Чарити.

Стори й се, че чува зад себе си звук и замръзна, разбирайки колко глупаво е постъпила да излезе без никакво оръжие.

Хладен метален предмет леко убоде шията й.

— Стой — каза един мъжки глас зад нея.

Мариса направи както й наредиха, разпознавайки гласа.

— Глупаво е да се скитате сама през нощта, миледи. Вместо мен можеше да е някой, който иска да ви причини зло. Леко замахване с камата и можех лесно да сложа край на живота ви.

— И да станете много богат — рече Мариса. Бяха сами и никой не би могъл да й дойде на помощ. Тя чакаше.

Острието изчезна. Кам наметна стройните й рамене с влажния плащ.

— Върнете се в леглото, миледи.

Наистина ли бе доловила следа от болка в гласа му? Без да зададе въпроса си, Мариса избяга.

Кам я гледаше как се отдалечава. Прибра камата в ножницата. Лявата му ръка се плъзна през влажните кичури коса и ги отметна от лицето му. Тя бе смела, в това нямаше съмнение, много по-смела, отколкото мнозина мъже, които познаваше. А той се възхищаваше от смелостта и силната воля.

И от проклетата й прелест, която копнееше да притежава, на сън или наяве.