Вероника Хол
Девицата и звярът (7)

Глава шеста

Малката трапезария в лондонската къща на семейство Фицджералд беше огряна от светлина. Запалените свещи пропъждаха тъмнината и разпръскваха сладкия мирис на лимон и пчелен восък. Върху масата от як златист дъб проблясваха излъсканите чинии, изработени от сплав на калай и олово. Това бяха скъпи антики, всяка с преплетените инициали Х и Д. В средата на масата имаше голяма калаена купа, препълнена с плодове. Скъпоструващи уханни портокали, сочно червено грозде, пресни смокини, кисели лимони и зрели ябълки се разполагаха в легло от виещи се зелени растения. От двете страни на купата имаше по-малки купички, пълни с различни ядки — белени и небелени. Край всяка бе поставена изящна сребърна лешникотрошачка.

Две прислужнички влязоха в стаята с метални подноси, от които вдигаше пара прясно опечен топъл хляб. Друга прислужничка носеше дървена табла, изработена от наситен махагон, на която имаше четири купички студено масло. Тя ги постави пред всеки комплект за хранене и се усмихна при вида на семплата елегантност на наредената маса.

Снежнобелите салфетки бяха съвсем нови. На всяка със златни конци изящно бе избродирана буквата „Б“, разположена сред извиващи се зелени лози. Прислужничката разпозна изкусната бродерия на господарката си, графиня Деран.

Мариса и Браяна влязоха през вратата откъм салона и трите прислужнички се поклониха на графинята, както му беше редът.

Мариса поглади ръцете си и допряла върховете на пръстите си, погледна масата. Обзе я неспокоен трепет, въпреки че бе решена да не позволи на никого да разбере как се чувства в действителност. Хвърли поглед към Браяна, доволна, че братовчедка й бе решила да се присъедини към компанията за вечеря.

— Виждам, че тази вечер си сложила наследствените скъпоценности от Дувеса — каза Браяна, загледана в бижутата на Мариса.

Мариса се усмихна и докосна с лявата си ръка красивата огърлица от злато и рубини. Подобна на нея гривна обгръщаше китката й, обеците грееха с наситен блясък на ушите й. Рубините на О’Нийл се предаваха от поколение на поколение на всеки следващ наследник на рода Фицджералд, на първородния син. Сега те бяха нейни, предадени й, за да ги запази за собственото си дете, ако има такова.

— Бяха любимите бижута на майка ми — каза Мариса и си припомни как в деня, когато майка й се омъжваше повторно, бе положила голямо ковчеже от слонова кост в ръцете й. То съдържаше всички скъпоценности на рода Фицджералд, които майка й бе успяла да изнесе от Англия, за да ги съхрани. — „Би било светотатство да позволя на алчните хора на Кромуел да сложат ръка на семейните бижута — каза майка й и просълзена продължи: — Ти си последната, която носи името Фицджералд, скъпа дъще. Носи ги с гордост.“

Мариса забеляза, че братовчедка й е облечена изцяло в черно. Единственото цветно нещо, което си бе позволила, беше якичката от кремави перли, която обгръщаше изящната й шия.

— Как мина посещението ти при краля? — попита Браяна.

— Негово Величество беше изключително любезен — отвърна Мариса, като си припомни часовете, прекарани в компанията на краля. Беше се забавлявала чудесно. — Той е много остроумен, а познанията му за конете са изключителни. Негово Величество ми довери, че жребците на съпруга ми са равни и даже превъзхождат неговите. — Очите на Мариса засияха с мека светлина. — Успях да закупя някои много добри коне днес, особено чифт великолепни жребци, чисто бели. Много красиви животни — добави тя с радостна въздишка. — Ще свършат добра работа за разплод, когато реша да ги използвам.

— Ще ги кръстосаш ли с ирландските расови коне, които възстанови?

Мариса кимна.

— По всяка вероятност. — Тя се пресегна, взе едно зърно от сочното грозде и го пъхна в устата си. — Съкровеното ми желание е да видя имотите ни възстановени във вида, в който бяха преди да бъдат пометени от войниците на Кромуел. Ще използвам всички средства, за да съм сигурна, че онова, което принадлежи на рода Фицджералд, е в безопасност. — Мариса се замисли за плячкосването, на което бяха подложени някои от имотите й. Хората, които преди живееха там, бяха прогонени. Тя искаше да поправи положението възможно най-добре. Благодарение на усилията на вдовстващата графиня, нейната баба, резиденцията на рода в Дорсет остана непокътната. Някои други имения обаче се нуждаеха от голямо внимание. Мариса знаеше, че не може да си позволи да се задържи за дълго в Лондон, защото на плещите й тежаха твърде много задължения. Подобно на възстановяването на Негово Величество на престола, възвръщането на нейното положение в обществото също бе съпътствано от проблеми и отговорности.

В трапезарията влезе една от прислужничките, Бес, и направи реверанс.

— Простете, миледи, но един от конярите дойде да съобщи, че съпругът ви е пристигнал заедно с още един джентълмен.

— Благодаря ти, Бес.

— Как ще заповядате, тук ли да ги доведа?

— Не — разпореди се Мариса. — Поканете ги в библиотеката.

— Да, миледи — отвърна Бес и забърза навън да изпълни поръката.

Браяна хвърли озадачен поглед към братовчедка си. Какво бе намислила Мариса?

 

 

— Миледи ви очаква в библиотеката, милорд — предаде Бес на Камерън.

Кам вдигна учудено вежди и смутено погледна Джейми.

— Води ни, момиче — гърлено избоботи дълбокият му баритонов глас. Кам стисна бастуна си и последва Бес по дългия коридор към едни странични стълби.

Бес се изкачи и се обърна да се увери, че двамата мъже я следват плътно. Удовлетворена, тя се запъти към една дъбова врата и почука лекичко. Отвори я, пристъпи вътре и съобщи на дамите:

— Милорд Деран и господин Джеймс Ковингтън.

— Свободна си, Бес. — Мариса вдигна изящната си ръка, покани мъжете да се настанят и попита вежливо: — Чаша вино преди вечерята, господа?

За Кам не бе трудно да усети зле прикритата обида. Мариса не го назова с новата му титла. Той забеляза също, че жената, която седеше до нея я стрелна с поглед. Очевидно тя също бе разбрала подтекста. Устата му се изви в познатата усмивка.

— Благодаря, съпруго, ще ни се отрази чудесно след дългата езда.

Мариса наля чашите им, очите й дори за миг не се спряха на лицето на Камерън.

Джейми стана да вземе бокалите и се възхити от все сърце на изумителната им майсторска изработка.

— О, простете ми, моля — възкликна весело Мариса. — Пропуснах да запозная и двама ви с моята братовчедка. Разрешете ми да ви представя лейди Браяна О’Далей Макбрайд. Тя току-що пристига в Англия и ще бъде за известно време моя гостенка.

— Браяна, позволи ми да ти представя господин Джейми Ковингтън, изключително ценна личност в двора на Негово Величество, както ме уведомиха.

Джейми се изправи, пое ръката на Браяна и я поднесе към устните си.

— Ваш покорен слуга, лейди Браяна — каза той, като задържа погледа си върху очите й.

— Благодаря ви, сър — отвърна Браяна. Тихият й мелодичен глас наподобяваше шепот.

— А сега, скъпа братовчедке — продължи Мариса, — искам да се запознаеш с мъжа, комуто кралят ме даде за съпруга. Браяна, представям ти Камерън, барон Бюканън, моя съпруг.

— Добре дошли в семейството ни, милорд — каза Браяна и дари Камерън със свенлива усмивка, придружена с леко кимване.

— Чест е за мен — отвърна Кам, бавно се надигна от мястото си и пое със здравата си ръка протегнатата й десница — да ви приветствам с добре дошла в моето семейство, мила братовчедке. Всеки от роднините на жена ми е и мой роднина.

Браяна седна на стола си, вдигна чашата с вино и изрече с широка усмивка:

— В такъв случай с женитбата си сте поели голяма отговорност, милорд, защото ние, О’Далей, сме голям род с много разклонения.

— Няма значение колко голям или малък е родът ви — отговори Кам, — важно е единствено това, че ние сме свързани в едно семейство и че ценим тази връзка.

— Брат ми Килрун ще бъде особено щастлив да чуе думите ви, милорд, защото той е много привързан към братовчедка ни Мариса, също както и аз.

— Изглежда, че уважаемата ми съпруга има много покровители. — Кам вдигна чашата си, отправяйки шеговит поздрав към Мариса.

— Какво искате да кажете, съпруже?

— Само това, че имате своите почитатели в двореца, мила моя жено, които само чакат, за да запеят хвалебствени песни за вас. Един от тях е и самият крал.

Джейми, почувствал растящото напрежение между съпрузите, се намеси:

— Виното ви е от много добро качество, миледи. Откъде се снабдявате с него?

Мариса, леко присвила зелените си очи, се обърна към него.

— То е избор на нашия търговец на вина. При завръщането си в Лондон открих, че избите ни се нуждаят от зареждане и се доверих на неговата преценка.

— Вкусът му, изглежда, съответства напълно на случая — обади се Кам. — Познавам семейството, което произвежда това вино, тъй като съм гостувал в къщата им.

— Вие сте били в Германия, милорд? — попита Браяна.

— Да, братовчедке Браяна.

— Кам беше в изгнание заедно с краля — обясни Джейми.

— Наистина ли? — попита Мариса, отпивайки от охладеното вино.

— Да — отвърна Кам.

— И каква работа вършехте за Негово Величество — продължи Браяна.

Джейми се намеси, за да помогне на приятеля си:

— Кам беше представител в служба на короната.

Очите на Мариса се разшириха от изненада:

— Какъв точно представител?

— Задължението ми беше да осигурявам информация, която би била от полза за каузата на Негово Величество — поясни Кам.

— Били сте шпионин?

— По-скоро бих го нарекъл пълномощен представител, графиньо — пак се намеси Джейми.

Кам сви рамене и смъмри приятеля си:

— Недей да използваш толкова красиви слова, Джейми. Вършех единствено това, което трябваше и нищо повече. — Едва доловима усмивка изви пълните му чувствени устни, когато си припомни как бе получил една особено ценна информация през лятото на 1654 година, когато Чарлз бе принуден отново да премести двора си в изгнание. Тъй като говореше добре немски, Кам се представяше за наемник, готов да продаде услугите си на този, който плати по-скъпо. С него се свърза един богат търговец, който го покани в дома си, разпита го за уменията му и се осведоми дали би поел една специална задача — да извърши убийство. Кам се престори, че е съгласен. Трябваше да открие кой желае да го наеме, за да убие човека, който претендира за трона на Англия. Получи информацията, която търсеше в леглото на словоохотливата жена на търговеца, която, без да се усети, издаде всичко, което знаеше на красивия млад мъж, докато се хвалеше с влиятелните връзки на семейството си в новото английско правителство. По-късно той и Чарлз дълго се смяха над случая в компанията на бутилка вино и две красиви местни девици.

— Сигурно ви е било много трудно, съпруже — обади се Мариса, — защото кралят имаше много врагове.

Кам се изненада от разбирането в гласа на Мариса. Не се съмняваше, че това просто беше лек пропуск от нейна страна, като се имаше предвид ледената учтивост в обноските й допреди малко — беше я почувствал съвсем осезателно.

— И все още ги има — беше отговорът му.

— А Негово Величество все още ли изисква от вас услуги?

— Не — отговори Кам с натъжено. — Сега съм само негов приятел, нищо повече. Всичко друго приключи.

— А вие, господин Ковингтън? Вие също ли служехте на Негово Величество? — попита Мариса.

— Моля, наричайте ме Джейми, миледи — предложи той. — Да, аз също имах своето място в цялостната организация, макар че изпълнявах много незначителна роля.

Мариса отпи още една глътка от виното.

— Всяка нишка има своето значение в един гоблен. Ако и най-миниатюрният бод се разнищи, цялата бродерия се разваля. Подозирам, че сте прекалено скромен, Джейми.

Кам видя ослепителната усмивка, с която жена му дари приятеля му. За бога, тя далеч превъзхождаше онези харпии в двореца. Косата й, която бе видял да се спуска по гърба й, сега беше накъдрена и сресана по последна мода. Гъстите кестеняви къдрици леко докосваха нежната кожа на разголените й рамене, полюшвайки се при всяко движение. Зеленото й отиваше. Той се любуваше на мъхестото тъмно кадифе с фуста на райета, което подчертаваше цвета на очите и кожата й. Мариса бе здраво пристегната в роклята си, а корсетът повдигаше гърдите й още повече, карайки ги да изпъкват над линията на деколтето. Кам почувства желанието да се надига в него при спомена за това, как тя стоеше гола пред очите му. Изстудено вино и гореща плът. Тялото му се възбуди от картините, които съзнанието му рисуваше.

Грозната истина за реалността изтри еротичните образи от мислите му. Той беше Вулкан, женен за Венера, осъден да разполага с красотата, но не и да я притежава напълно. Беше време, когато само да посегнеше и всичко щеше да е негово. Но вече не беше така.

Проклятие! Трябваше ли до края на живота си да бъде преследван от мисълта за това какво би могло да бъде?

 

 

Вечерята премина спокойно.

След първото блюдо — пушена шотландска сьомга, прясна и крехка, последва нарязано печено прасенце наред с подноси печено заешко месо и петли, пълнени с кестени. Слугите внесоха храната и изчакаха всеки от присъстващите на масата да направи своя избор, преди да оставят подносите върху бюфета.

Вместо да кара слугите да стоят край масата, Мариса ги отпрати.

— Ако имаме нужда от вас, ще позвъня.

Прислужниците се поклониха и излязоха, като оставиха четиримата господари сами да си правят компания.

През спуснатите си ресници, които едва прикриваха погледа й, Мариса забеляза, че Кам яде месото с лявата си ръка. Първо много внимателно нарязваше сочното парче, след това оставяше ножа и взимаше в ръка вилицата. Човек обикновено приема умението да нарежеш храната си на късчета за съвсем естествено, но мъжът, когото Мариса наричаше свой съпруг, бе лишен от този лукс. Храненето вероятно бе изключително неудобно за човек с неговата непоколебима гордост. Щеше да е много по-просто и по-бързо да нареди на някой от слугите да свърши вместо него тази работа. Изразът на спокойна решимост върху лицето му обаче изключваше тази възможност.

Вълна нежелано и от самата нея съпричастие се прокрадна в сърцето й и прогони хладината, която го бе завладяла.

„Тя ме мисли за особняк — реши Кам, когато улови смекчения поглед на тези ледени зелени очи. — Нещастен глупак, който заслужава съжаление.“ Всъщност погрешно разтълкува това, което чувстваше жена му. Добре съзнаваше колко несръчен изглежда по време на хранене. Безупречната му грациозност от предишните години беше останала в миналото.

Той взе плътната ленена салфетка, за да изтрие устните си и забеляза сложната фигура, избродирана на тъканта. Тънкият му показалец проследи очертанията на буквата „Б“.

— Не е ли чудесен образец за майсторство, милорд?

— О, да, братовчедке. Ваша ли е изработката? — поинтересува се Кам.

Браяна леко се изчерви и поклати глава:

— Не, не е. Боя се, че дарбата ми да бродирам, е незначителна. Честта да се радваме на тази бродерия принадлежи на Мариса.

Той се загледа отново в сложните детайли на модела. Така, значи жена му притежаваше и дарбата да си служи изкусно с иглата.

Джейми взе салфетката си, полюбува се на бродерията и също направи комплимент на Мариса:

— Наистина е много красиво, графиньо.

— Много ви благодаря за любезните думи, сър — каза Мариса и отпи от виното си. Очите й светнаха от благодарност. — Това е част от чеиза ми. Моят личен принос, ако щете, като дар за този, за когото се омъжих.

Кам вдигна очи към Мариса, опитвайки се да открие истината зад думите й. Не съзря подигравка в израза й, само искрено твърдение. И все пак той добре знаеше, че жените могат да мамят дори когато се усмихват, да лъжат, дори когато споделят леглото на мъжа. Той не вярваше вече в думата „доверие“.

Кам вдигна бокала си за поздрав към Мариса.

— В такъв случай ви благодаря, съпруго моя — каза той и изпи виното докрай. — Изработката е наистина от високо качество. Много съм щастлив от дарбата ви.

Мариса нададе ухо в очакване на подигравателни нотки в гласа му, не ги откри и малко й олекна, въпреки че не беше сигурна защо. По право би трябвало да е изпълнена с гняв към мъжа, който седеше срещу, нея, заради непростимото му държание през тяхната брачна нощ.

Защо ли сега не можеше да почувства този гняв?

Браяна крадешком погледна братовчедка си, а после и шотландеца. Познат й беше напрегнатият му вид — самата тя добре разбираше какво е да си вечно нащрек. В зелените очи на Мариса обаче съзря мекия блясък на състраданието. Сега погледът й беше съвсем различен, не беше останало нищо от кипящия гняв, който бе съзряла в очите на братовчедка си сутринта. Браяна не беше изненадана от промяната. Мариса притежаваше страстна натура и настроенията й често се отразяваха в очите й.

Браяна чу щракването на лешникотрошачката във фините пръсти на Кам. Тя виждаше красивата половина на лицето му и отбеляза, че той наистина беше красив мъж. Мъж, който би могъл да омае всяка жена с лицето си на ангел.

Когато отново вдигна очи, срещна втренчения взор на човека, които седеше срещу нея и рязко сведе поглед, почувствала неспокоен трепет. Погледът на Джейми Ковингтън съвсем не беше похотлив и страстен, а по-скоро изучаващ, като че ли тя беше някакъв рядко срещан предмет. „Да, рядък наистина — помисли си тя тъжно, — една ялова жена, неспособна да преживее радостта, за която така отчаяно копнее.“

Проницателните лешникови очи на Джейми не пропускаха нищо от скритата размяна на чувства, която протичаше между сътрапезниците: решимостта на приятеля му да надделее в тази неудобна за него ситуация; скръбният вид на Браяна, сякаш някаква тежка мъка се таеше в златистокафявите дълбини на очите й.

Той се извърна, за да погледне лейди Мариса. Съпругата на Камерън беше жена със собствено мнение, а също и с красота, която далеч надминаваше прелестта на мнозина от признатите хубавици в двора. Не беше някоя престорено свенлива, алчна и опърничава жена, решена да разшири влиянието си в двореца. Той си припомни израза на хладна преценка, който проблесна в зелените очи на графинята, когато съпругът й пристъпи прага на библиотеката. И все пак Мариса не беше се отдръпнала ужасено, както правеха някои жени, а дори и мъже, когато Камерън влезеше в някоя стая. Това беше точка в нейна полза. Но въпреки че в очите й нямаше страх, нямаше и обич.

Какво вещаеше това за в бъдеще?

Приятелството му бе дало възможност да съзре душата на Кам под грозните белези. Но дали и с лейди Мариса щеше да е същото? Щеше ли и тя в края на краищата да прозре под външната обвивка? А и би ли си направила труда да го стори? Би ли я допуснал Кам под фасадата, която показваше на света?

— Поканени сме да споделим ложата на краля в театъра утре вечерта — съобщи Мариса.

— Какъв късмет! — провлечено каза Кам, като счупи още един орех. — И какъв отговор дадохте на Негово Величество?

— Казах му, че не съм запозната с вашите планове, милорд, но че бих била безкрайно щастлива да присъствам в театъра заедно с него. — Тя набоде на вилицата си тънко парче сочна сьомга и го лапна, отпи глътка вино и продължи: — Това е нещо, което с нетърпение очаквам. Докато бях в изгнание, нямах възможност да гледам каквито и да било представления, като изключим някой и друг случаен бард, отбил се в замъка на братовчед ми. — Тя спря да говори, за да си вземе още едно парче сьомга. — Любопитна съм да видя как играят жените актриси.

— Това, миледи, може да се види навсякъде, защото не е необичайно и рядко срещано явление — каза Кам.

Мариса пренебрегна хапливата забележка и предпочете да насочи вниманието си към Джейми.

— Вие ще дойдете ли?

— Не мисля — отвърна той. — Нямам нагласа за пищни и шумни събирания. В душата си аз съм кротък човек, който обича да си стои вкъщи. Да се отдам на тълпата, на миризмата й, на цирковата атмосфера — не, по-добре ми е без нея. — Той хвърли поглед към Браяна. — Вие ще отидете ли, лейди Браяна?

Браяна отговори бързо, като същевременно грижливо подбираше думите си:

— Не, съжалявам, но не мога да отида. Аз съм в траур и не подхожда да се появявам на такива места.

— В такъв случай, изглежда, оставаме само вие и аз, съпруже — обади се Мариса.

Кам подпря брадичката си с лявата си ръка, блясъкът на четвъртития сапфир се отрази за миг, тъмен и дълбок, в единственото му око.

— Така излиза, съпруго моя.

— В такъв случай приемате ли предложението на краля?

— Кога съм отказвал да се подчиня на заповедите на Негово Величество?

Мариса разпозна какво точно се крие зад меко изречената забележка. Тя само леко кимна и отправи към съпруга си, разбираща усмивка. Арогантен нахалник! Дали наистина смяташе, че може да вземе връх над нея? Как не!

— Нека вдигнем тост тогава — каза нежно Мариса — за здравето на Негово Величество. „И чумата да ги тръшне всички съпрузи шотландци.“