Вероника Хол
Девицата и звярът (23)

Глава двадесет и втора

Мариса пое дълбоко дъх, стресната от грубата студенина на думите, изречени от съпруга й. Какво ли се бе случило между него и семейството му? Погледът й бе привлечен от висок брадат мъж, който скочи от едър, пъстър кон.

— Значи това е новата ми дъщеря — произнесе той сърдечно. Шотландският му акцент бе по-силен от този на сина му. — За каква прелестна девойка си се венчал, Камерън! — И с тези думи Ангъс Бюканън се наведе, прегърна младата си снаха и я вдигна от земята. После я пусна, прегърна сина си и го потупа сърдечно по широкия гръб.

Докато баща и син се прегръщаха, Мариса хвърли поглед на жената, която все още седеше на кафявия си кон високо над нея. Тя бе невероятно красива, макар и далеч не млада — просто с онази прелест, която времето никога не може да заличи. Очите й бяха същите като на Камерън, дълбоки и езерно сини, косата й имаше същия цвят на старо злато.

— Добре дошли във Фиц Хол, миледи — произнесе Мариса, после погледна граф Тейрн. — Добре дошъл и на вас, милорд.

— Да — повтори Кам, — добре дошли, наистина.

Мариса пак вдигна глава към красивата руса гостенка и видя в очите й неизмерима тъга. Синът й не й се радваше. Сините очи молеха за малко топлота, за мъничко искрено гостоприемство.

Ангъс разбра отчаяния копнеж по обичта на Кам, в очите на жена си. Най-малкият му син все още не бе забравил, не бе простил несъзнателната жестокост на майка си. Той остави Камерън, върна се при жена си и й помогна да слезе от коня, като тихо прошепна на ухото й:

— Бъдете търпелива, обич моя.

Алана Бюканън тръгна със съвършена грация по каменната алея към сина си и неговата съпруга. Усмихна се и се наведе, за да целуне Мариса по двете бузи.

— Ангъс е прав, вие сте прелестна девойка. Синът ми е намерил щастието си.

— Но не и благодарение на вас — каза тихо Кам.

Горчивината в гласа му накара Мариса да потрепери. Тя чу как шотландската графиня пое дълбоко дъх при острите думи на сина си.

— Камерън — изръмжа предупредително Ангъс.

— Не — отвърна Алана, като постави ръката си върху лакътя на мъжа си. В думите й се просмукваше болка. — Камерън казва истината.

— Истина или не — рече Мариса, — смятам, че е най-добре да влезем вътре. — Мариса забеляза, че Камерън все още не е докоснал жената, чиято красота бе наследил. — Сигурно сте уморени след дългото пътуване.

— Един момент — прекъсна я Ангъс и отиде до една дребна жена, седяща между двама тежковъоръжени конници. Тя му подаде нещо изпод наметалото си и когато той се обърна, Мариса видя, че държи малко момиченце, лапнало палеца си. Ангъс отнесе детето до мястото, където чакаха жена му, синът и снаха му.

Алана успя да се усмихне сърдечно.

Мариса погледна детето. Нямаше никакво съмнение, че малкото момиченце е на Камерън. Вродената гордост на рода Фицджералд й помогна да преодолее шока от сблъсъка с миналото на съпруга си.

Тръпка премина и през тялото на Кам. Сякаш гледаше в огледало, огледало, което отразяваше онова, което някога е бил. Нямаше никакъв физически белег за жената, която бе родила детето, то приличаше само на него, сякаш родено като Атина от Зевс.

— Елзбет — каза той развълнуван и дори уплашен да не би любимата му дъщеря да го отблъсне.

— Татко? — попита Елзбет с тънкото си гласче и протегна закръглените си ръчички.

— Да, това съм аз — отвърна Кам, без да знае точно какво да направи.

— Тогава се дръж като баща — настоя Ангъс, подаде детето на Кам и взе от ръката му бастуна.

Кам пое дъщеря си, полюлявайки я в лявата си ръка. Елзбет обви малките си ръчички около шията му и се притисна към него, сякаш се боеше да го пусне, за, да не би да изчезне.

Радост изпълни Кам. Дъщеря му с готовност го бе приела, независимо от това, че съвсем не бе идеален със завинаги осакатеното си лице и фигура.

Ангъс и Алана прочетоха радостта, изписана на лицето на сина им, Мариса също. Стоическата му маска се бе пропукала. В Мариса се надигна вълна от надежда — мъжът й бе способен да приема обич, навярно тя все още можеше да отстрани преградите и да го накара да види онова, което щеше да му предложи.

Елзбет се прозя, положи глава на широкото рамо на баща си, затвори очи и заспа.

— Мисля, че е най-добре да сложим детето в леглото, съпруже — предложи Мариса и погали дългите руси къдри, падащи върху мъничките рамене на Елзбет. Момиченцето бе плът от плътта на Кам, кръв от кръвта му, и затова й бе скъпо, независимо коя жена го бе родила. И все пак бе любопитна коя е майката. Дали не бе жената, от която Кам се бе отказал, за да се ожени за нея? Тази непозната жена ли бе любовта, която той не можеше да забрави?

— Мег — повика Алана бавачката.

Мег побърза да се подчини и нежно пое спящото момиче от ръцете на баща му.

— Камерън — меко каза Мариса, — нека окажем на родителите ви гостоприемството, което благородното им семейство заслужава.

Кам, взел отново бастуна си, пое ръката на жена си и двамата поведоха гостите към дома.

 

 

— Той все още ме мрази — простена Алана, докосвайки пълните си със сълзи очи с кърпичка от ирландски лен.

— Дай на момчето малко време, любов моя — каза Ангъс, прегръщайки голото й тяло. Искаше му се да е в състояние да облекчи болката, която разкъсваше жена му, защото вече знаеше какво е да бъдеш отблъснат от единствения човек, чиято любов би трябвало да е безгранична.

— Мислите ли, че съпруга му го обича? — подсмръкна тя, като се прилепи по-силно до топлото, едро тяло на Ангъс.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна той, — макар и да вярвам, че не е безразлична към него.

— А Камерън? — попита тя, плъзвайки ръката си по мускулестите му гърди.

— Не е толкова лесно да го разбереш — призна Ангъс.

За Алана това бе ясно. Най-малкият й син никога не се бе държал така открито, като двете й по-големи момчета. Лицата на Кенет и Дънкан бяха открити за целия свят. Кам можеше да се крие, зад каквато маска поиска.

Слънцето оголваше телата им и Ангъс се размърда в широкото легло. Целуна я по главата и я прегърна по-силно.

— Той обича мъничката си жена — каза подчертано Ангъс, — в това няма никакво съмнение.

— Да — съгласи се Алана — наистина е така. Но обича ли го жена му?

 

 

Мариса се промъкна в стаята, която бе наредила да дадат на детето. Бе една от стаите, предназначени за децата, които се надяваше да роди. Ръката й докосна плоския корем под роклята й. Там все още нямаше дете, плод на нейната плът и на плътта на Кам. Месечното й неразположение бе дошло само два дни, след като се бяха любили с Кам в онази къща.

Тя тихо приближи до леглото, в което спеше малкото момиченце — стъпките й бяха заглушени от скъпия килим. Детето изглеждаше като ангел, самата невинност и светлина.

— Толкова ми напомня на Кам като малък!

Мариса се обърна и видя свекърва си.

Алана се приближи до новата си дъщеря и потърси в зелените й очи някакъв намек за злоба към спящата й внучка, сетне въздъхна с облекчение. Доколкото можеше да съди, в ясните зелени очи нямаше нищо, от което да се бои.

— Да, тя прилича на баща си — съгласи се Мариса. — А майка й? — запита тя откровено, като се надяваше, че майката на Камерън ще й каже истината.

Алана отговори с въпрос.

— Кам не ви ли е говорил за нея?

— Не — неохотно призна Мариса.

— Може би трябва да оставим Елзбет да спи на спокойствие, докато разговаряме — предложи Алана.

— Да, така ще е по-добре — съгласи се Мариса.

— Има ли тук някакво място, където можем да останем сами?

— Стаята ми за шев — каза Мариса. — Последвайте ме.

Алана тръгна след нея и докато минаваше през къщата обърна внимание на богатата мебелировка. Стените бяха облицовани с махагон, предметите на изкуството си съперничеха с изложените в кралския дворец. Удобен, добре уреден и богато обзаведен дом. Прозорците пропускаха обилна светлина, която окъпваше яките дъбови подове в злато. Навсякъде бяха разпръснати дебели килими от Изтока. Въздухът бе изпълнен с аромат на парфюм и рози. На една малка масичка Алана забеляза сребърна купа, пълна с цветя и треви.

— Колко мило — отбеляза тя. — В стаята, която отредихте за мен и съпруга ми, също има такава купа.

Мариса се обърна усмихната.

— Цветята изпълват дома с аромат и прогонват мрачното настроение.

Алана харесваше момичето, за което се бе оженил синът й. С всеки миг, прекаран в нейната компания, тя се радваше за това все повече и повече. Девойката бе млада и извънредно красива, а и изглеждаше достатъчно здрава, за да роди на Камерън силни синове. Да, този брак щеше да бъде изключително полезен за любимия й син.

Качиха се по оградената с резбован парапет орехова стълба и влязоха в стаята за шев.

Мариса дръпна един шнур, за да извика прислужницата, нареди да донесат вино за нея и гостенката й и седна на тапицираното с кадифе канапе под трикрилия прозорец.

Алана се настани на едно кресло до нея и се полюбува на ръкоделието й.

— Много сте сръчна с иглата.

— Благодаря ви, госпожо.

Алана й се усмихна.

— Бих била много щастлива, ако ме наричате „майко“.

— Не мога да наричам някоя жена „майко“, докато истинската ми майка е жива.

Алана кимна.

— Мога да ви разбера, дете мое. Собственото ми име е Алана и можете да ме наричате така, ако ви е по-приятно.

— Ако не възразявате, бих предпочела да използвам френската дума, belle-mere.

— Mais non, ma cherie — отвърна Алана.

— Вие говорите френски?

— Oui — отговори Алана. — Когато бях дете, имах бавачка французойка.

— А мен ме научи майка ми — поясни Мариса. — Нейната майка беше французойка.

— Камерън говори добре няколко езика.

— Да, знам.

В този момент прислужницата влезе с поднос в ръце.

— Готвачката настоя да донеса малко от чудесния й сладкиш, миледи — рече момичето, като постави таблата на една ниска масичка.

— Чудесно, Мери. Благодари на готвачката от мое име — каза Мариса и подаде на свекърва си чаша мадейра и чиния с тъмен плодов сладкиш.

— Разбирам — започна Алана, — че бяхте смаяна, и Камерън също, когато ви се натрапихме. Ако някой трябва да бъде обвиняван, това съм аз. Аз настоях за това пътуване.

— Вие сте родители на съпруга ми и сте винаги добре дошли в дома ни — каза Мариса.

— А дали и синът ми смята така?

— А защо не?

— Вината е моя, мога да ви уверя.

— Защо — запита Мариса.

Алана изпи виното. Бе решила да довери на това момиче тайните си. Изпитваше огромна потребност от съюзник — да й помогне да разруши стената, която бе издигнала между себе си и любимия си син.

— Преди да мога да ви отговоря, ще ви задам един въпрос.

Мариса остави сладкиша и виното непокътнати.

— Какво искате да ме питате?

— Истински ли е бракът ви?

Мариса вдигна брадичка.

— Лично кралят на Англия ни кумува. Сватбата е съвсем законна и обвързваща и за двама ни.

Алана присви рамене и отиде по-надалече:

— Споделяли ли сте леглото на сина ми?

Майката на съпруга й приличаше много на собствената й баба, която също бе дошла при нея с откровените си въпроси.

Червенината с цвят на дива роза по страните на Мариса беше достатъчен отговор за Алана. Тя стана от креслото и се присъедини към Мариса на канапето.

— Обичате ли сина ми?

В езерно сините й очи Мариса видя сериозността на въпроса. Алана Бюканън изпитваше отчаяна нужда да разбере.

— Обичам го, belle-mere — каза Мариса с ясен и откровен глас.

— Дори такъв, какъвто е?

Мариса хвана ръката на Алана, въздъхна и поясни:

— Аз не съм някое вятърничаво момиче, което иска красива играчка за пред света. Но ще ви призная, че бях смаяна, когато се срещнахме за пръв път и видях лицето му — това трябваше да се очаква. Бях неподготвена. Но не се уплаших, belle-mere, защото очите ми могат да проникват зад белезите.

— Значи не побягнахте с писъци, когато ви го представиха?

— Не, разбира се! — ядоса се Мариса.

Алана разтвори сърцето си и отговори на честността на Мариса със своята собствена откровеност.

— В такъв случай вие сте точно жената за моя син. Бих искала да бях проявила поне малко от вашата смелост, когато го видях.

Мариса се смути.

— Какво искате да кажете?

Вместо отговор Алана зададе нов въпрос.

— Ще отговоря на въпроса ви след малко — обеща тя, — но първо трябва да ми кажете дали знаете как Кам получи белезите си.

— Не — призна Мариса. — Все още не сме разговаряли за такива подробности. И Негово Величество, и приятелят на Кам, Джейми Ковингтън, знаят, но не са ми казвали нищо.

— Да, кралят има причина да обича сина ми, защото Кам доказва лоялността си към Чарлз със собственото си лице. Една жена обезобрази сина ми. Алчна кучка, която продаваше за пари информация за роялистките агенти.

— Жена? — попита Мариса, поглъщайки думите й. — Мислех си, че е някой от хората на Кромуел.

— Известно ли ви е какви длъжности изпълняваше Камерън при нашия крал?

Мариса кимна.

— Да, зная. Той ми разказа, малко след като Джейми ми разкри в какво се е състояла работата му.

— Той се нагърби със задачата да се върне в Лондон и да открие предателя сред привържениците на роялистката кауза. За съжаление бил разкрит от жената, с която спял — а тя участвала в заговор за убийството на краля. Това, което знаел синът ми, щяло да е от огромна полза за хората, които търсели Чарлз Стюарт. Кам отказал да разкрие местонахождението на краля или пък някой от плановете му. По-скоро би загинал, отколкото да предаде краля си.

— Вярвам в това — потвърди Мариса, — защото можах лично да се убедя във връзката между Негово Величество и Камерън. Тя е изключително здрава.

— Да — рече Алана с леко треперещ глас, — той е верен на онези, които обича. Много трудно е да се скъса връзката на Камерън с някого.

Мариса забеляза вълнението в гласа й. Алана замълча, сякаш събираше сили.

— Бил подложен на мъчения, за да издаде онова, което знаел.

Мариса задиша тежко.

Алана Бюканън въздъхна и притисна свободната си ръка към устните си, сякаш за да спре трепета им.

— Добре ли сте? — попита я Мариса. Усещаше вълнението, което я изпълваше.

Алана видя състраданието в очите на снаха си. Ех, да беше проявила състрадание и тя, когато синът й се нуждаеше от нея! Съпругата на Кам беше силна и способна на нежност. Две много ценни качества. Всяка жена би трябвало да ги притежава, за да обича съпруга си… и сина си.

— Да — най-сетне отвърна Алана. — Кам е третото ми дете. Кенет и Дънкан, по-големите му братя, приличат много на Ангъс, моя съпруг. Камерън е различен. Елзбет е негово копие.

— А следователно и ваше — отбеляза Мариса.

Графиня Тейрн се усмихна горчиво.

— Вярно е. Синът ми бе прелестно дете. Едната страна на лицето му все още притежава тази чудна красота.

Мариса можеше чудесно да си представи как бе изглеждал мъжът й преди — несравним мъж, с прекрасно лице и фигура.

— Но аз се отклонявам — продължи Алана. — Онази кучка оковала ръцете и краката му за леглото си, докато спял, гол и уязвим. Помощникът й счупил костите на дясната му ръка. Кам не проговорил. Слугата смазал коляното му. Но той не проронил и дума.

Мариса можеше да си представи мъчителните болки, които бе изпитал Камерън.

— Когато и така не успяла да накара сина ми да проговори, проклетата кучка го измъчвала с нагорещен ръжен. Извадила окото му, а сетне обгорила лицето и шията му. Щяла и да го убие, но Джейми Ковингтън успял да го избави.

Гняв се надигна в Мариса — че някой изобщо е бил способен на такава нечовешка жестокост. Ръцете й се свиха в юмруци, ноктите й се забиха в дланите. Искаше й се жената, причинила болка на Камерън, да бъде подложена на Фицджералдовото правосъдие.

Сетне сърцето й се изпълни с невероятното страдание, което съпругът й бе изпитал. Животът му се бе променил завинаги, вследствие пъклените планове на една жена. Някой по-слаб мъж сигурно би се пречупил под тежестта на общественото презрение и собственото си самосъжаление. Но не и Камерън. Той носеше белезите си и външно, и вътрешно. Всеки би могъл да види физическите недъзи, но колцина биха могли да проникнат в невидимото, питаше се тя. В раните на душата.

— Преди малко говорихте за смелост? — запита Мариса.

— Липсваше ми — тъжно призна Алана. — Когато синът ми се върна при нас, едва оживял от ада, през който онази кучка го бе превела, той отново бе подложен на страдание от ръцете на една жена.

— Вашите? — запита озадачено Мариса.

— Да. — Алана стисна ръце в скута си и сведе очи. — Като глупачка аз виждах само недъзите, а не човека. Собствения си син, когото обичах повече от всичко на света… нараних го по-дълбоко, отколкото го бе наранила тя.

— Какво се случи?

— Джейми ни бе съобщил, че той е ранен и че ще се върне при нас колкото се може по-скоро. Очаквахме го дълги месеци. И най-сетне той отново бе в замъка ни. В безопасност зад крепостните стени. Носеше тежко черно наметало с качулка, което много приличаше на монашеско расо и скриваше лицето му. После свали наметалото… Лицето, което видях, предизвика у мен шок, по-силен от здравия разум, по-силен от майчинското чувство. Изкрещях от ужас при вида на собствения си син. Вместо да съм благодарна, че е останал жив, допуснах егоистичната ми суетност да го нарани още повече, като избягах отвратена.

Мариса можеше да си представи описаната от Алана сцена. Камерън, едва възстановил се от раните нанесени на плътта му се връща у дома — единственото място, където е очаквал да го посрещнат с обич. До каква степен майчиното му предателство трябва да е разкъсало цялото останало му достойнство, а бягството на жената, която го е носила в утробата си, трябва да е предизвикало дори още по-силно страдание. Вместо да притисне Камерън в обятията си, дарявайки го с цялата любов, на която е била способна графиня Тейрн, тя избягала позорно.

Мариса впи зелените си очи в Алана. Срамът от някогашната постъпка на свекърва й бе болезнено изписан на лицето й. Сега Мариса вече можеше да си обясни студения тон и грубото поведение на Кам.

Макар и да знаеше какво бе извършила Алана Бюканън, Мариса не можеше да я съди и презира. Беше й ясно, че тази жена наистина е страдала от неблагоразумната си постъпка. Бе загубила уважението на сина си, и то, ако Мариса преценяваше правилно, на любимия си син.

— Твърде късно разбрах какво съм извършила. Камерън проваляше всичките ми усилия за помирение и отблъскваше опитите ми да се извиня.

— Значи сте дошли да го видите за последен път?

— Моля се да не е за последен път — каза Алана.

— А детето? — Мариса не бе сбъркала обичта към момиченцето, която бе видяла в очите на съпруга си. За него то означаваше много.

— Елзбет принадлежи на баща си. Тя е Бюканън и това е нейно рождено право — заяви Алана.

— А майка й?

— Тя умря при раждането й.

Щеше ли образът на тази непозната жена да хвърли сянка върху брака й? Мариса рискува с още един въпрос.

— Съпругът ми обичаше ли я?

— Нито една жена не спечели сърцето на сина ми — отвърна шотландката. — Тялото му да, многократно, защото винаги е бил истински жребец, особено под наставничеството на Чарлз Стюарт. Но семето си остави само веднъж и Елзбет е живото доказателство за това. — Алана наклони русокосата си глава настрани. — Безпокои ли ви факта, че Елзбет е незаконородена?

— Тя не е отговорна за обстоятелствата около раждането си.

— А ще бъде ли по силите ви да я обичате? Много трудно е да намерите в сърцето си място за детето на друга жена.

— Тя е дете на съпруга ми и затова е част от връзката ми с него — бързо отговори Мариса. — А освен това, щяхте ли да рискувате, ако не бях я приела с желание?

Алана сви рамене.

— Не се бойте, belle-mere. Ще се грижа за Елзбет, сякаш съм я носила в собствената си утроба — увери я Мариса.

— Моля се на Бога — каза откровено Алана — да носите скоро в утробата си братчета и сестричета на внучката ми.

— Такова е и моето желание — отвърна Мариса.

 

 

Много по-късно, докато лежеше в топлата вана, Мариса се върна мислено към разговора си с графиня Тейрн. Майката на Камерън й бе изяснила много неща, които не разбираше.

С информацията, която й бе дала Алана Бюканън, Мариса можеше да планира следващата си стъпка. Подобно на военачалник определящ стратегията на битката, Мариса обмисляше как би могла да спечели наградата, за която копнееше най-силно — любовта на Камерън Бюканън.

Онова, което кроеше, бе дръзко и рисковано.

Тя стана от медната вана с греховна усмивка на уста.

Любовта й си струваше това.