Вероника Хол
Девицата и звярът (14)

Глава тринадесета

— Аз съм, Макхийт. Нося съобщение за графинята — викна умореният вестоносец. Дрехите му бяха спечени от кал и мръсотия — доказателство за продължителната му езда през цяла Англия и половин Шотландия.

— Минавай, Макхийт — отекна гласът на стража на портата. — Искаш ли малко уиски да се прочистиш от шотландския прах?

Макхийт пришпори кафявия си кон през тясната порта и влезе в широкия двор.

— Ще поискам, щом предам съобщението на графинята. — Той скочи от коня и извади изпод черното си наметало кожена чанта. — Само гледай да не го свършиш дотогава.

Пазачът се засмя сърдечно, а Макхийт продължи пътя си в замъка. Бе изтощил няколко яки коня, докато стигне дотук. Потръпна при мисълта, че младият лорд Камерън ще бъде принуден да прекара остатъка от живота си сред англичаните, обвързан от заповедта на Стюарт да се ожени за една от жените им. За Макхийт това бе несправедливо заточение, живот далеч от всичко, което можеше да предложи Шотландия, въпреки че младият господар бе получил в замяна английско графство.

Почука на дебелата врата на покоите на графинята. Отвори му млада, около четиринайсетгодишна прислужница.

— Търся графиня Тейрн.

— Поканете го вътре, Джанет — чу се спокоен женски глас.

Макхийт влезе в стаята. Жената, която търсеше, седеше с двете си снахи едната, от които — бременна, а другата — с едномесечния си син на ръце, и с няколко прислужници. В знак на уважение той коленичи на един крак и подаде на графинята кожената чанта.

— Оставете ме сама — рече тя.

Всички напуснаха покоите на графиня Тейрн. Останала сама, тя разчупи печата на чантата и извади дебелите пергаментови листа. Поспря, преди да прочете съдържанието им, защото изпитваше опасения какво ли й съобщава мъжът, комуто бе писала. „За бога, каква глупачка съм била“ — помисли си тя и погледна през прозореца на кулата — видът на стадото черни шотландски крави, които кротко хрупаха трева й достави удоволствие. Идиотската й суета я бе накарала да постъпи необмислено и по този начин навярно да загуби единствения човек, когото обичаше повече от всичко — най-младия си син Камерън. Графинята проклинаше глупостта си.

Дали гордият й син щеше някога да прости грубата й грешка? Бе засрамила не само него, но и самата себе си с обърканата си реакция на пагубните промени във външния му вид, които онази кучка му бе причинила.

Тя взе една от любимите си вещи — отлично излъскано сребърно огледало, обградено със скъпоценни камъни. Бе подарък от Камерън, любимата й скъпоценност, спомен за рождения й ден. „Красотата заслужава да се оглежда в красота“ — бе написал той в придружаващото подаръка писмо. Графинята вдигна огледалото и се вгледа в отражението си. Беше все още красива жена и изглеждаше по-скоро като по-голяма сестра на синовете си, отколкото като тяхна майка — жена, която времето бе пощадило. Русата й коса все още пазеше благородния си блясък и цвят, а сапфиреносините й очи искряха жизнено. Цялата тази хубост тя бе предала и на най-малкия си син. Неговата ангелска мъжка красота бе огледало на собствените й женски черти. Само той от всичките й деца бе наследил нейното лице.

Разглезена, капризна и прокълната със собствената си суета на богиня, Алана Максуел Бюканън се бе омъжила за мъжествения граф Тейрн още като четиринайсетгодишно момиче. Съпругът й я боготвореше, боготворяха я децата им. Алана се бе наслаждавала на обожанието им до онази съдбовна вечер, когато всичко се бе стоварило на слабите й рамене.

Само да можеше да върне онази вечер, да върне ужасения писък, който се бе изплъзнал от устните й. Сякаш нажежено желязо изгаряше ума й по същия начин, по който бе обгорена плътта на сина й, щом си спомнеше за пристигането на Камерън. Без предупреждение, без подготовка за гледката, на която щеше да бъде подложено семейството. Той пристигна без слуги — от писмото му бяха научили, че ще избегне дългия, опасен път през Англия и ще пътува до Солуей Фърт с кораб, отправил се към южните морета. Оттам бе взел кон и бе яздил към родните хълмове.

Когато той свали скриващата лицето му монашеска качулка, ахна не само тя. Но именно нейния поглед бе видял той с единственото му останало око. Кам бе очаквал тя го утеши, да го успокои. Вместо това Алана се изправи и очите й замръзнаха за миг върху единствената му зеница. На мястото на единствения й син стоеше обезобразен сакат странник, слаб и бледен. Понякога нощем, в тишината, тя чуваше ехото на ужасния писък, който бе заглушил всичко. „Не“ — бе въздъхнала отначало с немощен глас. „Не!“ — бе изкрещяла след това и бе побягнала от стаята, за да се хвърли в леглото си.

Именно съпругът й Ангъс, бащата на децата й, я бе накарал най-накрая да се вслуша в здравия разум. Тя се бе затворила за всички в продължение на почти цяла седмица и скърбеше за това, което смяташе за загуба на съвършеното си дете. Най-после неохотно бе пуснала Ангъс в покоите си.

— Алана — каза той. — Не можеш да останеш тук завинаги, мила. Синът ти има нужда от теб.

В отговор тя сви рамене.

Той удари по масата с юмрук и разпръсна многобройните стъклени шишенца с парфюми, без да се интересува, че ще се разбият в каменния под.

— Ти си пълна глупачка, жено, ако не можеш да престанеш да мислиш само за себе си — прогърмя гласът му. — Държиш се така, сякаш детето е мъртво. Но той е жив! Разбираш ли това, Алана? Жив. — И досега можеше да усети как мощните му ръце я сграбчиха и разтърсиха, за да я накара да го погледне. — Не можеш ли да разбереш, че и мен ме боли като го виждам такъв? Той ми е син — каза Ангъс с глас, изпълнен с мъка. — Но аз го обичам, както и да изглежда. Не ме е грижа за лицето му, щом е жив. — Той я отблъсна от себе си и й обърна широкия си гръб, за да събере мислите си. — Не си ли спомняш, че го обичаше повече от Кенет или Дънкан? — попита я той, когато отново се обърна с лице към нея. — Обичаше го повече от мен — добави той с въздишка.

Сините очи на Алана се разшириха от удивление.

— Това не е истина, Ангъс.

— Истина е, Алана. — В сивите очи на Ангъс нямаше порицание. — Не оспорвай онова, което не можеш да промениш, любов моя. Не за това дойдох тук!

— Искаш да спиш с мен? — попита го прямо тя.

Ангъс я погледна с горчива усмивка.

— Да, мила, и ще го искам винаги, докато не ме заровят под тази земя, но не това е причината.

— Тогава какво?

Дълбокият глас на Ангъс отекна в просторната стая:

— Дойдох да ти кажа да престанеш да хленчиш, жено. Ти си му майка, жената, която го е родила. Остави собствената си болка. Помисли за Камерън, а не за себе си. — Той присви очи. — Смяташ ли, че можеш да направиш това? Или искам твърде много от теб? — С тези думи Ангъс я остави сама.

Думите на съпруга й разпръснаха самовглъбението й и я накараха да размисли над поведението си. Обаче бе прекалено късно.

Камерън бе напуснал семейството си. Физически той бе с тях, макар и да не напускаше покоите си, като предпочиташе да се храни в уединение. Утешаваше се с алкохол и тогава езикът му ставаше по-остър и по-студен.

Най-сетне Алана го повика при себе си. Вместо обич, в единственото му синьо око тя откри само разочарование. Вместо приветлива усмивка, на устните му откри само презрение. Опита се да му обясни, да потърси прошка.

Синът й отблъскваше всичките й опити.

Алана тъжно разбра, че една част от сина й е умряла в ръцете на жената, която го бе обезобразила, а друга — когато тя бе пренебрегнала неговото страдание и бе поставила собствената си мъка над неговата съвсем действителна болка.

Грешката й я преследваше непрестанно.

През отворения прозорец се чуваха възбудените крясъци на децата. Нейните внуци. Синовете и дъщерите на двете й по-големи момчета.

Той дори се бе опитал да отблъсне дъщеря си. Алана знаеше отлично, че синът й има незаконородена дъщеря, скрита в имението. Мег, жената на Кенет й бе съобщила за любовната връзка на Камерън с една от нейните дами, някаква обедняла нейна братовчедка. Кам бе отказвал упорито на предложението й да прибере жената в замъка до раждането на детето. А то, въпреки че не бе заченато в законен брак, все пак бе Бюканън и заслужаваше с него да се отнасят подобаващо, да стане част от голямото им семейство.

Алана бе умолявала съпруга си да използва влиянието си над сина им, но Ангъс отказваше, като се аргументираше с това, че Кам бил баща на детето и отговорността била негова.

Тя изчака, сигурна, че Кам ще пожелае детето му да познава семейството си. И когато изминаха няколко месеца, отиде при него и поиска да види внучката си.

— Не разбираш ли, че тя заслужава да бъде сред семейството си? Че трябва да познава лелите и чичовците си, братовчедите и родителите на баща си?

Острият му смях смрази кръвта във вените й, грубите му думи я вцепениха.

— Тя не е трофей, майко, да ви я показвам като бойна плячка. Тя е моя дъщеря. Майка й умря, Бог да даде покой на душата й, тъй че само аз ще се грижа за детето.

— Не — възпротиви се тя. — Мисля, че…

— Не давам и пукнат грош за това какво мислите, майко — заяви Кам. — А сега ме оставете на мира.

Алана отстъпи неохотно. Суетата й бе струвала любимия й син, а сега, изглежда, и детето му.

Годините минаваха. Макар да бе намерила семейство, което да се грижи за детето, тя уважаваше желанието на Кам да я държи на разстояние. Поне докато не го чу да говори с Ангъс в деня, в който пристигна пратеникът на крал Чарлз.

Бе чула възбуденото бърборене на прислужниците за ездач, който носел ливреята на кралските хора, решила да разбере за какво става дума, отиде в покоите на мъжа си. Вратата бе открехната, вътре седяха Ангъс и Камерън, върху масичката между тях бе поставена дъска за шах. Като се увери, че наоколо няма никого, Алана ги подслуша, без да се колебае, защото се страхуваше, че ако им се покаже, няма да научи нищо важно.

Тя слушаше как Кам разказва на баща си за плановете на краля за неговото бъдеще. Брак с английска благородница, графство за любимия й син. Щеше да има онова, което те не можеха да му дадат: власт, богатство, титла, равна на тази на баща му. Алана чакаше, спотаила дъх. Щеше ли той да приеме кралската милост? Или щеше да я отблъсне, твърде горд да приеме благодарността на краля? Прозвуча гърления глас на Ангъс:

— Ще приемеш ли предложението на Стюарт?

Стори й се, че измина цяла вечност. Накрая Кам отвърна:

— Да, ще приема.

Алана затвори очи и прошепна благодарствена молитва.

— Трябва да му се доверя, татко, за благото на детето си — каза Кам. — За Елзбет се грижат добре, макар че ако нещо се случи с мен, бих искал вие да се грижите за нея. Тя е мое дете, в това няма никакво съмнение.

Последните думи на Кам бяха за нея горчиви като пелин. Алана преглътна сълзите си.

— Тя е мило момиченце, татко. Мъничко копие на самия мен, когато бях малък и, разбира се — прибави горчиво той, — на майка ми.

— Няма да объркам момичето, сине — обеща Ангъс.

Алана си тръгна. Изчака, докато синът й замине за Англия и чак тогава предприе следващата си стъпка. Тя бе графиня Тейрн, най-сетне, бабата на детето. Докато синът й бе в Англия, тя постигна целта си: да върне детето в семейството му. Бе постигнала тази цел насила, с полуистини и подкупи, но Алана Максуел Бюканън не съжаляваше. Внучката й сега бе под техния покрив, въпреки гневното мърморене на Ангъс. И той остана очарован от момиченцето и то дотолкова, че не можа да я върне на семейството, което я бе гледало.

Стомахът й се обади. Бе пропуснала закуската, за да поязди с дъщерята на Кам. Детето яздеше чудесно, също като баща си. Елзбет яздеше понито си като кралица, диво и безстрашно, а дългата й руса коса хвърляше бледи отблясъци на слънцето и се развяваше около мъничките й рамене. Сините й очи — сините очи на Кам — бяха блестящи и ясни като езеро.

Алана намаза дебело портокалов конфитюр върху парче овесен кейк и го захапа, а после си наля чаша студена вода от сребърната кана на масата. Разбираше, че просто отлага прочитането на писмото. Бе изоставила гордостта си, когато писа на Джейми Ковингтън, молейки го да й съобщи новини за сина й. Не знаеше дали Кам е разказал на приятеля си за горчивото им отчуждаване и писа само, че тя и най-малкият й син не са толкова близки, както някога. По-нататък бе обяснила на Джейми, че тя и Ангъс искат да направят подаръци на Камерън и на английската му съпруга и го питаше къде да ги пратят.

„Страхливка!“ — подигра се сама на себе си Алана. Нямаше начин да научи дали Джейми бе показал писмото на Кам, или пък дали Кам бе забранил на приятеля си да разкрива каквато и да било информация. Единственият начин да открие бе да отвори запечатания документ.

 

 

Ангъс Бюканън, петият граф Тейрн, беше щастлив човек. Имаше съпруга, която обичаше, една от най-големите красавици в Шотландия, трима силни синове, чудесни внуци, добри приятели, лоялни роднини и имение, което осигуряваше на цялото му семейство дом и храна.

Блуждаещият му поглед обходи всички, седнали около масата в големия салон. Тук бяха двамата му по-големи сина, техните жени и някои от внуците му — бяха разрешили на четири по-големи момчета и едно момиче да вечерят с възрастните.

Кенет и Дънкан приличаха на него: бяха едри мъже с гъсти, буйни тъмнокафяви коси и бради и меки сиви очи. Добри, здрави мъже, на които можеше да се разчита.

На другия край на масата седеше жена му. Ангъс й върна ослепителната усмивка, която тя му отправи. През всичките тези години, откакто бяха женени, той все още жадуваше за нея с младежка страст. Сега я гледаше влюбено как учи най-голямата си внучка Антия да яде изискано, приготвената дива птица.

Толкова я обичаше, че не можеше да й откаже нищо. И така беше открай време. Голямото му сърце я приемаше такава, каквато е, без да съжалява. Е, може би само за едно: за вечерта, когато Камерън се бе върнал у дома. Избухването й бе наранило най-малкия им син толкова много, че злината не можеше да се поправи само с няколко мили думи и едно обикновено „съжалявам“. Тя, която благоговееше пред красотата, бе принудена да се изправи пред обезобразяването на нещо, което бе смятала за съвършено. Неспособна да понесе гледката на любимия си син, тя бе избягала. Това бе единствения случай в брачния им живот, когато бе искал да я набие. Заради ужасения поглед, който бе отправила към единственото останало око на сина им. Никога нямаше да й прости това. Да, независимо, че я обичаше извънредно, никога нямаше да може да й прости или да забрави болката на Камерън. Бе я накарал да разбере, че е допуснала невероятна грешка.

Преди вечеря тя бе дошла при него и го бе помолила за помощ. Ангъс скришом се развесели от това, че Алана играе ролята на смирена съпруга, която търси помощ. Нали не бе поискала подкрепата му, когато бе решила да вземе мъничкото момиченце на Камерън от хората, които го гледаха? Е, сега той се радваше, че го е сторила, защото Елзбет бе прелестна. Сякаш времето се бе върнало назад и пред него стоеше женско копие на най-малкия му син. Или по-точно, Алана като дете.

— Искам да ви съобщя нещо — каза Ангъс.

Масата стихна. Всички очи се насочиха към граф Тейрн.

— Днес майка ви получи новини от Камерън.

Чуха се шумни гласове: „Къде е той?“, „Добре ли е?“, „Ще се върне ли скоро при нас?“.

Внезапното заминаване на Кам за столицата на Англия остави много въпроси в семейството без отговор. Писмото с кралската заповед не определяше за кого щеше да се жени, а само се казваше, че става дума за богата жена от знатен произход, която ще донесе на съпруга си графство. Семейството знаеше, че лоялността на Камерън Бюканън към краля е безрезервна и че той ще се подчини на кралската воля, независимо дали има право на избор.

Графиня Тейрн отговори на въпросите по възможно най-добрия начин.

— Камерън е бил венчан в двореца Уайтхол в присъствието на краля. Дамата, която крал Чарлз избрал, е единственото останало живо дете на граф Деран — Мариса Фицджералд. След брака им Камерън е получил титлата „граф Деран“.

Около масата забръмча оживен разговор.

— Брат ни Камерън сега е английски благородник, така ли? — попита Кенет.

— Да — отговори Ангъс на първородния си син.

— В такъв случай — с широка усмивка каза Кенет, — той е от най-свестните английски графове — истински шотландец. Изправи се и вдигна сребърния бокал с вино. — Бог да дари здраве и дълъг живот на граф Деран и неговата съпруга!

— Да, да пием за тях двамата — отвърна Ангъс, вдигна чашата към устните си и отпи голяма глътка.

— Ще се върне ли Кам при нас и ще доведе ли своята графиня? — попита Дънкан.

— Смятам, че няма да видим нашия Кам в Шотландия още много месеци — каза Алана и добави тъжно: — А може би и години. Именията на рода Фицджералд са огромни и са разпръснати из цяла Англия. Изглежда, че някои от тях са били разрушени по времето на узурпатора Кромуел. — Тя стисна ръце и обърна очи към съпруга си. — Затова аз и Тейрн днес решихме да заминем за Англия.

— Какво? — извикаха едновременно синовете й.

— Чухте отлично, момчета — каза Алана с ослепителна усмивка.

— Да — съгласи се Тейрн. — Може и да не сме толкова богати, колкото онази англичанка, която Камерън сега нарича своя жена — заяви той, — но въпреки това можем да им поднесем достойни подаръци по случай сватбата им.

— Да, можем — повтори Кенет, като размени поглед с брат си. — Ще покажем на англичаните как шотландците почитат един от своите. Кога възнамерявате да заминете?

— След седмица — отговори бързо Ангъс.

— Ами Елзбет? — попита Мег.

— Ще дойде с нас — потвърди Алана. — Детето принадлежи на баща си.

Ангъс знаеше колко трудно ще е за жена му да се откаже от опеката над внучката си точно сега, когато я бе намерила най-вече защото Елзбет й напомняше толкова силно за Камерън. Детето представляваше последната истинска връзка с нейния син — да се откаже от него означаваше да загуби Кам отново.

— Ами ако жена му не се съгласи? — попита Дънкан.

— Не знам — каза Алана. — Трябва да вярваме, че Камерън ще направи онова, което според него е най-добро за дъщеря му.