Вероника Хол
Девицата и звярът (12)

Глава единадесета

— Чарити, погрижете се за закуската ни, моля — нареди Мариса.

— Както желаете, миледи — отвърна прислужницата, вече напълно възстановена след изпитанието от предишния ден.

Браяна, която се бе събудила, когато Мариса се върна в леглото, забеляза лошото настроение на братовчедка си. Беше я чула да плаче. Мислеше да я разпита, но липсата на истинско уединение й попречи. И сега, щом вратата се затвори, Браяна остави гребена си, обърна се към Мариса и попита:

— Какво се случи тази нощ?

Мариса за миг замръзна, с гребен, наполовина прокаран в косата й, после се върна към заниманието си.

— Бях будна и те чух как се връщаш.

Мариса й отправи въпросителен поглед.

— Защо не ме попита тогава?

— Ако бяхме сами, щях да го направя — отвърна Браяна. — Ти плачеше.

— Моля те, прости ми, че съм ти попречила да спиш, братовчедке — промълви тихо Мариса.

— Няма да е първата ми нощ без почивка, Мариса — рече Браяна, стана, приближи се до Мариса и се усмихна с обич. — Трябва да носиш косата си разпусната — забеляза тя, взе дървения гребен от ръката на Мариса и застана зад нея. После го прокара през гъстата й кестенява коса и попита: — Свързано ли е със събитията от вчера?

Докато нежните ръце на братовчедка й правеха чудеса с разрошената й коса, Мариса се поотпусна.

— Да, може да се каже и така.

— Няма ли да споделиш с мен?

Мариса за пореден път почувства как страните й се изчервяват от срам при спомена за миналата нощ.

— Иска ми се да можех — рече тя.

— Свързано е със съпруга ти, нали? — Браяна забеляза лекото потръпване на раменете на братовчедка си, когато спомена за Бюканън. Хлад пропълзя в душата й. Дали графът най-после бе взел онова, което му принадлежеше по право? Това ли бе причината за странното настроение на братовчедка й?

— Май е по-добре да не мисля за това — отвърна Мариса.

Браяна се поколеба за миг, преди да зададе следващия си въпрос, защото се страхуваше да чуе отговора.

— Да не би да ти е причинил болка? — Не можеше да повярва, че мъжът, който бе изложил живота си на опасност заради всички тях, мъжът, когото бе видяла да гледа Мариса с такава жажда и копнеж, би причинил болка на жената, която бе спасил толкова храбро.

Мариса се чудеше как да отговори честно на въпроса. Да, бе изпитала болка, макар и не така, както си мислеше братовчедка й. Когато се върна в стаята си я болеше на странни места, по начин, който никога не си бе представяла. Тънкият плат на нощницата дразнеше втвърдените й зърна; ако бе сама, щеше да я съблече. Тъпо пулсиране тежеше дълбоко в корема й и молеше за облекчение. Гордостта й бе наранена, както и вярата й в самата нея. Унижението гризеше ума й и забиваше в нея острите си нокти. Беше постъпила толкова глупаво! Бе усетила прословутата „гореща кръв“ на рода Фицджералд в леглото му. Като пристанищна уличница или проститутка от най-долните лондонски бордеи, тя бе попаднала в плена на плътската похот.

— Не — отвърна Мариса.

— Сигурна ли си?

Мариса кимна.

„По дяволите семейната ни гордост!“ — помисли си тъжно Браяна. Тя пречеше и на двете да споделят всичко, което ги безпокоеше. Гордостта й бе попречила да напусне дома на мъжа си, защото тя се бе колебала да признае, че е допуснала ужасна грешка с избора си на съпруг. Ако го бе направила, може би щеше да предотврати случилото се.

Чарити влезе с кана гъста сметана, следваше я някаква слаба жена с поднос, върху който имаше две димящи купички овесена каша и дебели резени топъл кафяв хляб.

Мариса разбра, че апетитът й е добър, както винаги, въпреки случилото се през изминалата нощ.

— Сега ли да направя прическата ви, миледи? — попита Чарити, когато прислужницата от хана излезе.

— Направи ми обикновена плитка — нареди Мариса. — Тази сутрин имам намерение да пояздя малко.

— Разумно ли е? — вметна Браяна, наливайки гъстата сметана в купата си с овесена каша.

Раменете на Мариса потръпнаха. Тя искаше да попита Бюканън, защо разбойниците го знаеха по име. Дали това не бе свързано с годините, които бе прекарал в служба на каузата на Стюарт, питаше се тя, докато отхапваше хляба. Бе решена да открие отговора. Може би по време на посещението им при баба й, щеше да намери начин да го попита, въпреки неудобството, което изпитваше в негово присъствие.

— Помислих за това — отвърна Мариса — и пратих вестител при баба ми да ни осигури още днес въоръжен ескорт. Когато хората от охраната пристигнат, ще ги чакат отпочинали коне, за да не забавяме пътуването си.

Браяна се усмихна, доволна от бързата реакция на братовчедка си.

— Трябваше да се сетя, че след всичко, което се случи, няма да оставиш нищо в ръцете на случайността.

Мариса привърши закуската си.

— Това бе пропуск от моя страна, още когато напуснахме Лондон — рече тя самообвинително. — Няма да го допусна отново.

 

 

Кам задържа Ромул, докато прислужникът помагаше на лейди Браяна и Чарити да се качат в каретата. Мариса прошепна нещо на братовчедка си, преди да яхне Рем, който биеше земята с копита от нетърпение. Кам бе одобрил плана й за въоръжен ескорт. Ако този път възникнеше някаква неприятност, щяха да са подготвени да се справят с нея. Видя как мъжът, който очевидно бе водач на групата, насочи коня си към Мариса и забеляза, че младежът се изчервява, докато разговаря с графинята. Определено бе заслепен от нея. И Кам отлично го разбираше. Слънцето придаваше на кестенявата й коса силен, топъл блясък. Когато тя дойде при него миналата нощ, косата й бе завързана отзад с копринена панделка. На сутринта той я бе намерил в леглото си. Сега я бе скрил в ризата си като спомен за най-интимния им миг.

Долови бързия поглед, който тя хвърли към него. Бе нежен и някак си срамежлив и издаваше неувереността й. Тази мисъл едва не го накара да се засмее на глас. Мариса Фицджералд бе най-красивата английска аристократка и дори нещо много повече от това. В неговите прегръдки миналата нощ тя сякаш се разбуди, реакциите й бяха искрени и непресторени. Сладките й устни и зрелите й форми почти го бяха накарали да прекрачи границата, да мине точката, от която връщане назад няма. Едва бе успял да се отдръпне, и то с огромни усилия. За изтощеното му небце, отдавна отвикнало от вкуса на богатия живот, тя имаше вкус на свежест — като глътка чиста и студена езерна вода.

Мили боже, кога изгодата се бе превърнала в обич? Кога любовта бе заменила похотта, превръщайки обикновеното желание в съкровен копнеж? Защото той наистина я обичаше. Мариса бе непрестанно в ума му, а той се боеше, че се е промъкнала неканена и в душата му.

Тя бе владетелката на светлината, омъжена за принца на сенките.

Не можеше да я обича, както би желал, без прегради помежду им, защото това би означавало да разкрие онова, което бе крил толкова време.

Затова щеше да я обича по свой собствен начин.

 

 

Мариса бе щастлива да язди с хора от родовото си владение. Управителят й бе довел още четирима мъже, на чиято лоялност към рода Фицджералд можеше да разчита. Докато разговаряше с управителя Робин де Уорт, тя хвърли поглед към съпруга си, който гордо яздеше едрия си жребец. Новият граф Деран кимна леко и широката му уста се изви в иронична усмивка. Тя се изчерви и отново насочи погледа си към управителя. Защо ли й се стори, макар и само за миг, че зад усмивката му се крие самота?

— Готова ли сте да тръгваме, миледи? — попита Робин. Беше почти трийсетгодишен, със здраво и едро тяло. Син на дорсетски викарий, той не бе пожелал да последва стъпките на баща си и бе решил да използва образованието си по друг начин. Плащаха му добре за службата и му се доверяваха, имаше положение, любяща жена и деца. Робин се смяташе за голям късметлия. За разлика от господарката си, на него не му се беше наложило да се жени за кралски любимец — бе се венчал за жена, която обичаше безрезервно и която го бе дарила с двама чудесни синове и дъщеря, която той обожаваше. А сега очакваше и ново дете. Да, той бе напълно доволен и наистина щастлив човек. Но можеше ли да се каже същото и за лейди Мариса? Щастлива жена ли бе тя?

— Да — каза Мариса. — Да тръгваме. Искам да видя баба си и да спя в собственото си легло тази нощ. — Тя отправи въпросителен поглед към Де Уорт и подкара коня си. — Как е баба ми?

— Старата графиня е добре — отвърна Робин, използвайки прозвището, дадено на баба й от арендаторите на рода Фицджералд. — Копнее да ви види у дома, особено след като пристигна съобщението ви. За бога — каза той с широка усмивка, — едва успях да я разубедя да не ни придружи. Чувал съм, че ви е защитавала наистина яростно, докато бяхте в изгнание в Ирландия през всичките тези години.

— Да, така беше. Тя струва колкото двайсетина отлични войници. — Мариса се усмихна и приглади кичурите коса, които се бяха изплъзнали от плитката й. — Много я обичам.

— Както със сигурност и тя вас, миледи — отбеляза Робин.

Мариса и Робин пришпориха конете си и излязоха малко пред групата. След няколко мига ги настигна Кам.

Мариса бе оставила наметалото си в каретата и се наслаждаваше на топлото слънце. Кам, който яздеше от дясната й страна, завиждаше на слънцето за близостта му до плътта на Мариса. Въображението му се развихри и той си представи голото й тяло върху дебело шотландско одеяло, с коса, разпръсната около нея, усмихната и толкова красива, че би изгорила мигновено сърцето на всеки мъж. Там, сред родните му шотландски хълмове, той би прошепнал думите, които копнееше да й каже: Gradh mo chridhe: съкровена моя любов.

Но облак затъмни видението му. Кам завидя на красивия млад управител за чистото му лице, за здравото му тяло. Робин де Уорт би бил желан гост в леглото на всяка жена.

Внезапно, мислите на Кам се насочиха към подаръка, който бе получил миналата нощ — имението. То очевидно бе изключително важно за жена му.

Щедростта й го озадачаваше. Защо му бе направила толкова голям подарък?

 

 

Мариса си представяше реакцията на баба си, когато старата графиня разбереше, че тя доброволно се е отказала от част от наследството си.

Това, че бе подарила Фиц Хол, със сигурност щеше да накара баба й да се усъмни в здравия й разум. Щеше да й се наложи да изслуша строго наставление. Е, и какво толкова? Щеше да се защити с аргумента, че имението й принадлежи и може да се разпорежда с него както пожелае.

И все пак не бе казала за решението си и на Браяна. Дали и тя щеше да я помисли за глупачка? Всъщност не беше ли наистина глупачка? Имението беше богато, с няколко ферми и много добитък. Получаваният от него приход попълваше богатствата на рода Фицджералд.

След като пропътуваха безмълвно няколко мили, Робин наруши мълчанието.

— Простете ми, миледи. Забравих да ви кажа, че стоките от вашия кораб „Фицстар“ пристигнаха преди три дни. Сега имаме много подправки, меласа и дърво от Карибите. Капитан Чеймбърс ме помоли да ви предам, че Негово Превъзходителство губернаторът на Ямайка бил много благодарен за подаръка по случай рождения му ден.

— Искрено се надявах, че комплектът пистолети за дуел ще му хареса. Бяха едни от най-любимите на баща ми — усмихна се Мариса.

— Познавате се с кралския губернатор на Ямайка? — обади се Кам.

Мариса го погледна дяволито.

— Не съвсем пряко. Лорд Пърси Хамптън е бил любовник на баба ми, но връзката им е приключила преди около двайсет години.

— Пърси Хамптън? — Кам си спомни, че се бяха срещали във Франция. Според него Хамптън бе най-много на четирийсет и пет години.

— Познавате ли го? — попита Мариса.

— Предполагам, че човекът, с когото се срещнах в Париж, в двора в изгнание на Негово Величество, трябва да е бил синът му.

— Не, бащата на лорд Пърси е починал, още когато той е бил дете — заяви Мариса и при озадачения вид на съпруга си избухна в смях. — Когато се запознаете с баба ми, лесно ще разберете, защо един много по-млад от нея мъж би я намерил за очарователна.

— Трябва да е забележителна жена, надарена с извънредна красота и чар — рече Кам и прибави наум: „Като внучката си“.

— Именно, а и с много повече от това — заяви Мариса.

 

 

Барбара Елизабет Тримейн Фицджералд, вдовстващата графиня Деран, беше в покоите си и четеше едно много дълго писмо от снаха си, получено тази сутрин от Ирландия. Засмя се на една забележка и вдигна очи от листа към портрета, който висеше на срещуположната стена. На него бе изобразен млад, красив мъж с червеникаворуса коса, засмени синьо-сиви очи и дяволита усмивка. Под картината на дървената рамка бе написано: Робърт Хю Фицджералд. Любимият й съпруг Робин. Бе починал само няколко седмици, след като портретът бе завършен и я остави сама с малкия им син. От мъка тя бе загубила детето, с което бе бременна — още един син. Зелените очи на лейди Деран се овлажниха при спомена за щастливите дни, прекарани в брачното им ложе. Точно там тя се бе изучила от майстор на любовното изкуство, изкуство, доставящо несравнима наслада на страстната й природа. Под негово ръководство бе открила дълбините на способността си да изпитва наслаждение.

На писалището й бе сложен миниатюрен портрет в златна рамка. Графинята го вдигна и се вгледа в младата жена. На малката картина сякаш виждаше усмивката на Хю и собствените си зелени очи. Дали внучката й бе наследила и толкова страстната им чувственост? Според собствените си наблюдения Барбара бе преценила, че е така и именно затова бе толкова загрижена за брака на Мариса. Ако се оставеха настрана практичността и лоялността към короната, дали внучка й се бе омъжила за човек, който би й помогнал да изяви всичко, което се криеше под повърхността? Или щеше да й се наложи да търси другаде онова, от което има нужда?

Вдовстващата графиня сви леко стройните си рамене. Макар никога да не бе изпитвала толкова силна любов, колкото навремето с Робин, тя бе намирала временно щастие в прегръдките на други мъже. Природата й изискваше физическо облекчение. Ако бе останал жив, тя никога нямаше да напусне леглото му. Без него и неговата любов, тя бе търсила само утоляване на жаждата си. Ако бе поискала да се омъжи повторно, можеше да го стори. През живота си бе получавала безброй предложения за изгодни бракове, но избра да остане само негова жена.

А сега внучката им, последната физическа връзка помежду им, щеше да пристигне всеки момент с мъжа, който носеше титлата на любимия й съпруг.

Барбара се молеше този непознат мъж да заслужава и внучката й, и титлата. В напредналата си възраст тя не се боеше нито от хората, нито от Бог. Обикновените ограничения вече не я безпокояха и тя не би се поколебала да елиминира всеки появил се проблем. Всъщност, ако нещо сполетеше Мариса, тя щеше да открие престъпниците и да ги изправи пред правосъдието — пред своето правосъдие.

Тя се пресегна за новия си бастун, изработен от фино резбован махагон. Колко мило от страна на Пърси да й го изпрати. Той бе способен ученик в леглото й, отзивчив и умен. Сега, макар и отдавна женен, той все пак бе намерил време да си спомни за нея с този малък знак за обичта си.

На вратата се почука силно и звукът я върна отново в настоящето.

— Влез — извика Барбара с глас, вече не толкова силен, колкото преди години.

Към нея пристъпи жена на неопределена възраст.

— Внучката ви е била забелязана не много далеч оттук, миледи — рече тя и изпитото й бледо лице се озари от усмивка.

— Отлично — отвърна Барбара и бавно стана от стола си. — Погрижете се вечерята да бъде сложена, когато пристигнат. Тази вечер ще се храним в големия салон. Не искам нищо да помрачава завръщането й. Тя няма да остане дълго при нас, тъй като копнее да види възстановения Фиц Хол. Хайде, подайте ми ръка по стълбите, Мод, искам да ги посрещна навън.

Преди да излезе от стаята, Барбара погледна още един път портрета и се усмихна. Дългото очакване скоро ще свърши, любов моя, и аз отново ще бъда в прегръдките ти, този път завинаги. Нека само да видя нашата Мариса щастлива и вече мога да дойда при теб.

 

 

Мариса пришпори коня през железните порти, на които бе изписано голямо „Д“. Останалите я последваха. Чаткането на копитата по каменната настилка отекваше в стените на голямата къща.

Тя дръпна юздите и спря животното. Отново бе в любимия си, гостоприемен Дорсет. Пред нея бе голямата къща — всяко поколение бе прибавяло по нещо към нея, тъй че тя се бе разпростряла нашироко. Дъбови дървета я обграждаха като часови на стража, винаги нащрек. Розовите храсти бяха разцъфнали и изпълваха градината с пъстрите си нюанси.

Мариса обичаше това място. То бе седалището на графовете Деран, земята кърмилница, от която извличаха силата си. И все пак, колкото и да го обичаше, не му бе отдала сърцето си — душата й бе обвързана с Фиц Хол, имението, което бе поверила в ръцете на съпруга си.

Тя смушка коня и се насочи към къщата. Вдовстващата графиня стоеше на вратата. Светлината хвърляше сенки над имението, но поглеждайки към алеята, тя позна внучката си, възседнала огромен бял жребец. Зад нея на обикновен кон яздеше Де Уорт, а до него — някакъв друг мъж, с шапка, украсена с перо, яхнал близнака на коня на Мариса.

Тя ги гледаше и очите й се изпълниха с гордост, когато Мариса импулсивно скочи от коня си, без да дочака коняря да й помогне. Изоставяйки благоприличието, Мариса се затича по стълбите и само след няколко мига бе в прегръдките й.

Макар да не бе особено висока, Мариса се извисяваше с почти цяла глава над дребната си баба.

— Слава богу, че си в безопасност, мила — въздъхна Барбара. — Нямаше да мога да понеса да загубя и теб.

— В такъв случай твоята благодарност, както и моята, трябва да бъде насочена към съпруга ми, grand-mere^[1] — рече Мариса, — защото точно той избави мен, братовчедка ми Браяна и прислужницата ми от опасността.

Барбара целуна затоплените от слънцето страни на внучка си и все още острите й очи забелязаха белега на бузата й.

— Кой е направил това? — попита тя.

— Не се притеснявайте — отговори Мариса. — Този човек е мъртъв.

Барбара се усмихна, без да изпуска внучката си от прегръдките си.

— А сега — каза Мариса, гледайки как съпругът й слиза от коня, а братовчедка й и прислужницата — от каретата, — бих искала да поздравите новия си внук, моя съпруг.

Очите на Барбара се насочиха към мъжа, който подаваше юздите на коня си на коняря. Изглеждаше много красив. Но щом се обърна и се насочи към стълбите, тя видя цялото му лице. Зелените й очи се разшириха от удивление. Пред нея, свалил шапката си, за да й се поклони, стоеше мъж, в чието лице тя откриваше чистота и разрушение, красота и болка.

Барбара едва успя да сподави възклицанието си.

Какво бе направил Чарлз Стюарт!